О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3514

София, 14.11.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 4286 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. П. И., чрез адв. П. М., против определение № 2169/29.08.2023 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 1999 по описа за 2023 г., с което са оставени без уважение исканията на жалбоподателя А. П. И. по молба с вх. № 19259/23.08.2023 г. и молба с вх. № 19511/28.08.2023 г. – за освобождаване от държавна такса или за връщане на внесена такава по реда на чл. 4б ЗДТ (за разликата над 5.00 лв. до внесените 15.00 лв.).

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно - постановено при съществени нарушения на процесуалния и на материалния закон и иска същото да бъде отменено.

Насрещната страна – Агенция за публични предприятия и контрол, не е представила отговор в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по арг. от чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че частното производство пред него е образувано по частна жалба от 02.06.2023 г. на ищеца А. П. И. срещу определението от 16.05.2023 г. по гр. д № 10103/2021 г. на Софийски градски съд, І-17 състав, с което е допълнено в частта за разноските определението от 28.10.2022 г., като на основание чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника Агенция за публични предприятия и контрол разноски в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С определение № 1942/27.07.2023 г. въззивният съд се е произнесъл по съществото на жалбата, като е потвърдил обжалвания съдебен акт на Софийски градски съд. Определението е връчено на пълномощника на жалбоподателя на 21.08.2023 г., който в срок е подал частна касационна жалба с вх. № 19260/23.08.2023 г., която въззивният съд е посочил, че е в процес на администриране. С няколко последващи молби жалбоподателят е отправил редица нови искания към въззивния съд, а именно: с молба с вх. № 19259/23.08.2023 г. е поискал допълване на въззивното определение от 27.07.2023 г., с твърдения, че съдът не се е произнесъл по всички искания в частната му жалба, едно от които е било за освобождаване от такси и разноски по делото. Искането е прието за неоснователно с мотиви, че предметът на въззивното дело е законосъобразността на обжалваното определение на СГС от 16.05.2023 г., с което по реда на чл. 248 ГПК на ответника са присъдени разноски – юрисконсултско възнаграждение и по този предмет въззивният съд се е произнесъл изцяло, като е потвърдил обжалваното определение, т. е. липсва непълнота по смисъла на чл. 250 ГПК. Освен това съдът е обсъдил и оплакването, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането на ищеца за освобождаване от такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, като е посочил, че това обстоятелство е от значение само за дължимите към държавата разноски, но е без значение за дължимите към насрещната страна разноски, които именно са предмет на обжалвания акт. По искането за освобождаване от такса за самата въззивна частна жалба, което е противоречиво обосновано – от една страна се сочи, че се прави на основание чл. 83 ГПК, а от друга се поддържа, че определеният размер от 15 лв. не е законосъобразен – не съответства на правилата на чл. 9а ЗОДОВ, чл. 2а, вр. чл. 18 от Тарифата за държавните такси по ГПК, по които трябвало да бъде 5 лв. (1/2 от 10 лв.), въззивният съд е приел, че искането е от неговата компетентност и в двата аспекта, поради което ги е разгледал. По отношение на въпроса за дължимия размер на държавната такса по частната жалба, е приел, че размерът от 15 лв. е правилно определен от СГС, тъй като приложима е нормата чл. 19 от Тарифата за държавните такси по ГПК, а не нормата на чл. 18 от Тарифата, която касае само таксите за въззивни или касационни жалби, т. е. жалби подадени срещу решението по съществото на исковия спор. При тези мотиви съдът е приел, че тя внесената такса в размер на 15 лв. не е частично недължима за разликата над 5 лв., поради което и не подлежи на възстановяване по реда на чл. 4б ЗДТ. За неоснователно е прието и алтернативното искане на жалбоподателя - за освобождаване от таксата за частната жалба за производството пред САС. Посочено е, че според чл. 83, ал. 2 ГПК, то може да се уважи от съда само, ако се докаже, че лицето няма достатъчно средства да заплати съответната такса /което е в невъзможност да плати поради липса на средства/. Съдът е констатирал, че в случая самият жалбоподател лично е внесъл дължимата такса по сметка на САС – видно от преводното нареждане от 16.06.2023 г., в което фигурира като вносител, поради което самото фактическо внасяне на таксата обуславя извод, че тя е във финансовите възможности на вносителя, което факт е достатъчен за отхвърляне на искането. Относно искането на жалбоподателя на основание чл. 253 ГПК съдът да премахне част от мотивите на определението от 27.07.2023 г., в които са направени констатации и оценки относно писмените изявления по делото от процесуалния представител на страната, вкл. и в процесната частна жалба, въззивният съд е приел, че не разполага с правомощие да променя мотивите на вече постановен акт. Такова правомощие не дава и разпоредбата на чл. 253 ГПК, която при това се отнася до определенията, които не слагат край на делото, а определението от 27.07.2023 г. слага край на частно гр. д. № 1999/2023 г. Направените с молба с вх. № 19511/28.08.2023 г., с която е представен документ за внесена държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на ВКС във връзка с подадената частна касационна жалба, искания на жалбоподателя за възстановяването й или за освобождаването му от заплащането й, въззивният съд е намерил за неоснователни по изложените вече съображения относно дължимостта на таксата по частната жалба до САС и е оставил същите без уважение.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Обжалваното определение е правилно. Предмет на частното въззивното дело пред Апелативен съд София е законосъобразността на обжалваното определение на Софийски градски съд от 16.05.2023 г., с което по реда на чл. 248 ГПК на ответника са присъдени разноски – юрисконсултско възнаграждение, като по този предмет въззивният съд се е произнесъл изцяло, потвърждавайки обжалваното определение, т. е. липсва непълнота по смисъла на чл. 250 ГПК. По останалите искания правилно въззивният съд е приел, че същите са неоснователни. Дължимата държавна такса по частната въззивна жалба е в размер на 15 лв. /внесена с преводно нареждане от 16.06.2023 г./ съгласно чл. 19 от Тарифата за държавните такси по ГПК, поради което тя не е частично недължима за разликата над 5 лв. и съответно не подлежи на възстановяване по реда на чл. 4б ЗДТ. Правилно въззивният съд е приел за неоснователно и алтернативното искане за освобождаване от таксата за частната жалба за производството пред въззивния съд. Съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК, съдът може да уважи молбата, само ако се докаже, че лицето няма достатъчно средства да заплати съответната такса. В случая обаче самият жалбоподател лично е внесъл дължимата такса по сметка на Софийски апелативен съд и самото фактическо внасяне на таксата сочи, че тя е във финансовите възможности на вносителя, т. е. съставлява доказателство, че той има средства да я заплати. Обжалваното въззивно определение е правилно и по отношение на искането за изменение на определението от 27.07.2023 г., постановено по реда на чл.274, ал.1 ГПК като изложените от съда мотиви са в съответствие с константната съдебна практика по приложението на нормата на чл.253 ГПК. По искането, обективирано в молба с вх. № 19511/28.08.2023 г., изводът за неоснователност на същото е правилен и в съответствие със съдебната практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на Тарифата за държавните такси по ГПК и на нормата на чл.83, ал.2 ГПК.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2169/29.08.2023 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 1999 по описа за 2023 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: