О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 911

София, 31.10.2023 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове: Ирина Петрова

Десислава Добрева

като изслуша докладваното от съдията Петрова ч. т.д. № 1577 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от ищеца „Х. Е. Б. ЕООД, [населено място] срещу определение № 2020 от 03.08.2023г. на Апелативен съд София, 4-ти граждански състав, с което е потвърдено определение № 994 от 24.03.2023г. на Софийски градски съд за връщане на основание чл.130 ГПК във вр. с чл.124,ал.4, изр. второ ГПК на предявената от „Х. Е. Б. ЕООД срещу „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД искова молба в частта, с която са предявени искове за установяване липсата на неизпълнение и липсата на разваляне на договор № 0003-ЦДУ от 27.02.2020г. за доставка на устройства за автоматика честотно разтоварване в уредби средно напрежение с възложител ответникът и изпълнител ищецът.

Сезирана с частна жалба от ищеца, чиито съществени доводи са основани на твърдението в исковата молба, че договорът не е развален, тъй като няма неизпълнение от негова страна, въззивната инстанция е съобразила, че с исковата молба ищецът е сезирал съда (наред с други искове) и с установителен иск с петитум да бъде установено, че „Хитачи не е във виновно неизпълнение на договора, даващо основание той да бъде развален“ от насрещната страна ECO, предвид даденото на 16.01.2023г. от възложителя на изпълнителя предупреждение за разваляне на договора, чийто 30-дневен срок изтича на 15.02.2023г., и „този договор не е развален“. Съставът на САС е констатирал, ищецът сочи, че правният му интерес се извежда от „правно значим икономически интерес от договора“, (макар не при при условията и цените, заложени в него към момента), както и от разпоредбата на чл. 55 ЗОП, предвиждаща основания за възможно отстраняване на участник от процедури за възлагане на обществени поръчки на основание чл. 55, ал. 1, т. 4, хипотеза първа от ЗОП, т. е. от опасността той за в бъдеще да бъде отстранен от участие в процедури по обществени поръчки като лице, чието виновно неизпълнение е довело до разваляне на договор за обществена поръчка.

Въззивната инстанция е констатирала и, че в изпълнение на указанията на СГС да посочи обстоятелствата, от които произтича правният му интерес от установяване по съдебен ред на фактите на липса на неизпълнение на посочения в исковата молба договор и на липсата на разваляне на този договор, както и да посочи дали предявява иск, с който иска да установи съществуването към момента на облигационни отношения между него и ответника, възникнали по сключен на 27.01.2020г. договор (съотв. да посочи цената на този иск, определяема от стойността на договора), с молба от 06.03.2023г., ищецът е посочил, че е налице правен интерес от предявяване на този установителен иск, който е неоценяем, с който да бъде установено, че договорът не е развален, тъй като от страна на Хитачи не е налице виновно неизпълнение и са преповторени обстоятелствата за значим икономически интерес, които определят правния му интерес от предявяване на иска. Констатирано е, че ищецът изрично е посочил, че „не предявява иск за установяване съществуване към момента на облигационни отношения с ответника, а, иск, че договорът не е развален от ответника, тъй като не е налице твърдяното от него виновно неизпълнение от страна на изпълнителя“.

При преценка на посочените обстоятелства, на които е основана претенцията, и на заявения петитум, и с оглед поддържаното от ищеца при дадените му указания, въззивната инстанция е споделила извода за недопустимост, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд - че предявените искове са за установяване несъществуването на определени факти, каквито са неизпълнението на един договор и неговото разваляне, а не на твърдяно право или на съществуващо между ищеца и ответника правоотношение; че такъв иск, съгласно чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим само в случаите, предвидени в закон,; че установяването на посочените от ищеца факти по неизпълнение на договора и по осъществяване на неговото разваляне, не е предвидено в изрична законова разпоредба; че са предявени искове за признаване със сила на пресъдено нещо несъществуването на факти, които законът не предвижда да бъдат установявани със самостоятелен иск; че ищецът изрично е заявил, че не предявява иск за установяване съществуването на облигационно правоотношение по този договор.

Въззивният състав е изложил и свои правни съображения, че съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон, но не съществува законова правна норма, даваща възможност за предявяване на посочените искове, които по съществото си съставляват искане към съда да се признае за установено, че договорът не е развален. Мотивирано е, че с предявяването на исковата молба ищецът цели да установи съществуването на правоотношение с източник описания в обстоятелствената част на исковата молба договор, сключен с ответника, но изрично е уточнил и поддържа, че не сезира съда с такова искане. Според въззивия състав тази позиция на ищеца е обусловена и от необходимостта да се заплати държавна такса по оценяем иск, какъвто е този да съществуването на правоотношение по процесния договор за доставка.

Преценено е, че твърдяният от ищеца икономически интерес е ирелевантен за допустимостта на исковете и не преодолява легално установеното изискване за допустимостта им. Анализирано е, че при положение, че съдът не е сезиран с допустим иск, законът не допуска самоцелно „внасяне на яснота“ в отношенията между съконтрагентите; че въпросите бил ли е носител ответникът на потестативното право да развали договора, съответно изправна страна ли е по него ищецът, са въпроси по същество, на които може да се даде отговор в производство по друг иск.

С частната касационна жалба са въведени доводи за неправилност на обжалвания акт с твърдения за:

- неправилно тълкуване относно наличието на правен интерес от предявяването на този иск. Акцентира се, че интересът на дружеството произтича от заплашено от нарушаване право, т. е. от право, което е несигурно и цели внасяне на яснота в отношенията с възложителя и с решението тази неяснота ще бъде отстранена. Позовава се на мотивите на ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС, като счита, че макар и постановено по отношение упражняването на вещни права, дава разрешението, че преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца; че когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено без да е нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само до неговото потвърждаване;

- неправилно тълкуване относно наличието на нормативно основание за завеждането на установителния иск като счита за такова основание разпоредбата на чл.57, ал.3, т.2, б. в, предл. трето ЗОП - възложителят може да докаже наличието на предпоставките по чл. 55, ал. 1, т. 4, хипотеза първа от ЗОП въз основа на съдебно или арбитражно решение или с друг документ. От това извежда наличието на субективното си право да предяви реципрочната искова претенция, с която да отрече със СПН основателността на твърдяното от възложителя разваляне на договора и по този начин да обезпечи бъдещото си участие в други процедури по ЗОП;

- на трето място се позовава на неправилност на правната квалификация на вида на търсената с исковата молба защита, твърдейки, че не е предявен иск за факти, а за установяване на действително правно положение между страните по договора - че облигационна връзка продължава да съществува, защото не е прекратена поради разваляне;

-на процесуални нарушения поради необсъждане на възраженията и доводите относно наличието на правен интерес, вкл. и тези, касаещи ЗОП;

-несъобразяване от състава на САС, че първоинстанционният съд не е дал ясни и непротиворечиви указания относно уточняването на иска и на неяснота и противоречивост на мотивите на САС. Посочва се, че Хитачи „уточнявайки, че не предявява иск за установяване съществуването на облигационно отношение, не е имало предвид, че не предявява иск по чл.124,ал.1 ГПК, а че не търси съдебна защита с диспозитив, с който се установява, между страните по принцип и общо, че не съществува облигационно правоотношение“. Счита, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са изложили съображения защо иск с формулирания от ищеца диспозитив, следва да се квалифицира като иск по чл.124,ал.4 ГПК.

В изложението към частната касационна жалба се иска допускане на обжалването по въпросите:

1/ „Задължение на съда ли е определянето на правната квалификация на иска и допустимо ли е определянето й да бъде прехвърлено на ищеца?“

2/ „Въззивният съд ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва ли да разреши спора по същество като определи правилната квалификация?“

По първите два въпроса жалбоподателят се позовава на противоречие на въззивното определение с практика на състави на ВКС (по ч. гр. д.721/20г. на 4 г. о., по т. д.№ 516/09г. на 2т. о, по гр. д.№ 1585/13г. на 4 г. о. и др.).

3/ „Обосноваването на недопустимост на установителен иск, в качеството му на субсидиарна форма на защита, с наличието на друг иск за защита на правото на ищеца, не предпоставя ли конкретизация на този друг иск по вид и предмет, с оглед преценката му за съответствие със съдържанието на конкретното правоотношение и предмета на търсената от ищеца защита?“ Твърди се на несъобразяване с определението по ч. т.д.№ 361/12 на 2 т. о.

4/ „Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на жалбоподателя?“ с твърдяно несъобразяване с т.19 на ТР №1/04.01.2002 на ОСГК на ВКС.

При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:

5/ „Каква е правната квалификация на иск, с който се иска установяване на липса на основание за включване в списъка по чл.55,ал.1,т.4 ЗОП, а именно липса на разваляне на договора поради твърдяно от възложителя на обществената поръчка виновно неизпълнение - иск по чл.124,ал.1 ГПК, или иск по чл.124,ал.4 ГПК? Допустим ли е такъв иск с оглед спецификата на отношенията между изпълнител и възложител по договор за обществена поръчка и възможността за включването на изпълнителя в списъка по чл.55,ал.1,т.4 ЗОП?“

Приложното поле на въведената допълнителна предпоставка е обосновано с твърдения, че някои съдилища (РС Тутракан гр. д.№ 343/2016г., без данни за влизането му в сила; РС Смолян - гр. д.№ 2041/2011г., което съгласно представената от жалбоподателя разпечатка не е влязло в сила; ОС Плевен - в. гр. д.№ 720/2016г., неподлежащо на обжалване, с което е признато за установено по реда на чл.124,ал.1 ГПК, че договор за наем на имот, публична общинска собственост не е прекратен) приемат, че иск, с който се иска установяване, че договор не е прекратен, не е развален, се квалифицира по чл.124,ал.1 ГПК

6/ Страната се позовава и на очевидна неправилност, която според нея произтича от потвърждаване на напълно погрешното, нелогичното и немотивирано възприятие на СГС, че ищецът не е уточнил исканата от него искова защита, че съдът не е сезиран с допустим иск, а иска да бъде установено несъществуването на определени факти, каквито са неизпълнението на един договор и неговото разваляне. Според страната ВКС следва служебно да се произнесе налице ли е очевидна неправилност.

Препис от жалбата не се връчва.

Искането за допускане на частното касационно обжалване не следва да бъде уважено:

Първият въпрос е предпоставен от ненамиращо опора в материалите по делото твърдение на жалбоподателя, че съдилищата са „прехвърлили“ на ищеца задължението той да определи правната квалификация на иска. Още в разпореждането от 17.02.2023г., с което на основание чл.129,ал.2 ГПК първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, на ищеца е указано, че предявява иск за установяване в отделен, самостоятелен процес на факти (за липса на неизпълнение и липса на разваляне на договора). Изрично му е дадена възможност да посочи дали искът не е за установяване съществуването на договорна връзка, облигационно правоотношение, породено от този договор. Поради несъответствието на тази едностранно заложена от страната условност във въпроса, той няма обуславящо изхода на процеса значение, а е изцяло хипотетичен, което отнема съществена негова характеристика на общо основание за допускане на обжалването по него.

Вторият въпрос също не кореспондира на мотивите на въззивния акт. Неясна и в противоречие със заявеното от ищеца при дадената възможност за уточняване на петитума на иска, е тезата във въпроса за неправилно възприета от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право. Същевременно поддържано във втория въпрос - за дадена от СГС неправилна квалификация на иска е в противоречие на тезата от първия въпрос - че съдът е задължил ищеца да посочи правната квалификация. При изрично заявено от ищеца, че той не иска да установи съществуването на облигационно отношение с ответника, а иска признаване за установено, че договорът не е развален и няма неизпълнение от страна на доставчика, нелогично и несъответно на поддържаното е питането във въпроса защо въззивната инстанция не е дала „друга, правилна квалификация на иска“. Този въпрос също не отговоря на изискванията за обосноваване на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол. Поради това и по отношение на първите два въпроса безпредметно е обсъждането на въведената към тях допълнителна предпоставка.

Третият въпрос отново не кореспондира с подробните указания, дадени, за да осигурят възможността ищецът да проведе допустима защита на база поддържаните от него в исковата молба факти за отсъствие на негово виновно неизпълнение, отричащо възможността насрещната страна правомерно да развали договора посредством даден срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще го смята за развален. Първоинстанционният съд изрично и ясно е очертал какъв би бил допустимият петитум на иска при така твърдените от ищеца факти, указвайки му обаче, че искът за установяване съществуването на правната връзка е оценяем и по него се дължи държавна такса - указания, които ищецът не е възприел и с които не се е съобразил, настоявайки на петитума, който е заявил. Следователно, изключено е наличието на противоречие с определението на 2 т. о. на ВКС, на което страната се позовава като допълнителна предпоставка.

