№60322 [населено място],30.09.2021 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова ч. т.д. №1645 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Т. Ф. ЕООД, [населено място], чрез адв.Я.Д. срещу определение №2817/23.12.2020г., постановено по ч. гр. д. №4187/2020г. на Апелативен съд – София. С обжалваното определение след отмяна на определение №265984/10.12.2020г. по ч. гр. д.№13499/2020г. на СГС, III В състав е допуснато обезпечение на бъдещ иск, който ще бъде предявен от „Ка С Рент“ ЕООД срещу дружеството жалбоподател с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 246 000 евро без ДДС - неплатено възнаграждение по предварителен договор за продажба на право на право на строеж и идеални части от поземлен имот и последващо изпълнение на неговото строителство от 09.03.2017г., чрез запор върху банковите сметки на ответника в изброените банки до размер на претендираната сума, при условията на парична гаранция в размер от 50 000 лева.

Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно - незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че не са налице законовите предпоставки за допускане на обезпечение на бъдещ иск, тъй като няма данни за вероятна основателност на иска и за наличие на обезпечителна нужда. Излага доводи, че бъдещият иск за заплащане на възнаграждение в размер на 246 000 евро, основано на сключен между страните предварителен договор за продажба на право на строеж и идеални части от поземлен имот и последващо изпълнение на неговото строителство от 09.03.2017г., е неоснователен поради наличие на неизпълнение и неточно /забавено, частично и лошо/ изпълнение на предвидените договорни задължения на ищеца. В условията на евентуалност поддържа, че вземанията на ищцовото дружество са погасени чрез прихващането им с насрещни вземания за договорни и извъндоговорни обезщетения и неустойки по договора от 09.03.2017г. подробно описани, както и поради липса на активна материално-правна легитимация на дружеството-молител към настоящия момент предвид прехвърлянето на процесните вземания с договор за цесия от 10.02.2021г. в полза на трето лице. Поддържа, че определената гаранция е неадекватно ниска по размер, като излага и доводи за липса на обезпечителна нужда, предвид наличието на активи на ответното дружество. Моли да бъде отменено обжалваното определение като неправилно.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК, като касационният жалбоподател излага доводи за недопустимост на обжалвания акт поради липса на активна материалноправна легитимация на бъдещия ищец, като сочи и следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Налице ли е активна материално – правна легитимация на дружеството - молител за предявяване и/или поддържане пред съда на бъдещ иск, чието обезпечаване е предмет на производството по чл.390 ГПК при условие, че с частната жалба срещу първоначалното определение за допускане на обезпечението са наведени твърдения и представени съответни писмени доказателства за липсата у последното на материалното право на вземане, накърнено от спорното право, поради прехвърлянето му в полза на трето лице по силата на договор за цесия? и 2. Допустимо ли е размерът на гаранцията да се определи съобразно размера на цената на иска, а не при отчитане на евентуалните възможни /предполагаеми/ преки и непосредствени вреди от обезпечителната мярка?“- твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №61/26.01.2009г. по ч. т.д.№15/2009г. на ІІ т. о. и определение №180/02.04.2009г. по ч. гр. д.№111/2009г. на ІV г. о.- основание за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърди, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Ответникът „Ка С Рент“ ЕООД оспорва жалбата, като излага доводи, че е недопустима, евентуално неоснователна. Намира, че от доказателствата се установява вероятната основателност на претенциите, предвид извършването на договореното строителство, завършването на обекта с издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация и приемането на работа без забележки. По отношение на наведените възражения за недопустимост на бъдещия иск, свързана с твърдение в жалбата за липса на активна материалноправна легитимация, се позовава на разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК. Сочи, че по отношение на бъдещия ответник е образувано дело за откриване на производство по несъстоятелност.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да отмени първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата от „Ка С Рент“ ЕООД за допускане на обезпечение на бъдещ иск, който ще бъде предявен от срещу „Т. Ф. ЕООД с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 246 000 евро без ДДС - неплатено възнаграждение по предварителен договор за продажба на право на право на строеж и идеални части от поземлен имот и последващо изпълнение на неговото строителство от 09.03.2017г., въззивният съд приема, че бъдещият осъдителен иск е допустим и вероятно основателен, налице е обезпечителна нужда, а посочената обезпечителна мярка - запор на банкови сметки е допустима и адекватна. С оглед извършената преценка на наведените от ищеца факти и обстоятелства, както и на представените доказателства, съдът приема, че в достатъчна степен се установяват наличието на валидно сключен предварителен договор за продажба на право на строеж и на ид. части от недвижим имот; изпълнение на задължението от страна на продавача да прехвърли право на строеж и за построи имота; въвеждането на сградата в експлоатация; покана до възложителя за плати договорената цена. Решаващият съдебен състав намира, че е налице обезпечителна нужда, а посочената обезпечителна мярка е адекватна, поради което допуска обезпечението на бъдещия иск при условията на чл.391, ал.1, т.2 ГПК- гаранция в размер от 50 000 лева.

Настоящият състав на ВКС намира, че определението на въззивния съд е валидно, като няма основания да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Изложените от касационния жалбоподател твърдения за прехвърляне на спорното право - предмет на бъдещия иск, са неотносими към допустимостта на обезпечителното производство, още по-малко към допустимостта на въззивното частно производство. Активната материалноправна легитимация е относима към основателността на бъдещия иск, но не и към неговата допустимост, респ. вероятната основателност на бъдещия иск е релевантна за основателността на молбата за допускане на обезпечение по чл.390 ГПК, а не за нейната допустимост. Следва да се отбележи, че в конкретния случай е приложима разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК, тъй като прехвърлянето на процесните вземания с договор за цесия между молителя в обезпечителното производство и третото лице е настъпило на 10.02.2021г. - след постановяване на обжалваното определение за допускане на обезпечение и след предявяване на иска /искова молба вх.№268215/22.01.2021г./, т. е. в хода на делото.

Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият поставен правен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е бил част от предмета на делото, не е обсъден от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи, респ. не е решаващ за изхода на спора. Нито в молбата по чл.390 ГПК, нито в частната жалба срещу постановеното първоинстанционно определение има наведени твърдения или представени доказателства за прехвърляне на вземанията, които ще бъдат претендирани с бъдещия иск, чието обезпечаване се иска, поради което този въпрос изобщо не е бил обсъждан от съдебните състави. Следва да се отбележи, че въпросът е и некоректно поставен, тъй като във въззивната частната жалба няма наведени твърдения за прехвърляне на материално право на вземане, а договорът за цесия е сключен след постановяване на обжалваното определение от въззивния съд и след предявяване на обезпечения иск.

Вторият правен въпрос, уточнен от съда съобразно правомощията му - относно критериите за определяне на паричната гаранция в обезпечителното производство, е значим за изхода на спора и е обусловил крайните изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него обаче не е налице допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, включително разрешенията, дадени в мотивите към т.5 от ТР №6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е длъжен да извърши преценка за допустимост и вероятна основателност на иска, при която следва да изходи от изложените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Няма спор, вкл. в цитираните от касатора определения на ВКС е разяснено, че в хипотезата на чл.391, ал.1, т.1 вр. ал.2 ГПК, когато съдът прецени, че обезпечението следва да се допусне при условията на гаранция, е длъжен да я определи съгласно ал.3- с оглед размера на евентуалните преки и непосредствени вреди от неоснователно допуснато обезпечение. Отчитат се всички релевантни факти, вкл. обема на претендираните от ищеца права и предполагаемата продължителност на процеса. Въпреки че не е изложил подробни мотиви, въззивният съд е съобразил размера на паричната гаранция с цената на исковете, но не самоцелно, а предвид вида на обезпечителната мярка - налагане на запор върху банкови сметки на ответника до размера на исковите претенции, като целта на определената гаранция е да обезпечи евентуалните вреди за ответника и е съобразена с обичайните за практиката 10% от запорираните суми. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав не счита, че е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2817/23.12.2020г., постановено по ч. гр. д. №4187/2020г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.