№ 2755/05.06.2024 г.

гр. София, 27.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Цанова дело № 4396/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от К. А. К. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение № 78/04.05.2023 г. по гр. д. № 613/2022 г., с което е потвърдено решение № 50 от 28.04.2022 г. по гр. д. № 59/2021 г. на Кържалийски окръжен съд, и е уважен иска по чл. 464 ГПК.

В касационната жалба се прави искане за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото, евентуално - за отмяната му като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК - недопустимост, чл.280, ал.1, т. 1 ГПК и чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Формулирани са въпросите: 1/.“ Съществува ли правен интерес за ищеца (взискател) от воденото на установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато сумата, подлежаща на предаване, не се намира по сметката на съдебния изпълнител?“, по който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1, пр.2 ГПК; 2/. „Съставлява ли извършеното от съдебния изпълнител прихващане по реда на чл. 461, във вр. с чл. 495 ГПК “предаване“ на сума по смисъла на чл. 464, ал. 1 ГПК?“, по който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3, пр.2 ГПК; 3/. „Налице ли е правен интерес за ищеца (взискател) от предявяване на установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато разпределението е приключило чрез прихващане по чл. 464, ал. 1 ГПК?“, по който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3, пр.2 ГПК; 4/. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?, по който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, пр.2 ГПК; 5/. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?, по който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т. 1 пр.1 ГПК.

ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, Пловдивският апелативен съд е приел, че обстоятелството дали по изпълнителното дело е извършено разпределение, в което участват и двамата взискатели, е от значение за това дали искът следва да бъде предявен като установителен (когато взискателят с оспорено вземане не е получил суми) или осъдителен (когато такива суми вече са получени от него). В настоящето производство нямало спор, че по извършеното на 13.04.2021 г. разпределение липсва предаване на сума на взискателя В., а е извършено от ЧСИ прихващане по смисъла на чл. 461 от ГПК. Ето защо е намерил за неоснователен доводът във въззивната жалба за липса на правен интерес да търси защита на спорното право чрез отрицателен установителен иск. Посочил е и че искът е бил предявен три дни след изготвеното разпределение – на 16.04.2021 г., т. е. в посочения в чл. 464, ал. 1, изр. 3 ГПК срок, като задължение на съдебния изпълнител е било да спре предаване на сумата, определена за кредитора с оспореното вземане, поради което и правилно искът по чл. 464, ал. 1 ГПК бил предявен към момента на внасяне на исковата молба именно като отрицателен установителен. Въведените по делото от ищеца доводи, че въззивникът В. не притежава изпълняемо парично вземане спрямо длъжника в изпълнителния процес, а е привиден кредитор относно посочената сума като цена на иска 450037.43 лв. и в този смисъл наличието на голямо по размер вземане на този мним взискател би направило невъзможно неговото удовлетворяване, безспорно обуславялили наличието на правен интерес от предявяването на иска по чл. 464 от ГПК. Счел е за неоснователни и доводите на въззивника за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, тъй като в първо о. с.з. на 10.12.2021 г. ищецът е конкретизирал исканията си, а първоинстанционният съд е допълнил с протоколно определение доклада по делото. Съдът се е позовал на свои определение № 410/07.11.2022 г. по в. ч.гр. д. 524/22 г., с което е приел, че в „действителност се касае само за един иск за оспорване съществуването на пълния размер на оспореното вземане на присъединения взискател от 565809.41 лева“ и определение № 203 от 14.09.2023 г. по ч. гр. д. 482/21 г., в което е приел, че е „предявен специален отрицателен установителен иск с правно основание чл. 464 ГПК за недължимост на изпълняемо парично вземане на ответника О. В..“ Посочил е, че въведеният довод относно нищожност в производството по чл. 464 от ГПК, поради абсолютна симулация по смисъла на чл. 26 от ЗЗД на договора от 07.07.2016 г., сключен между ответниците е преюдициален, като не е необходимо симулацията да бъде разкрита с нарочен иск, т. е. налице е един иск, а не два, предявени при условията на евентуалност. Относно оспорената дата на Анекс № 5 и Анекс № 6 е приел, че се касае за частни документа, който нямат обвързваща материална доказателствена сила, а съдържанието им се преценява във връзка с останалите обстоятелства по делото и по отношение на които не се открива производство по чл. 193 от ГПК не е необходимо. При оспорване на достоверността на датата на двата анекса 5 и 6 и при недоказване на друго от страна на ответниците, въпреки предоставената възможност за това, съдът е приел за дата на съставяне на двата документа по отношение на ищеца датата на образуване на арбитражното дело - 14.07.2016 г. Съмненията относно антидатирането на Анекс 5, с посочена в него дата 21.10.2015 г., произтичали и от датата на реалното, доказано уведомяване на длъжника – шест дена по-късно, на 27.10.2015 г. С. А. № 5 бил съобразен с развитието на Павловия иск, като времево е преценен с него, клаузите му са форматирани по начин, мултиплициращ обепечените с ипотека вземания на В. в размер неутрализиращ хирографарното вземане на ищеца. Анекс № 6, тавтологично именован „договор за споразумение“, с посочена дата 07.07.2016 г. – един ден след приключване на делото по чл. 135 от ЗЗД, бил съставен с констативна част установяваща, че за срок от 21.10.2015 г. до 07.07.2016 г. задължението на К. към В. се е мултиплицирало от 115471.31 лева на 565809.41 лева, с посочен нов срок за изплащане на дълга – след четири дена, след която дата се дължи неустойка за всеки ден забавено плащане в размер на 2% от неизплатената част на задължението. На 14.07.2016 г. – три дена след падежа по Анекс №6, е образувано арбитражното дело. По делото била установена свързаност между двамата ответника- втора степен по сватовство, както и че при подаване на въззивната жалба К. е освободен от внасяне на ДТ, поради липса на средства и че е сключил договор с процесуалния си представител в условията на безплатност по чл. 38 от ЗАдв. Приел е че, резултатът от арбитражно производство, развило се без участието на ищшеца не е достатъчен, за да удостовери съществуването на вземането спрямо това лице. Ето защо е заключил, че двата анекса са с доказани дати на създаване не по-рано от 14.07.2016 г., т. е. липсва основание за увеличаването на дълга в посочения период преди тази дата на основание анекс № 5, тъй като такъв не е съществувал през този период. Към този момент ищецът освен, че е образувал изпълнително дело против К., провежда успешно иска си по чл. 135 от ЗЗД за връщане в патримониума на длъжника 1/2 идеална част от описаният по-горе имот (малък семеен хотел), от който би се удовлетворил. Изградената правна конструкция от двамата ответника, които са в близки отношения поради родството си по сватовство, включвала недопустимо създаване в минало време на задължения, изключително неизгодни за длъжника К.- намаляване на срока за изплащане на задълженията с повече от две години и увеличаването на главницата с повече от 3 пъти в рамките на 200 календарни дни, вторият анекс вече за сумата от 565809.41 лв. поставял нов падеж – четири дена след посочената дата на сключването му, като неустойката за забава на ден върху неизплатената част на задължението е удвоена на 2%. Ето защо е счел, че е проведен е симулативен едноинстанционен, неприсъствен, формален, арбитражен процес и въз основа на полученото по него решение е издаден изпълнителен лист. Нямало никаква нормална логика – икономическа, правна и житейска длъжникът да се съгласи на тази абсолютна нееквивалентност на престациите и да се постави в това неизгодно положение в минали или невъзможни времеви периоди. Зад тези договорки не стояло реално намерение за задължаване и за изпълнение на задължението; единственото удовлетворяване на В., като обезпечен ипотекарен кредитор било именно чрез публична продан на въпросния имот, като така привидно увеличения размер на вземането му ограничавало и неутрализирало възможността за удовлетворяване на реалния взискател – ищецът. Целта била чрез последващо използване на механизма по чл. 461 от ГПК имотът да остане в семейния кръг на двамата ответника.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставеният от касатора трети въпрос: Налице ли е правен интерес за ищеца (взискател) от предявяване на установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато разпределението е приключило чрез прихващане по чл. 464, ал. 1 ГПК преди предявяване на иска, който въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК, като е налице и допълнителното основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - практика на ВКС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено.

На останалите въпроси в изложението съдът ще даде отговор с окончателния си акт.

Воден от горното, Върховния касационен съд, състав на ІV гр. отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78/04.05.2023 г. на АСІ Пловдив, постановено по гр. д. № 613/2022 г.

УКАЗВА на К. А. К. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото доказателства за платена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 9 000,75 лв.

ДЕЛОТО да се докладва на председателя на ІV гражданско отделение на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавна такса в указания срок, респ. - на съдия - докладчика за прекратяване на производството.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/.

2/.