По доводи и възражения на жалбоподателя първоинстанционният съд не се произнася, същевременно няма доводи и възражения на ищеца, по които първоинстанционният съд да не се е произнесъл. Четвъртият въпрос е безпредметен, той няма правна характеристика. Същевременно въззивната инстанция, споделяйки мотивите на първата, в противовес с твърдението на жалбоподателя за нарушаване на указанията в т.19 от ТР №1/19.01.2001г., е изложила свои собствени мотиви.

Не следва частното касационно обжалване да се допусне и по петия въпрос, който е казуистичен и в него акцентът е не на счетения за недопустим от гледна точна на процесуалните правила петитум на исковата молба, а на наличието на правен интерес. Преценката относно наличието на последния не е правен аргумент, извод, възприет от съдилищата като неотстранен недостатък на исковата молба, обосноваващ недопустимостта на иска. Дали ищецът има правен интерес от предявяване на установителния иск по чл.124,ал.4, изр. второ ГПК е въпрос, който подлежи на изследване само ако фактите, които ищецът твърди, че има интерес да установи, могат да бъдат предмет на самостоятелен установителен иск.

Не е аргумент в подкрепа на поддържаното от ищеца към съда искане (петитум) разпоредбата на чл.57,ал.3, т.2, б. в ЗОП - наличие на съдебно или арбитражно решение, което да послужи като основание за обезпечаване на бъдещо участие в процедури по ЗОП - очевидно е, че това може да бъде съдебно решение, постановено по допустим иск, а не установително решение за факт, непредвиден в закона като допустим предмет на установяване с иск.

Недоказано е приложното поле на въведената от касатора допълнителна предпоставка към въпроса. Твърдяно отсъствие на практика на ВКС не изпълва съдържанието на основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Две от решенията - тези, постановени от районен съд, на които страната се позовава в опита си да обоснове противоречиво разрешаване на въпроса, са приложени без данни за влизането им в сила, поради което няма основание за преценка цитираното решение на ОС Плевен да изразява трайна тенденция относно възможността за се води иск с петитум - установяване на факта, че един облигационен договор не е прекратен. В тази връзка следва да се има предвид и очертаното в правната доктрина в труда на проф. Ж. С. - Установителен иск за всеки факт, който законът изрично не е въздигнал изрично в предмет на УИ, е недопустим, тъй като всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение може да бъде проверен и установен по повод на делото относно това правоотношение. Когато фактът е релевантен за гражданско правоотношение, съдът е длъжен чрез тълкуване на исковата молба и чрез разяснителни въпроси до ищеца да провери дали ищецът цели да установи само факта, или чрез него цели да установи правоотношението, което този факт поражда.

В конкретния случай при дадени от съда указания точно в посочения смисъл, ищецът е настоявал и поддържал, че иска да установи факта на неразваляне на договора, тъй като има интерес да обвърже ответника именно с този факт.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато на директното основание - очевидна неправилност, за която ВКС (противно на становището на обжалващата страна) не следи служебно, а надлежни и релевантни аргументи за наличието на този особено тежък порок на въззивният акт не са изложени. Последният не е постановен в хипотезите, очертани в практиката на касационната инстанция като проявление на основанието по чл.280,ал.2, предложение последно ГПК.

Само за пълнота следва са се посочи, че страната неоснователно се позовава на „заплашено от нарушаване право, т. е. от право, което е несигурно и цели внасяне на яснота в отношенията с възложителя и с решението тази неяснота ще бъде отстранена“, тъй като мотивите по т.1 от ТР № 1/2018г. от 07.03.2019г. на ОСТК на ВКС, от които е заимствано позоваването, изрично очертават, че всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта - положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за защита.

По изложените съображения , ВКС, състав на ТК, І т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на определение № 2020 от 03.08.2023г. на Апелативен съд София, 4-ти граждански състав по ч. в.гр. д.№ 1497/2023г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: