Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Д. Л. и А. Л., чрез процесуалния им представител, срещу решение № 1956 от 02.11.2020 г. по адм. дело № 499/2020 г. на Административен съд – Пловдив.
Излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, алтернативно се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора. Претендират разноски.
Ответникът – кметът на община Р. чрез процесуалния си представител, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касаторите срещу заповед № 1328 от 19.11.2019 г. на кмета на община Р., с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено премахване на незаконен строеж: „Постройка на допълващо застрояване – навес”, находящ се в село Извор, местност „Червенака“, в ПИ с идентификатор 32408.41.13 по Кадастрална карта и кадастралните регистри на село Извор, община Р.. Строежът е собственост от касаторите, построен е без издадено разрешение за строеж и частично попада в имот общинска собственост поради което е незаконен. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата.
За да постанови този резултат, решаващият съд е развил доводи за валидност и материална и процесуална законосъобразност на оспорения административен акт. С оглед попадането на строежа в имот общинска собственост, съдът е приел липсата на предпоставките за търпимост на строежа. Така постановеното решение е правилно.
Съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Безспорно е установено, че строежът е VI-та категория, съгласно категоризацията в чл. 137, ал. 1 ЗУТ и отговаря на характеристиките на чл. 137, ал. 1, т. 6 вр. чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ – строежи на допълващото застрояване по чл. 44 и чл. 46, ал. 1 ЗУТ. Съгласно разпоредбата на чл. 225а ЗУТ, кметът на община Р. е компетентен да издаде процесната заповед. Установено е, че строежът е собственост на касаторите в производството, като е изграден без издадено разрешение за строеж. Наредения за премахване строеж не е отразен в представените по делото документи за собственост, нито е отразазен в действащата към момента кадастралната карта и кадастрални регистри на неурбанизираната територия на землището на с. И., одобрена със заповед № РД-18-163 от 01.08.2017 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър. Прието е, че строежа попада частично в ПИ 32408.39.77 – общинска собственост, предвиден за селскостопански, горски, ведомствен път, видно от актуалното геодезическо заснемане изготвено през януари 2018 г., от „Геопроектстрой“ ЕООД. От разпита на свидетелката, допуснат в първоинстанционното производство става ясно, че още през 1986 г., когато е строена едноетажната къща в имота е имало изместване на границата на имота и навлизането му в улица, като това обстоятелство е било известно още към този момент.
Спрямо така установените факти съдът правилно е приложил материалния закон. Касае се за строеж, извършен без издадено разрешение за строеж, което сочи на незаконен такъв. Тази му характеристика е основание за административния орган да издаде заповед със съдържание като оспорената, годна да предизвика правната последица премахване. Тази последица не може да бъде преодоляна, тъй като спрямо изграденото не са налице предпоставките на пар. 16 и пар. 127, ал. 1 ПЗРЗУТ, поради това, че процесния строеж попада частично в имот общинска собственост, което изключва възможността да бъде търпим строеж. Освен това според показанията на разпитаната свидетелка строежът е осъществен около 1990 г. За да е търпим такъв строеж на основание пар. 16, ал. 2 ПЗРЗУТ, то същият следва да е бил деклариран пред одобряващия орган, за което обача доказателства липсват. Неоснователни са доводите на касаторите свързани, с неточно индивидуализиране на наредения за премахване навес. В. от констативния протокол предхождащ издадената заповед, строежът е посочен недвусмислено, като е приложена й окомерна скица, ведно с отстоянията, размерите и местоположението на наредения за премахване навес.
Предвид изложеното, като е приел обжалваната заповед за валидна и законосъобразна, съдът е постановил обосновано и в съотвествие с материалния закон решение. При постановяването му не са допуснати нарушения на съществени процесуални норми, поради което касационната жалба е неоснователна.
При този изход на делото и с оглед своевременно направеното искане от ответната страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция, касационните жалбоподатели следва да бъдат осъден да заплатят такива на община Р., в размер на 600 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховния административен съд, второ отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1956 от 02.11.2020 г. по адм. дело № 499/2020 г. на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Д. Л. и А. Л. да заплатят на община Р., обл. Пловдив направените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 600 (шестотин) лева. Решението е окончателно.