О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2633

гр. София 30.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 4180/2023 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Н. Н., чрез адв. П. Т., против въззивно решение № 560/27.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2313/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частите му, с които решение № 1528/22.06.2022 г., постановено по гр. д. № 10540/2021 г. на Софийски градски съд е частично отменено и искът на В. Н. Н. против Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на 6080 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода 01.07.2019 г. – 31.10.2020 г. е отхвърлен, както и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът на В. Н. Н. против Прокуратурата на Р. Б. за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 71 920 лева.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните два въпроси: 1. „Възможно ли е допълващо доказване на съдържанието на писмено доказателство за размера на трудово и служебно възнаграждение със свидетелски показания?“ и 2. „Налице ли е връзка между критерия за справедлив размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и ефекта на морално овъзмездяване в производствата по ЗОДОВ?“. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответната страна по касация Прокуратурата на Р. Б. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

По делото не е било спорно, а е установено и от събраните доказателства, че ищецът В. Н. Н. е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2 НК, извършено в качеството му на лице от състава на МВР. Била му наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за периода 22.06.2019 г. – 02.07.2019 г. Във връзка с повдигнатото обвинение бил отстранен от длъжност от 07.02.2013 г. до 08.10.2014 г. Наказателното производство е прекратено с постановление от 23.09.2020 г., влязло в сила на 23.10.2020 г. като необжалвано. Към момента на повдигане на обвинението ищецът бил служител в Специализирания отряд за борба с тероризма. За обема и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани гласни доказателства, от които е установено, че наказателното производство, по което ищецът бил задържан в ареста, се отразило зле на физическото и психическото му състояние. Притеснявал се за кариерата си, развитието му било в застой поради невъзможността да участва в обучения и специални операции. Отнемането на достъп до класифицирана информация довело до намаляване на доходите му; до негативна промяна в отношението на колегите и ръководството на службата. Събитията около задържането му получили медийно разгласяване. При тези данни въззивният съд е приел, че ответникът не е съпричастен към медийното оповестяване на обвинението, поради което не следва да носи отговорност за вредите от разпространяването на такава информация, както и, че не следва да се присъжда на ищеца обезщетение за търпени от негови близки вреди вследствие незаконното обвинение . При отчитане на тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание – тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 7 до 15 години; продължителността на наказателното производство – петнадесет месеца; фазата, в която същото е приключило – производството е прекратено в досъдебна фаза; вида и продължителността на търпяната мярка за неотклонение – „задържане под стража” за единадесет дни; както и претърпените от ищеца морални страдания от преживения страх, тревоги и притеснения, въззивният съд е приел, че сумата 10 000 лева е справедливо обезщетение за търпените морални вреди, тъй като не са установени вреди с интензитет и продължителност над обичайните при незаконно обвинение. Няма данни обвинението да е засегнало професионалната кариера на ищеца. Наказателното производство като цяло е приключило в разумен срок като се има предвид извършените процесуално-следствени действия. Касателно иска за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи – неполучено възнаграждение за участие в акции, командировки и обучения съдът е посочил, че по делото не се спори, че по време на наказателното производство достъпът на ищеца до квалифицирана информация е бил преустановен. В случая с оглед твърденията на ищеца сигурност при установяването на вредата ще има, ако се установи, че отрицателната разлика в трудовото възнаграждение се дължи на неучастие в акции, командировки и обучения, за каквито преди обвинението ищецът е получавал възнаграждение в размер на 380 лева на месец, а впоследствие поради отнетия допуск до класифицирана информация не е получавал посоченото възнаграждение.Приел е, че такъв извод не може да се направи от представените по делото служебни бележки за получено брутно и нетно трудово възнаграждение за периоди преди, по време и след наказателното производство, тъй като документите не отразяват конкретните компоненти на работната заплата, за да се направи извод дали намалението през процесния период спрямо първото полугодие на 2019 г. се дължи именно на неначислено възнаграждение за участие в операции, командировки и възнаграждения. Доказването на това обстоятелство не може да се извърши чрез свидетелски показания. Последните установяват, че през процесния период ищецът не е участвал в специални операции и обучения, но не предоставят информация за конкретните суми, които ищецът е получавал за такива участия през предходния период. Обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, а в случая такава не е установена, поради което този иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от касатора съображения, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. По първия въпрос не се разкрива общото основание за допускане на касационното обжалване, доколкото не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, както и специалното основание, тъй като е постоянна практиката, че със свидетелски показания не може да се установи получаването и размера на трудово възнаграждение при наличие на ведомости за заплати, които са налични, не загубени или унищожени. Вторият въпрос е принципно значим за изхода на делото. По него е налице обилна съдебна практика, включително и задължителна – ППВС № 4/1968 г., в която е прието, че справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения и начина му на живот. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Като база за определяне паричния еквивалент на обезщетението за причиненото увреждане на нематериални блага служат икономическият растеж и стандартът на живот в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация - съдебно признание, че деянието на ответника е деликт и че с противоправното поведение е увреден пострадалия; размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за увредения. Решението не е постановено в противоречие с цитираната в изложението задължителна практика относно критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. В процесния случай въззивният съд е посочил и е обсъдил в мотивите на решението, кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Съобразил е съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, които не надхвърлят обичайните вреди, нито като вид, нито по техния интензитет и проявление във времето, с оглед продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на незаконното обвинение, както и, че обвинението не е засегнало пряко кариерата на ищеца. Отчел е, че осъждането на Държавата по реда на ЗОДОВ само по себе си също има ефект на морално овъзмездяване.

Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, защото касаторът не е обосновал самото основание, т. е. не е посочил какво е значението на „поставените“ правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационна проверка на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 560/27.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2313/2022 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: