7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2850
гр. София, 10.06.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 4507 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „АРИЕЛ ФИШ“ ООД, [населено място], обл. В., с ЕИК[ЕИК], чрез адв. П. Б. от ВАК, против въззивно решение № 849/07.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 818/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 351/07.02.2023 г. по гр. д. № 17774/2021 г. по описа на Районен съд - Варна, и като краен резултат касаторът е осъден на основание чл. 200 от КТ, да заплати на всеки от ищците: Г. Т. Ч. и Т. А. Ч., сума от по 120 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина им М. Т. Ч., настъпила в резултат на трудова злополука от 13.08.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 14.08.2021 г. до окончателното изплащане, и разноските по делото.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Длъжен ли е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на едно лице въззивният съд да обсъди всички критерии, които имат значение за определяне размера на обезщетението - възраст на починалия, обществено положение, момент на настъпване на смъртта, която е от значение за преценка на съществуващото в страната икономическо положение, както и отношенията между пострадалия и лицата, които претендират обезщетение?“; 2. „В кои случаи поведението на пострадалия при трудова злополука следва да се характеризира като проява на груба небрежност? Съставлява ли загубата на контрол върху превозното средство, която не е провокирана от внезапно възникнала опасност за движение проява на груба небрежност?“. По първия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с противоречие с ППВС № 4/1968 г. По втория въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 18/2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III г. о. и решение № 63/2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на III г. о. По отношение на втората част от втория въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и се навеждат доводи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Г. Т. Ч. и Т. А. Ч. са подали писмен отговор, в който изразяват становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима.
За да уважи предявените от Г. Т. Ч. и Т. А. Ч. против касатора искове въззивният съд е приел, че ищците са родители на М. Т. Ч., починал на 13.08.2021 г. Приел е за доказани и всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ. Приел е, че синът на ищците е бил в трудови правоотношения с ответното дружество, като е заемал длъжността „Шофьор лекотоварен автомобил“. Позовал се е на Разпореждане №5104-03-188/29.10.2021 г. НОИ - ТП В., с което на основание чл.60 ал.1 КСО декларираната от „А. Ф. ООД злополука, станала с М. Т. Ч. на 13.08.2021 г. е била приета за трудова злополука -злополуката станала по време на изпълнение на трудовите задължения при управление на служебен лекотоварен автомобил към складовата база на осигурителя, при което М. Т. Ч. претърпял ПТП, вследствие на което получил травматични увреждания, довели до летален изход. От Констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 13.08.2021 г., било видно, че МПС е с цялостни щети и опожарено, а водачът М. Т. Ч. е починал.
Съдът не е възприел довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност, изразяваща се в отклонение от първоначално зададения маршрут, както и поради преминаване през затворен за движение път. Въз основа на събраните гласни доказателства, съдът е достигнал до извод, че не е имало зададен изричен маршрут, по който е следвало да премине М. Ч., извършвайки доставките. Работодателят не представил пътен лист, от който да е видно по кои точки преминава маршрутът, който следва да обслужи работника. Съдът е установил също, че при работодателя е имало утвърдена практика, да се извършва „свободна продажба“ по заявка на различни обекти и тогава шофьорите минавали да доставят поръчките. Тази практика била обичайна и толерирана от работодателя, доколкото била и в негов интерес - извършване на продажби в неговата клиентска мрежа. Според св. Д., М. Ч. следвало да разнася стока по линията К.- Н.- П., но за връщането в [населено място] не е имало зададен от работодателя маршрут, като според свидетеля, обикновено шофьорите са се връщали през магистралата. Посочил е също, че М. му споделил, че е имал допълнителна заявка за лед в [населено място], тъй като ледът предният ден не му стигнал. Прието е, че дори и работникът да не е изпълнил възложената работа, преминавайки по най-краткия път за връщане, то горното е било в интерес на работодателя и с негово съгласие, доколкото такава е била утвърдената практика за извършване на „свободна продажба“ в клиентската мрежа. По горните съображения възражението за наличието на груба небрежност поради отклонение от маршрута е прието за недоказано. За недоказано е прието и възражението за съпричиняване поради преминаването от работника по път, който е затворен за движение. Въззивният състав е установил, че пътят, по който М. Ч. е минал на при връщането си и на който е настъпила процесната трудова злополука, не е бил затворен за движение. Посочил е, че този път, е следвало да бъде затворен по проект заради ремонтни дейности на 13.08.2021 г. /съгл. удостоверение от АПИ/, но релевантно по делото било обстоятелството, не дали е било налице административно разпореждане за затваряне на пътя, а фактически дали пътят е бил затворен и дали преминаването по същия е представлявало поведение, което да доведе до извод, че работникът не е положил и минималната грижа за здравето и живота си. От събраните по делото гласни доказателства /св. И. Б., св. М. М. и св.Е. П./ се установило, че пътят на 13.08.2021 г. не е бил затворен и по него е имало движение на автомобили и в двете посоки. Нямало е указателни и забранителни знаци и движението е било свободно и в двете ленти за движение. Пътят бил затворен след катастрофата от полицията, но не и преди това. Според показанията на свидетелите действително през последния месец били правени ремонти по този път, но когато фактически не е можело да се минава, бил поставян багер и стрелка, че се работи, а вечер са го премахвали и пътят бил отварян, като е можело да се минава по него.
Въззивния съд не е обсъждал като преклудирани наведените възражения в жалбата, че влошено здравословно състояние на работника и употреба на алкохол са довели до причиняване на злополуката.
При определяне на размера на обезщетението съдът е приел, че отношенията между М. Ч. и неговите родители - ищците по делото са били основани на разбирателство, любов и хармония. Прекарвали заедно празниците, родителите разчитали на подкрепата на своя син при ежедневните си занимания /св. Е. П. и св.С. П./. По делото е прието, че смъртта на сина им, причинило на ищците дълбоки негативни преживявания, болки и страдания с голям интензитет. Установено е от гласните доказателства и заключението на изслушаната съдебно - психологическа експертиза, че животът им се променил изцяло, а състоянието на шок, което изпитали продължило повече от година след инцидента. Ищцата Ч. се затворила в себе си и живеела само със скръбта по сина си. Не се хранела пълноценно, страдала от смущения в съня, продължава и понастоящем да се облича в черно. Физически често се чувствала зле. Двамата ищци често плачели, при споменаване името на сина им или когато изникнел спомен за него. Ограничили социалните си контакти до минимум. Според вещото лице, първоначалният шок от смъртта на сина им се трансформирал в емоционален стрес, а впоследствие в психологическа травма, която оказала негативно влияние върху начина им на живот, в социалното общуване, отключила психосоматика, повишила нивото на тревожност и провокирала депресивни изживявания. Наблюдавали се и признаци на посттравматично стресово разстройство. Отчитайки тежестта на причиненото увреждане и безвъзвратната загуба за родителите, особено мъчителния начин на настъпване на увреждането, изключително близките отношения между родителите и техния син и семейството му, младата възраст на пострадалото лице, посоченото тежко психическо състояние на родителите, продължаващото повече от година, чувството на загубата за родителите не само в психологически смисъл, но и като опора на ищците в лицето на сина им, и установената съдебна практика при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че обезщетението следва да се присъди в пълния претендиран от всеки от ищците размер от 120 000 лв.
Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от поставените въпроси касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 200 КТ и за задължението на съда да съобрази установените по делото обстоятелства. Същия е обусловил правните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Относно това кои обстоятелства са от значение за преценката на съда при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, с ППВС № 4/68г. са дадени задължителни указания на съдилищата относно критериите за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, които са съобразени от въззивния съд. Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от увреждането безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Въззивният съд е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от ищците в резултат от смъртта на техния син, починал при трудова злополука. Въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал свои фактически и правни изводи по спора, относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими при определяне на справедливо обезщетение. С оглед на това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая както се посочи, въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По втория от поставените въпроси, в първата му част относно критериите за груба небрежност. Съгласно константната практика на ВКС, небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност, това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност / в т. см. решение № 55/21.06.2023 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на III г. о./. Вината на пострадалия не може да се предполага - доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и за механизма на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи. За да бъде намалено обезщетението при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, работодателят следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за съпричиняване на работника поради груба небрежност и да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г. о./. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. В случая в отговора на исковата молба работодателят е основал възраженията си за съпричиняване само с действия на работника, изразяващи се в отклонение от първоначално зададения маршрут и поради преминаване през затворен за движение път. Възраженията са били разгледани от въззивния състав, като последния с оглед на събраните по делото доказателства е обосновал извод за тяхната неоснователност, респ. за недоказаност на проявена от работника груба небрежност. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.
Вторият въпрос, във втората му част не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения, тъй като въззивният съд не е обосновавал извод дали загубата на контрол върху превозното средство, която не е провокирана от внезапно възникнала опасност за движение представлява проява на груба небрежност, тъй като не е бил сезиран от работодател - ответник с възражение за съпричиняване основано на такива факти.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. В случая касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, без да посочи коя от възможните проявни форми на очевидната неправилност е осъществена по отношение на обжалваното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Освен това, установените факти в мотивите към решението са правилно квалифицирани под нормата, чиято хипотеза ги урежда.
Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.
Въпреки, че са направили искане за присъждане на разноски, ответниците по жалбата не са представили доказателства за сторени такива пред настоящата инстанция, поради което разноски не се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 849/07.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 818/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.