ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2294

Гр. София, 13.05.2023г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: В. А.

АТАНАС КЕМАНОВ

като разгледа докладваното от съдия А. К. гр. д.№ 4515 по описа на ВКС за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Ж. М., чрез процесуалните му представители адв.М.П. и адв.Г.П., срещу решение №193 от 07.07.2023г. по в. гр. д.№195/2023 г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение №133 от 22.02.2023г. по гр. д.№1266/2022г. на Районен съд - гр.Шумен, с което е отхвърлен предявеният от М. Ж. М., [ЕГН] установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на О. Ш. че въз основа на изтекла придобивна давност е собственик на имот от 488 кв. м. находящ се в [населено място], [улица] представляващ ПИ с идентификатор ***, при граници: ***, ***, ***, ***, ***, ведно с построените в имота : постройка на допълващо застрояване със застроена площ от 2 кв. м., с идентификатор ***, селскостопанска постройка със застроена площ от 4 кв. м., с идентификатор ***.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен изцяло със законните последици.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпросите:

1/Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото или може да основе изводите се само на произволни избрани от него доказателства ;

2/Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички релевантни факти, от които произтича спорното право и да изложи мотиви по всички твърдения и възражения на страните ;

Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.1 от ТР№1/2013г. на ВКС, ОСГТК и решение №60156/14.07.2021г. по гр. д.№3156/2020г. на ВКС , ІІІ г. о.

3/Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба, които се отнасят за отказа на първоинстанционния съд да приеме относими към спора доказателства и следва ли да приеме същите, ако са представени с въззивната жалба ;

4/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения от страните и да обсъди всички събрани доказателства по отделно и в тяхната съвкупност.

Твърди се, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с т.2 от ТР№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №217/09.06.2021г. по гр. д.№761/2010г. на ВКС , ІV г. о. и решение №228/01.10.2014г по гр. д.№1060/2014г. на ВКС, І г. о.

5/Дали презумпцията по чл.69 от ЗС се отнася и за владелец, който е установил владение върху имота, без да заявява формални права на собственост и трябва ли в този случай да докаже, че е отблъснал владението на собственика – противоречие с решение №191/27.04.2011г. по гр. д.№776/2010г. на ВКС, І г. о. ;

6/Прилага ли се презумпцията на чл.69 от ЗС при владение на чужд имот от наследник и членовете на неговото семейство и ако не – с какви действия и по какъв начин ползващия имота наследник, следва да демонстрира пред трети лица, намерението си да свои имота.Следва ли да се изследва субективното отношение към имота на претендиращия давност наследник, или се изследва и приема само субективното отношение на наследодателя му, след като самостоятелното владение е продължило повече от 10г. – противоречие с решение №31/15.02.2011г. по гр. д.№1273/2009г. на ВКС, ІІг. о.

Поставени и са следните три въпроса, които според касатора биха допринесли за точното прилагане на закона и развитието на правото :

7/Бездействието на общината по смисъла на чл.5 от ЗОС противопоставя ли собствеността върху вещта на трети лица, при липса на вписан акт за общинска собственост и действия по защита на собствеността върху вещта.Достатъчно ли е манефестирането на претендиращия да е общо, явно, постоянно и неотменимо към неопределени субекти в общественото пространство ;

8/Отпадането на мораториума при възникване на спор за собственост, поражда ли нови отношения между субектите по ЗОС и ЗДС и наследници на лицата на които е отстъпено право на строеж и правата върху дворните места определени по различен нормативен ред, въз основа на сервитута/отстъпено право на строеж/ ;

9/Мораториумът като способ за временна защита на собствеността, задължава ли собствениците/общини или държава/ да предприемат действия по издаване на АОС или АДС и вписването им по надлежния ред, или може това неизпълнение да се приеме като незаинтересованост от страна на община или държава по отношение на собствеността и какво значение има това в производството.

Ответникът по касационната жалба О. Ш. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск, предявен по реда на чл.124 ГПК.

По делото е било прието от фактическа страна, че въз основа на молба от 13.10.1956г. Градски народен съвет гр. Коларовград е сключил с Н. П. П. /дядо на ищеца/ договор за отстъпено право на строеж за постройка на жилищна сграда върху държавна земя с площ 480 кв. м., съставляващо парцел ***, от квартал ***по плана на Коларовград, съгласно решение № 19/14.08.1957г. на Изпълкома на ГНС - Коларовград, постановено на основание чл.1 от Указ за насърчаване и подпомагане на кооперативното, групово и индивидуално строителство.

Впоследствие е било издадено разрешително №279/19.06.1959г. за строеж на жилище и строителството е било реализирано в регламентирания от закона срок.

През 1979г., в същия имот, без допълнително учредено право на строеж от страна на О. Ш. на Д. Н. Г. /майка на ищеца/, било издадено разрешение за строеж № 380/11.12.1979г. за гаражна клетка от 18 кв. м.

С н. а. № 4, том VI, дело № 1422/1991г. В. З. П./преживяла съпруга на Н. П./, прехвърлила на внуците си М. Ж. М. и В. Ж. М., срещу задължение за гледане и издръжка, къща с маза построена върху държавно място представляващо парцел ***, в квартал ***по плана на [населено място], от 480 кв. м.

С н. а. № 22, том X., peг. № 5187, дело № 6309/1997 г. на Нотариус при ШРС, Ж. М. Г. и Д. Н. Г. продали на сина си М. Ж. М., гараж с площ 18 кв. м. в [населено място] ул. О. К., № ***.

С постановление за възлагане на недвижим имот от 14.01.2010г. на ЧСИ Д. З. по и. д.№20098760400788/2009г., 1/2 ид. ч. от къщата, находяща се в процесния имот е била възложена на С. И. С. /длъжник по изпълнението е бил В. Ж. М./, впоследствие е било образувано делба между С. С., Ц. П.-С. и М. М., което е приключило с влязло в законна сила решение №638/19.07.2013г. по гр. д.№413/2012г. на ШРС, с което жилищната сграда е била изнесена на публична продан и придобита от трето за процеса лице.

От разпитаните в първоинстанционното производство свидетели се установява, че ищецът е ползвал процесния имот, като го е обработвал и берял плодовете от насажденията в него.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че до приемането на ЗОбС през 1996г. процесният имот е бил държавна собственост, а след това на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС и понастоящем е общинска собственост.Придобиване по давност на вещ - държавна или общинска собственост не е възможно поради забраната на чл. 86 от Закона за собствеността в редакцията до 1996 г. Такава възможност е въведена след изменението на чл.86 ЗС с ДВ бр.33/1996г. в сила от 01.06.1996г., и с приемане на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост, и двата в сила от 01.06.1996 г., от който момент изобщо би могла да започне да тече давност за имоти - частна собственост на държавата или общината. Изтичането на давностния срок за тези имоти обаче е спряно с §1, ал.1 ЗИДЗС считано от 31.05.2006г. до 08.03.2022 г. /когато е влязло в сила решение № 3 от 24.02.2022 г., постановено по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. с което разпоредбата е обявена за противоконституционна/, а с обявяването на разпоредбата на § 1, ал.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., изм. и доп., бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., изм., бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г., доп., бр. 18 от 2020 г., обявена за противоконституционна с Решение № 3 на КС на РБ - бр. 18 от 2022 г./ за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, като последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила – чл.151, ал.2, изречение трето от КРБ.

Съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС собственикът на постройката, в чиято полза е надлежно учредено право на строеж, може да се ползва от земята върху която е изградена постройката, доколкото това е необходимо за използването и по предназначение, но без да стане собственик на терена, който ползва.Правото на ползване и действията по ползването на терена са в рамките на правомощията на самия собственик да ползва вещта си. Правото на ползване на държавен/ общински/ парцел от страна на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него и се разпростира в рамките на целия урегулирания парцел, поради което в тези хипотези границите на урегулирания поземлен имот определят териториалните предели на ограниченото вещно право, в съответствие с разпоредбите на чл. 15, ал. 3 ЗС/отм./ и чл.105, ал. 1 НДИ/отм./, респ. чл. 130, ал. 4 ЗТСУ/отм./.

Прието е, че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.Същата следва да се счита за оборена в хипотеза, при която суперфициарният собственик упражнява фактическа власт върху незастроената част от терена, доколкото правното основание за упражняването на такава фактическа власт е изрично предвидено в чл. 64 ЗС.В случая ищецът/и праводателите му/ е ползвал незастроената част от имота с оглед на учреденото му право на строеж, и за да може да започне да владее имота, е следвало да докаже началния момент на узнаване от ответника на промяната на намерението на ищеца при упражняване на фактическата власт, в такова за придобиване на собствеността.В настоящия случай не са налице хипотезите, при които е обективно невъзможно манифестирането на промяната в намерението, нито тези при които не се изисква демонстриране на завладяването.При промяна на намерението на субекта, упражняващ фактическата власт, намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща трябва да бъде изразено по ясен /несъмнен/ начин, т. е. чрез действия който не будят съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия.Ползването на имота по предназначение, събирането на плодове и изграждане на обслужващи постройки, не представляват отричане правата на собственика.В процесния случай, ищецът не само че не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да зачете неблагоприятните им последици, които го задължават да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно правните им последици за ненастъпили.Не е надлежно установено както владение, така и демонстрирана по отношение на действителния собственик промяна в намерението, което да отрича правата на собственика, както по отношение на незастроената част от имота, така и по отношение на допълващото застрояване, което по силата на приращението е станало собственост на собственика на земята.

С оглед на горното въззивният съд е приел, че предявените установителни претенции за собственост следва да се отхвърлят като неоснователни.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

По първия, втория и четвърти въпрос, които касаторът е поставил в изложението следва да се даде общ отговор, тъй като са свързани с наведени доводи за допуснати от страна на въззивния съд съществени процесуални нарушения във връзка с преценка на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните.В обжалваното решение е направен анализ на представените от ищеца доказателства и е формиран извод, че в полза на неговите праводатели е било учредено право на строеж за изграждане на сграда върху държавно дворно място, което впоследствие е било реализирано и се е трансформирало в право на собственост върху самостоятелна постройка.Изграден е и гараж, който не е предмет на настоящото производство, за строежа на който е било издадено разрешение за строеж, но липсват доказателства, че това е било осъществено въз основа на надлежно учредено право на строеж. Установено е още, че собствеността върху постройката се притежава от трето лице, което я е придобило въз основа на публична продан.Формиран е краен извод, че ищецът не е придобил собствеността върху дворното място и на изградените допълнителни несамостоятелни обслужващи постройки, тъй като не е владял дворното място с намерение за своене, което намерение е следвало да бъде доведено до знанието на собственика/учредителят право на строеж/.В съдържанието на правото на строеж се съдържа правомощието да се ползва дворното място по предназначение, като събирането на плодове и изграждане на обслужващи постройки, не съставляват действия, с които се отричат правата на собственика.

Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по третия поставен от касатора въпрос.От съдържанието на въззивната жалба се установява, че се съдържат две основани оплаквания : страните по делото не са съсобственици на спорния имот, поради което на общо основание намира приложение презумпцията по чл.69 от ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго ; за да се приеме, че едно владение е явно, то е необходимо със своите действия владелецът да демонстрира външно намерението си, че държи вещта като своя, но това не означава, че непременно тези действия следва да бъдат доведени до знанието на собственика.Въззивният съд е дал обоснован отговор и на двете оплаквания.Позовавайки се в мотивите на съдебна практика на отделни състави на ВКС, съдът е приел, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност.За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно.

Не е допуснато съществено нарушение от въззивния, изразяващо се в отказ да приеме нови писмени доказателства.Във въззивната жалба не е наведен довод, че първоинстанционният съд е отказал да приеме относими към спора документи, а е приел, че същите нямат значение за спорното право.Поради това не е съществувало задължение за въззивния съд да ги приема отново при условията на чл.266, ал.3 от ГПК/същите са приети с определение от 29.11.202г. – стр.145/.

Не следва да се допуска касационно обжалване по петия и шестия поставени въпрос, тъй като посочените в изложението решения са неотносими към настоящия случай.По тези дело касационно обжалване на въззивното решение е допуснато по следните въпроси :

- „дали презумпцията по чл. 69 ЗС се отнася и за владелец, който е установил владение върху идеална част от имот, без да заявява права на собственост върху останалата идеална част и трябва ли в този случай да докаже, че е отблъснал владението на собственика на другата идеална част“ ;

- следва ли да се демонстрира упражняваното владение по отношение на другия съсобственик и да се търси пряк контакт с него, за да му се покаже владение за себе си.

Отношенията между ищеца и ответника по делото са такива между собственик и суперфициар, а не между съсобственици.

Поставените при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК три въпроса са абсолютни неясни и неразбираеми по съдържание.Следва да се приеме, че не е налице общия критерий/поставен от касатора съществен процесуален или материалноправен въпрос/ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тях.

От изложеното следва, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

В полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №193 от 07.07.2023г. по в. гр. д.№195/2023 г. на Шуменския окръжен съд.

ОСЪЖДА М. Ж. М. да заплати на О. Ш. сумата от 100/сто/лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: