Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на „Коловаг“ АД – гр. С. чрез пълномощника юриск. К.П срещу решение № 2254/06.11.2018 г., постановено по адм. дело № 2144/2018 г. по описа на Административен съд – гр. П., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против АУПДВ № 42/06.06.2018 г., издаден от директора на Басейнова дирекция за управление на водите „Източнобеломорски район“ – гр. П. за установени такси за водовземане от подземни води с цел „питейно-битови нужди“ по разрешително за водовземане на подземни води № 3150228/25.03.2010 г., както следва: такса за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2012 г. в размер на 3 066 лв. и лихви – 1 614,18 лв.; такса за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г. в размер на 1 899,50 лв. и лихви – 807,04 лв.; такса за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2014 г. в размер на 16 994,40 лв. и лихви – 5 493,53 лв.; такса за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г. в размер на 18 110,57 лв. и лихви – 4 010,29 лв. и такса за периода 01.01.2015 6 г. – 31.12.2016 г. в размер на 20 291,81 лв. и лихви – 2 435,21 лв. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви относно наведените в жалбата му пороци на административния акт или ако такива мотиви са налице, то те се разминават с действителната фактическа обстановка по издаването на акта, както и че първоинстанционния съд (неправилно посочен като въззивен съд) е пропуснал да изложи становище по твърдението му, че в констативния протокол № Пз-107/12.03.2015 г. е посочена цифрата 003083 куб. м. като показание на дисплея на водомера, но не е изчислено конкретно количество вода, потребено през 2014 г. Твърди също така, че едва през 2016 г. с констативен протокол № 000257 Пз-167/18.05.2016 г. е определено количество от 23 280 куб. м. потребена вода, което е очевидно несъстоятелно. Касаторът се оплаква, че съдът не е взел предвид, че проверка на място не е извършвана, защото за водата от 2014 г. проверка през 2016 г. не е било възможно, затова и посочената цифра куб. м. е плод на всичко друго, но не и на данни от измервателно устройство. В касационната жалба се съдържа и оплакване, че съдът не е изяснил становището си относно неспазването на установената форма на съставяне на констативния протокол от 18.05.2016 г., тъй като той възпроизвежда съдържанието от предходни констативни протоколи при това неточно. Обобщава това си оплакване, че за всеки протокол следва да има извършена проверка, както и счита за недопустимо съставянето на два и повече констативни протоколи въз основа само на една проверка. Излага и оплаквания, че при издаването на процесния АУПДВ директорът на басейновата дирекция не е приложил документите по чл. 195б, ал. 2, т. 1 и 2 от ЗВод (ЗАКОН ЗЗД ВОДИТЕ) (ЗВ), което счита, че води до недоказаност на констатациите за дължимите суми, но това нарушение не е отчетено от съда. За неправилно счита изразеното от съда, че въпреки липсата на доказателства за изменение на разрешително № 31510228/25.03.2010 г. относно целта на водовземането от „питейно-битови нужди“ на „самостоятелно питейно-битово водоснабдяване“, то определянето на дължимата такса следва да се прилага чл. 10, ал. 2, т. 2 от Тарифа за таксите за водовземане за подземни води за ползване на воден обект за замърсяване, обнародвана от 01-07.2011 г. и отменена 01.01.2017 г. Съображенията, обосноваващи посочените оплаквания са развити в касационната жалба и с нея се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на АУПДВ. Претендира се присъждане и на направените съдебни разноски за двете съдебни инстанции. С молба от 22.03.2019 г. на адв. К.П са изложени съображения по съществото на спора.
Ответникът по касационната жалба директорът на Басейнова дирекция за управление на водите „Източнобеломорски район“ – гр. П., редовно призован не е изпратил свой представител за съдебното заседание. След приключването на съдебното заседание на 26.03.2019 г. са постъпили писмени бележки на 28.03.2019 г.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно да се остави в сила.
Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:
За да отхвърли жалбата на „Коловаг“ АД срещу оспорения от него АУПДВ № 42/06.06.2018 г., с който са установени за заплащане такси за водовземане от подземни води, първоинстанционният съд е възприел констатираното в акта задължение, като е изложил мотиви, че е издаден от компетентен органи и не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в съответствие с разпоредбата на чл. 195б, ал. 2 ЗВ, поради което определените такси за водовземане са определени правилно и са дължими на основание чл. 194, ал.1, т. 1, б. „б“ ЗВ. Съдът се е позовал на Тарифа за таксите за водовземане за подземни води за ползване на воден обект за замърсяване и е установил, че административният орган е спазил формулата T=E x W, където Т е размерът на годишната такса, Е е единичният размер на таксата в зависимост от целта, за която ще бъде ползвана черпената вода и W ползваният годишен обем за повърхностни подземни води. Относно липсата на доказателства по делото, че е направено изменение на разрешителното от 25.03.2010 г. съдът с оглед § 3, ал. 1 от ПЗР на Тарифата това е счел, че това изменение не задължава ответника да го направи в законоустановения срок относно промяната на целта на водовземането, която в случая е „питейно-битови нужди“ на „самостоятелно питейно-битово водоснабдяване“. Предвид посочената формула за изчисление на таксата за водовземане според съда според съда административният орган правилно го е определил за процесните периоди. В тази връзка съдът е направил извод, че административният акт е издаден в предвидената по смисъла на чл. 59, ал. 2 АПК форма, в съответствие с целта на закона форма и без противоречие с относимите материалноправни разпоредби. Обжалваното решение е правилно постановено.
Безспорно установено по делото е, че „Коловаг“ АД (бивше наименование „Вагоноремонтен завод-99“ АД) притежава разрешително за водовземане на подземни води № 31510228/25.03.2010 г. за водовземане с цел на използване на подземни води от сондажен кладенец с цел „питейно-битови нужди“ при годишен обем на разрешеното водно количество 32800 куб. м. Таксата за водовземане съгласно разпоредбата на чл. 194 ЗВ е за правото на използване на вода, като водовземането може да бъде от повърхностни, подземни и минерални води. Тази такса е годишна, а размерът й се определя на база количеството отнета вода в съответствие с разрешението за водовземане. Водовземането по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗВ обхваща всички дейности, свързани с отнемане на води от водните обекти, като размерът на таксата се изчислява съгласно Тарифа за таксите за водовземане за подземни води за ползване на воден обект за замърсяване, приложима за периода/периодите, за което е задължено лицето с такси водовземане. Правилно съдът е отчел, че дефиницията на „питейно-битово водоснабядване“ в § 1, т. 1 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, (обн. в ДВ, бр. 50/.07.01.2011 г., отменена с бр. 2806.01.2017 г., в сила от 01.01.2017 г. и относима за процесните периоди) означава, че черпената вода се използва за пиене, приготвяне на храна и други битови цели или за производство на хранителни, лекарствени, козметични продукти или вещества, предназначени за консумация от човека, в случай, че качеството на водата може да окаже влияние върху качеството на крайните продукти. Относно изменението на разрешителното с такова за „самостоятелно питейно-битово водоснабдяване“ обосновано съдът е приел, че по делото липсват доказателства за това изменение. Правилно съдът е възприел начинът на изчисление в оспорения АУПДВ съгласно чл. 10, ал. 2, т.1 от Тарифата, който разпорежда, че единичният размер на таксата по компонента Е (лв./куб. м) е 0,75 лв. и по този начин са определени в АУПДВ таксите за такси водовземане за процесните периоди. В акта са посочени куб. м. отнета вода за всеки едни от периодите, които съответстват на представените декларации на жалбоподателя за всяка една от процесните години и като се има предвид единичният размер, посочен по-горе правилно са определени размерите на таксите и съдът не е допуснал нарушение като ги е възприел. В този смисъл неоснователно е оплакването в касационната жалба, че посочените количества отнета вода в констативните протоколи несъответстват на данните от измервателното устройство. Възражението на жалбоподателя е относно посоченото в акта количество отнета вода за 2016 г., но при съпоставка на приложената декларация по чл. 194б ЗВ за 2016 г. (лист 35 от делото) се установява, че иззетото количество вода за 2016 г. е 27 797 куб. м., поради което неоснователно се твърди от касатора, че в акта административният орган е приел друго размер, тъй като и в декларацията и в АУПДВ това количество е едно и също.
Относно оплакванията за констативните протоколи, съдът изцяло възприема становището на ответника по касация, че такива протоколи се съставят не само при извършени физически проверки, но и по документи. В разпоредбата на чл. 195б, ал.2, т. 4 ЗВ не е указано, че констативните протоколи се съставят само при извършени проверки на място, поради което посоченото възражение от жалбоподателя не намира опора в закон. Освен това от представените констативни протоколи се установява, че контролни органи на басейновата дирекция са извършвали проверки на място в дружеството, поради което описаното в касационната жалба за неспазване реда на извършване на проверките не отговаря на действително установеното от доказателствата по делото.
Предвид оплакването, че съдът не е установил, че към АУПДВ липсват доказателства по чл. 195б, ал. 2, т.1 и 2 ЗВ - извлечения от сметките, по които постъпват таксите, както и платежни и други счетоводни документи, издадени от лицата, използващи водите, видно от данните по делото такива са приложени по делото, ведно с констативните протоколи, както и по чл. 195б, ал. 2, т. 3 ЗВ – покана за доброволно плащане. В тази връзка обосновани са изводите на решаващия съд, че административният орган е спазил материалноправните изисквания при издаване на оспорения индивидуален административен акт, както и същият е издаден от компетентен орган, в предвидената в чл. 59, ал. 2 АПК форма, а и при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила.
В депозираната на 21.03.2019 г. молба с характер на писмени бележки по съществото на спора, касационният жалбоподател се сочи, че обжалваното решение противоречи на установената съдебна практика на ВАС по адм. дела № 2853/2009 г., № 10588/2014 г. и № 4230/2015 г., но при съпоставката им не се откри такова противоречие. В цитираните решения, както и в обжалваното съдебните състави приемат, че таксата за водовземане се дължи за отнетото количество вода и това съответства и на законовото изискване.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е постановено правилно и при проверката, извършена по чл. 218 АПК не се установи да са допуснати от съда посочените в касационната жалба нарушения, поради което на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК решението следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на делото на касатора не се дължат разноски, въпреки направеното искане. На ответника също не се дължат разноски въпреки изхода на делото, тъй като такива не са поискани.
Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2254/06.11.2018 г., постановено по адм. дело № 2144/2018 г. по описа на Административен съд – гр. П.. Решението не подлежи на обжалване.