О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2682

гр. София, 18.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети април пред две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : П. Х. ИВАНКА АНГЕЛОВАразгледа докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 74 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „У. Б. АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Р. Г., срещу решение № 863 от 22.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 939/2024 г. на Окръжен съд - Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение № 3897 от 29.11.2023 г. по гр. д. № 862/15.03.20254 г. на Районен съд - Варна, с което по предявен от С. Г. С. против „У. Б. АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД са прогласени за нищожни клаузи от Общи условия за банкови карти за физически лица и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти като електронни платежни инструменти на „У. Б. АД, приложими към сключени между страните договори за кредитна карта № CCIR-302-00180-2016 г. от 22.08.2016 г. и № СPIR-302-00180-2016 от 22.06.2016 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК са посочени следните въпроси : „1. Неравноправна ли е клауза на договор на банка с потребител, която допуска автоматично преиздаване на банкова карта при същите условия, ако потребителят не уведоми банката минимум два месеца преди изтичане на валидността на банковата карта за отказа си от преиздаване; 2. Налице ли е значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, когато потребителят има гарантирана в договора правна възможност да възрази в разумен срок преди изтичането на срока на договор за ползване на банкова карта срещу автоматичното подновяване на валидността на банковата карта; 3. Изявлението на потребителя в индивидуалния договор с банката, че е запознат с Общите условия за банкови карти на физически лица и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти като електронни платежни инструменти на „У. Б. АД и ги приема „като неразделна част от съдържанието на този договор“, доказва ли обвързващото действие на Общите условия спрямо него; 4. Съществува ли процесуално задължение на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите към решението си и да се произнесе по всички наведени от въззивника във въззивната жалба доводи по съществото на материалноправния спор, като изложи ясни, точни и убедителни съображения за тяхната основателност или неоснователност; 5. Противоречи ли на принципа на свобода на договарянето в хипотезата на диспозитивните норми на чл. 87 - 88 ЗЗД при прекратяването на договора между банка и картодържател последният да е задължен да погаси текущите си задължения към банката; 6. Налице ли е значително неравновесие между правата на потребителя и банката, ако е уговорено, че при едностранно прекратяване на договор от страна на потребителя банката е длъжна да приеме едностранното прекратяване на договора, а потребителят е длъжен да заплати на банката своите съществуващи задължения към нея в хипотезата на едновременно изпълнение по чл. 90, ал. 1 ЗЗД; 7. Следва ли при разглеждането на делото съдът да следи за действието на специален закон, който дерогира определени разпоредби на общия закон; 8. Може ли съдът да прогласи за нищожна клауза в Общите условия към договор с потребител, когато тази клауза възпроизвежда нормативна разпоредба от приложим към конкретното правоотношение закон; 9. Може ли да бъде считана за неравноправна клауза, която поставя потребителя в същото правно положение, в което той би се намирал, ако тази клауза е заменена от националните правни норми, които биха били приложими при липса на уговорка между страните; 10. Счита ли се за индивидуално уговорена тази клауза, върху чието съдържание потребителят не е могъл да влияе, не защото тя е изготвена от доставчика на платежни услуги предварително, а защото възпроизвежда нормативна разпоредба от приложим към процесния случай закон; 11. „Имайки предвид правния принцип Lex specialis derogat generali, коя норма има превес : императивната разпоредба на действалия по време на сключване на договора чл. 43, ал. 8 ЗПУПС (отм.) или разпоредбата на пар. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП; 12. Имайки предвид правния принцип Lex posterior derogat legi priori, разпоредбата на чл. 43, ал. 8 ЗПУПС (отм.) отменя ли разпоредбата на чл. 1476 ЗЗП“. Допускането на касационно обжалване по въпросите, формулирани в т.1 и в т. 3 - т. 10, се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в посочени решения по чл. 290 ГПК, а въпросът по т. 4 - и в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2001 по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. За въпроса по т. 10 се твърди също и противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на Съда на ЕС в решение от 21.03.2013 г. по дело С-92/11 - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Относно поставените в т. 2, т. 11 и т. 12 въпроси касаторът се позовава на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с твърдение, че въпросите са от значение за развитието на правото поради необходимост от създаване на съдебна практика.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация С. Г. С. от [населено място] - чрез адв. П. И., в който е изразено становище за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Заявено е и възражение за недопустимост на жалбата поради подаването й след изтичане на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Възражението на ответника по касация за недопустимост на жалбата поради подаването й след изтичане на едномесечния срок за касационно обжалване по чл. 283 ГПК е неоснователно. В приложения на л. 40 от въззивното дело списък на известените лица е удостоверено, че „У. Б. АД е уведомено за постановеното по в. т. д. № 939/2024 г. решение чрез ЕПЕП с изпратено на 29.07.2024 г. електронно съобщение. На 29.07.2024 г. процесуалният представител на дружеството адв. А. Н. е депозирал по делото молба с вх. № 19414/29.07.2014 г., съдържаща искане за преустановяване на електронното връчване на призовки, съобщения и актове в ЕПЕП и за връчване на препис от въззивното решение на хартиен носител. С разпореждане от 05.08.2024 г. съдия от Окръжен съд - Варна е оставил исканията без уважение с мотив, че на основание чл. 50, ал. 3 ГПК страната е задължена да получава съобщения по електронен път. Няма данни съобщението за решението да е изтеглено от електронния адрес, на който е изпратено, поради което решението следва да се счита връчено на „У. Б. АД по реда на чл. 41а, ал. 1 ГПК на 06.08.2024 г. - първият ден след изтичане на предвидения в закона 7-дневен срок за изтегляне на съобщението. Касационната жалба срещу решението е подадена по пощата на 05.09.2024 г., т. е. преди изтичане на едномесечния срок по чл. 283 ГПК, броен от датата 06.08.2024 г., и е допустима.

Производството по гр. д. № 7448/2023 г. е образувано пред Районен съд - Варна по повод на определение от 07.06.2023 г. по гр. д. № 15960/2022 г., с което не са приети за съвместно разглеждане с предявените от С. Г. С. против „У. Б. АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (за осъждане на „У. Б. АД да върне на С. С. суми в размер на по 50 лв., събрани без основание като годишна такса за управление по два договора за кредитна карта от 22.08.2016 г., за които ищецът е поддържал твърдения, че са прекратени с изтичане на срока на действието им на 01.08.2020 г.) и като е постановено да бъдат разгледани в отделно гражданско дело исковете на С. Г. С. против „У. Б. АД за прогласяване нищожност поради неравноправен характер по смисъла на чл. 143 ЗЗП на посочени в молба от 07.06.2022 г. клаузи от Общи условия за банкови карти за физически лица и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти като електронни платежни инструменти на „У. Б. АД.

С решение от 15.03.2024 г. състав на Районен съд - Варна е прогласил за нищожни на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД оспорените от С. С. клаузи от Общи условия за банкови карти за физически лица и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти като електронни платежни инструменти на „У. Б. АД, приемайки, че общите условия (ОУ) са приложими към сключените между ищеца и „У. Б. АД договор за кредитна карта № CCIR-302-00180-2016 г. от 22.08.2016 г. и договор за кредитна карта № CPIR - 302-00180-2016 от 22.06.2016 г. За нищожни са прогласени следните клаузи : Клаузата на т.1.9 от раздел IV „Банката едностранно и автоматично по нейна преценка преиздава картата със същия номер, нов срок на валидност и нов ПИН при изтичане на валидността й, като същата може да се получи от оправомощения държател след 10-то число на месеца, в който изтича валидността на старата карта. В случай на отказ от преиздаване оправомощеният държател следва да уведоми Банката писмено, в свободен текст, минимум два месеца преди изтичане на валидността на Картата“; клаузата на т.1.2.6. от раздел V, изречение второ - в частта относно думите „дължимите такси, комисионни и лихви“ и в частта от изречение трето относно думите „всичките си задължения към Банката; клаузата на т. 1 от раздел VIII „За промени в настоящите Общи условия банката следва да уведоми оправомощения държател в срок не по-малко от два месеца преди датата, на която промените влизат в сила, чрез съобщения във филиалите на „У. Б. АД, както и чрез публикуването им на интернет страницата на Банката. Предвижданите промени оправомощеният държател може да получи при поискване на хартиен носител на гишетата на Банката“ и клаузата на т. 2 от раздел VIII „Банката уведомява оправомощения държател за всяко изменение в Общите условия по сключения договор на сайта на Банката. Когато не е съгласен с измененията в Общите условия, оправомощеният държател може да се откаже от договора, без да посочва причина и без да дължи обезщетение или неустойка, или да продължи да го изпълнява при действащите преди изменението Общи условия. Оправомощеният държател упражнява правата си по предходното изречение, като изпраща до Банката писмено уведомление в едномесечен срок от публикуването на сайта на Банката. Измененията в общите условия обвързват оправомощения държател по договора, когато оправомощеният държател е уведомен за тях при условията на изречение 2 и не е упражнил правата си по изречения 3 и 4 от тази точка “ - в частта, в която е предвидено, че уведомяването се извършва на сайта на Банката и от публикуване на сайта на Банката.

Сезиран с въззивна жалба от банката - ответник, Окръжен съд - Варна е потвърдил решението на първоинстанционния съд, след като е достигнал до самостоятелни изводи, че оспорените от ищеца клаузи в общите условия на „У. Б. АД са неравноправни и поради това нищожни на основание чл. 146 ЗЗП.

За да се произнесе по жалбата, въззивният съд е съобразил, че към спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за платежните услуги и платежните средства /отм., ДВ бр. 20/06.03.2018 г./ и на Закона за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006 г./, респ. че в качеството на потребител ищецът се ползва от потребителска закрила във връзка с договорите за кредит и при противоречие на разпоредби от двата закона приложение следва да намерят тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителските права - § 1 ДР ЗЗП. Преценката на въззивния съд за неравноправен характер на спорните клаузи, уреждащи преиздаването на кредитните карти, възможността за прекратяване на договорите и начина на обвързване на ищеца - потребител с общите условия на банката, е извършена въз основа на критериите на 143 ЗЗП, като са взети предвид изискването на чл. 147 ЗЗП клаузите в договорите с потребител да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин и правилото на чл. 146 ЗЗП, че неравноправните клаузи в договорите с потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

При постановяване на решението си по спора въззивният съд е изходил от правните разрешения, възприети в практиката на ВКС по приложение на чл. 143 вр. чл.146 ЗЗП (решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на II т. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 год. на II т. о., решение № 77/22.01.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 год. на III г. о. и решение № 231/06.03.2018 год. по т. д. № 875/2017 год. на I т. о.), и е приел, че клаузите на общите условия, към които препращат договорите, не са индивидуално уговорени, независимо, че са приети от потребителя при сключване на договора; Съгласието с общите условия и включената като изявление в индивидуалния договор декларация на потребителя, че ги е получил, следва да се съобразяват с разпоредбата на чл. 147а, ал.5 ЗЗП, а за измененията на общите условия важат правилата на чл. 147б ЗЗП; Доказването на обстоятелството, че конкретна клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на доставчика на услугата - съответната банка, и подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че съдържащите се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били уговорени индивидуално с него. Като се е мотивирал с посочените разрешения, въззивният съд е отказал да възприеме тезата на банката - ответник, че оспорените като неравноправни клаузи са предмет на индивидуално уговаряне с оглед декларативните изявления на ищеца в договорите за кредитни карти, че се съгласява с общите условия на банката и че е получил относимата към клаузите преддоговорна и договорна информация. След преценка на доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, че ответникът не е доказал, че клаузите са уговорени индивидуално с ищеца, а не са му предоставени във вида, отразен в общите условия, и че съдържанието им е формулирано след проведени преговори и взаимно изявяване на воля от двете договарящи страни. Предвид извода за недоказаност на твърдяното индивидуално уговаряне съдът е приел, че клаузите са предварително изготвени от банката, без възможност ищецът да повлияе върху съдържанието им, и подлежат на преценка за неравноправен характер с последиците по чл. 146 ЗЗП.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузата на т. 1.9 от раздел IV на ОУ е неравноправна и нищожна на основание чл. 143, т. 10, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като установява неравновесие между правата и задълженията на банката и на физическото лице - картодържател, доколкото предвижда право за банката автоматично да продължи действието на договора за нов срок като обвърже картодържателя със задължения за заплащане на такси и комисиони, без възможност той да изрази воля за това. С аргумент, че правото на банката да измени едностранно условията на договора - в частност срока на неговото действие, не е част от основния предмет на правоотношението, въззивният съд е изразил становище, че преценката за неравноправност на конкретната клауза не се обхваща от разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Доводът на ответника, че страните не са имали намерение да ограничат действието на договорите с отнапред уговорен срок, е преценен от въззивния съд като неоснователен предвид ясните и недвусмислени клаузи на чл. 3, в които е уговорен срок, за който се сключват договорите.

Относно клаузата на т. 1.2.6 от раздел V на ОУ, уреждаща възможност за прекратяване на договорите с предизвестие от картодържателя (потребителя), въззивният съд е приел, че поставянето на изискване за заплащане на дължимите такси, комисионни и лихви и на всички задължение към банката като условие за настъпване на правния ефект на предизвестието за прекратяване на договора поставя в неравноправно положение страните по договорното правоотношение - при наличие на неизплатени задължения банката може да се лиши от преимуществото на срока на договора и да обяви вземанията си за предсрочно изискуеми с пристъпване към принудително събиране на дължимите суми, а потребителят няма право да прекрати рамковия договор, ако не изпълни задълженията си. Като самостоятелен аргумент за неравноправен характер на клаузата въззивният съд е изтъкнал несъответствието й с изискването на чл. 147, ал. 1 ЗЗП да бъде формулирана по ясен и недвусмислен начин (с оглед неяснотата кои задължения трябва да бъдат изпълнени - само произтичащите от конкретния договор или всички задължения на потребителя към банката).

Клаузите на т. 1 и т. 2 от раздел VIII на ОУ в частта, предвиждаща, че банката уведомява оправомощения държател за промени в ОУ чрез съобщения във филиалите си, както и чрез публикуването им на интернет страницата си, са преценени от въззивния съд като неравноправни поради противоречието им с разпоредбата на чл. 147б ЗЗП, която задължава търговеца да уведоми потребителя за всяко изменение в приложимите към индивидуалния договор общи условия в 7 - дневен срок на посочен телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция, от което за потребителя се поражда право по чл. 147б, ал. 2 вр. ал. 4 ЗЗП да прецени дали да приеме променените общи условия или да ги отхвърли като се откаже от договора или да продължи да изпълнява договора при действащите преди изменението общи условия. Въззивният съд е анализирал действалата към датата на сключване на индивидуалните договори между страните правна уредба, в частност разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗПУПС (отм.), в която е предвиден ред за оповестяване на едностранно изменение на рамков договор - на хартиен или друг дълготраен носител по смисъла на § 1, т. 4 ДР на ЗПУПС (отм.) във вид на разбираем текст и в достъпна форма на официалния език на държавата членка, и разпоредбата на чл. 147б ЗЗП, съгласно която търговецът е длъжен да уведоми потребителя за всяко изменение в общите условия по сключения договор в 7 - дневен срок от настъпване на това обстоятелство чрез телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция, а потребителят който не е съгласен, може да се откаже от договора без обезщетение или неустойка или да продължи да изпълнява договора при действащите преди изменението общи условия чрез писмено уведомление в едномесечен срок от получаване на съобщението и в случай, че не упражни това право след надлежно уведомяване, бива обвързан от изменените общи условия. Съдът е съпоставил оспорените клаузи с разпоредбата на чл. 147 б ЗЗП и е направил извод, че предвиденият в клаузите ред за уведомяване относно измененията в ОУ на банката се разминава с изискванията на чл. 147б, ал. 1 ЗЗП и че разминаването е в ущърб на потребителя, доколкото неговото право по отношение на способите за уведомяване е ограничено по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЗП; Клаузите противоречат на изискването на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП потребителят да бъде информиран за промяната и да му бъде обезпечено правото за изразяване на несъгласие с изменението на ОУ чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. В подкрепа на така направения извод въззивният съд е препратил към практиката на ВКС в решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на І т. о., според която правото на информираност на потребителя ще бъде гарантирано само ако бъде предвиден достатъчно ефективен начин за съобщаване на промяната (напр. този, посочен в чл. 147б, ал. 1 ЗЗП - на посочен от потребителя телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция), а също и към решение по дело С - 375/25.01.2017 г. на Съда на ЕС, в което относно приложението на Директива 2007/64/ЕО за платежните услуги във вътрешния пазар е прието, че ако ползвателят е длъжен да посещава интернет страницата за електронно банкиране, предаването на информация следва да се съпътства от активно поведение на доставчика за свеждане до знанието на този ползвател, че посочената информация съществува и е на разположение на споменатата интернет страница. След като е установил, че оспорените клаузи не предвиждат подобно активно поведение от страна на банката, и след като е преценил, че оповестяването на промените в ОУ във филиалите на банката не може да се приеме за активно поведение в смисъла, изведен от практиката на ВКС и на Съда на ЕС, въззивният съд е формирал решаващия извод, че клаузите на т. 1 и т. 2 от раздел VIII на ОУ са неравноправни и нищожни на основание чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Варна въззивно решение.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за обсъждането на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за въпроса по т. 2 - и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, са от значение за правилността на обжалваното решение. Въззивният съд е отговорил положително на въпросите, след като е извършил преценка на съдържанието на обективираната в т. 1.9 от раздел ІV на ОУ клауза за автоматично продължаване на срока на договора за кредитна карта и е достигнал до извод, че тя покрива критериите на чл. 143, ал.1, т.10 ЗЗП за неравноправна клауза в договор с потребител. Поставените въпроси отразяват несъгласието на касатора с извода на въззивния съд и предполагат проверка на неговата правилност, поради което не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Формулираният в т. 3 от изложението въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е отрекъл приложимостта на общите условия към сключените между страните индивидуални договори. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е приел общите условия, съдържащи оспорените като неравноправни клаузи, за приложими към сключените между страните индивидуални договори за кредитна карта и отчитайки обвързаността на ищеца от техните изисквания, е разгледал исковете за нищожност на спорните клаузи. Неудачно е позоваването от страна на касатора на практиката на ВКС в решение № 50102 от 20.12.2023 г. по т. д. № 1234/2022 г. на ВКС, І т. о. Изводът в мотивите към решението, че „са спазени изискванията на чл. 348 КЗ за сключване на застрахователен договор при общи условия, тъй като застрахованият е декларирал в договора, че е получил, запознал се е с общите условия и ги приема - т. 1 от застрахователната полица“, е част от произнасянето на касационната инстанция по съществото на касационната жалба. Освен, че не противоречи на извода в обжалваното по настоящото дело решение за обвързаност на ищеца от общите условия на банката - ответник, този извод не представлява разрешение на правен въпрос, с което може да бъде обосновано релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие.

Въпросът по т. 4 е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2001 по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с посочената от касатора практика на ВКС в решения по чл. 290 ГПК относно правомощията на въззивната инстанция. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка за неравноправен характер на всяка една от клаузите в ОУ, предмет на оспорване с предявения от ищеца установителен иск, обсъдил е твърденията и доводите на страните и е достигнал до свои собствени изводи по съществото на спора, които са намерили отражение в мотивите към решението. Твърдението на касатора, че въззивният съд не е анализирал дали в клаузата на т. 1.2.6 от раздел V на ОУ се откриват белезите на неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, а се е задоволил да посочи, че същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, и не е мотивирал извода си за неравноправност, съставлява оплакване за необоснованост и процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, което е относимо към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК и не може да бъде подведено под общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно това твърдение не кореспондира с мотивите към решението, в които въззивният съд е направил решаващ извод, че клаузата на т. 1.2.6 от раздел V на ОУ е неравноправна, тъй като поставя в неравноправно положение двете страни в договорното правоотношение, и като допълнителен аргумент е изтъкнал несъответствието на нейното съдържание с изискването на чл. 147 ЗЗП за яснота и недвусмисленост на клаузите в договорите с потребител.

При произнасяне по иска за неравноправен характер на клаузата на т. 1.2.6 от раздел V на ОУ въззивният съд не е отрекъл правото на страните да уговарят последиците от прекратяване на облигационната връзка в границите на прогласената от чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. Прогласяването на клаузата за нищожна е резултат от извода на съда, че в конкретния случай предвидените в ОУ на търговеца изисквания за пораждане правния ефект на предизвестието на потребителя за прекратяване на договора нарушават изискването за равнопоставеност на договарящите страни и накърняват интересите на потребителя като по-слаба страна в договорното правоотношение, което обуславя неравноправния характер на клаузата по смисъла на чл. 143 ЗЗП и съответно нейната нищожност на основание чл. 146 ЗЗП. С оглед на така направения извод поставеният в т. 5 от изложението въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд относно неравноправния характер на клаузата не влиза в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС (решение № 931/21.01.2010 г. по гр. д. № 5000/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 202/25.07.2012 г. по гр. д. № 1245/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.), в която е изразено становище, че разпоредите на чл. 87 - 88 ЗЗД имат диспозитивен характер и страните са свободни да уговарят последиците от прекратяване на облигационната връзка помежду си.

Въпросът по т. 6 е от значение за правилността на обжалваното решение по съображения, аналогични на изложените във връзка с първите два въпроса от изложението. Следва да се има предвид и това, че въззивният съд не е преценявал дали клаузата на чл. 1.2.6 от раздел V на ОУ е неравноправна в контекста на разпоредбата на чл. 90 ЗЗД и не е формирал решаващи изводи в този смисъл, което изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване по поставения в т. 6 въпрос.

Останалите въпроси от изложението (т. 7 - т. 12) са зададени във връзка с оплакванията в касационната жалба, че въззивното решение противоречи на императивната разпоредба на чл. 43, ал. 8 ЗПУПС (отм.), действала към момента на сключване на договорите между страните, която като по-нова и специална дерогира приложението на разпоредбата на чл. 147б ЗЗП, а два от тях (т. 7 и т. 8) отразяват тезата на касатора, че клаузите на т. 1 и т. 2 от раздел VІІІ на ОУ възпроизвеждат законови разпоредби - чл. 43 , ал. 8 вр. чл. 42, ал. 1 ЗПУПС (отм.), и не се изследват за неравноправен характер по силата на § 12а ДР на ЗЗП. Формулираните въпроси относно приложението на чл. 43, ал. 8 ЗУПСП (отм.) са предпоставени от становището на касатора, че са изпълнени изискванията на чл. 42, ал. 1 ЗЗП (отм.), към които чл. 43, ал. 8 ЗПУПС (отм.) препраща, до какъвто извод въззивният съд не е достигнал, респ. не е приел за приложима разпоредбата на чл. 43, ал. 8 ЗПУПС (отм.). Правилността на даденото от въззивния съд разрешение, че залегналият в клаузите на т. 1 и т. 2 от раздел VІІІ на ОУ ред за информиране на потребителя за изменение в приложимите към индивидуалните договори общи условия не съответства на разпоредбата на чл. 147б ЗЗП и противоречи на изискването на чл. 144, ал. 1, т. 1 ЗЗП, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК. Поставените от касатора въпроси предполагат ревизиране на възприетото от съда разрешение и според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не удовлетворяват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касационно обжалване по обсъжданите въпроси не може да се допусне и поради отсъствие на допълнителните предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Посочената във връзка с въпроса по т. 7 задължителна практика в Тълкувателно постановление решение № 2/2017 от 03.04.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, Тълкувателно решение № 4/2010 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 4/2009 г. на ОСНК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2008 г. от 14.09.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСГТК на ВКС е неотносима, тъй като не съдържа произнасяне по правни въпроси, включени в предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и относими към решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора. Цитираните по повод на въпроса по т. 8 решения по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., и т. д. № 2702/2019 г. на ВКС, І т. о., не доказват противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, доколкото в мотивите към решението няма формиран извод за идентичност между съдържанието на прогласените за неравноправни клаузи и приложими към спорното правоотношение законови разпоредби. Твърдението, че въпросите по т. 9 - т. 12 са „от значение за развитието на правото“, не съставлява надлежно обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което - според разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се формира от две изисквания - разрешеният с обжалваното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 939/2024 г. на Окръжен съд - Варна.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 863 от 22.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 939/2024 г. на Окръжен съд - Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :