О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2640

София, 30.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4587 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Атанасов – инвест“ ЕООД срещу решение № 120 от 27.06.2023 г. по в. гр. д. № 113/2023 г. на Апелативният съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260126 от 24.11.2022 г. по гр. д. № 924/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ, предявен срещу Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), за сумата 1 675 042 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от неоснователно обезпечение на искове по ЗОПДИППД (отм.), които са отхвърлени с влязло в сила решение по гр. д. № 85/2010 г. на Окръжен съд – Добрич.

Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен. Не претендира съдебно – деловодни разноски в касационното производство.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Следва ли съдът да вземе предвид всички доказателства и доводи на страната при обосноваване на съществен за изхода на делото фактически или правен извод, или може да основе решението си на декларативни изводи, без да изложи въз основа на какви факти и как логически е стигнал до този извод?“, който сочи, че е разрешен в противоречие с решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, II г. о. и решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г. о.. Навежда и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с които формулира следните въпроси: „Съставлява ли покупката на недвижим имот от страна на търговско дружество и последващото одобрение на ПУП - ПРЗ по инициатива на търговеца, сама по себе си факт, който е част от реализацията на търговско предприятие и не означава ли такава покупка поначало, че имотът е придобит с цел търговската му реализация чрез застрояване без да е необходимо сключване на някакъв конкретен последващ договор за тази реализация?“ и „Следва ли изискванията на цитираното от съда ТР 3/21на ОСГТК на ВКС да се прилагат буквално в случай, че неправомерното и увреждащо действие е довело да невъзможност увреденото лице - търговец, изобщо да извършва търговска дейност чрез възбрана и запор на всичките му активи, което ще рече, че закупен преди възбраната имот е било изобщо невъзможно тъкмо поради възбраната и запора да бъде застроен според намеренията на търговеца?“. По последните два въпроса поддържа, че не му е известна практика на ВКС, поради което разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба - КПКОНПИ подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Не заявява претенция за заплащане на съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния преклузивен срок и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което тя е допустима.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че с определение № 390/30.07.2009 г. по ч. гр. д. № 662/2009 г. на Окръжен съд – Добрич, е допуснато обезпечение на бъдещи искове по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) за отнемане на имущество на обща стойност 15 065 843 лева от А. М. А., съпругата му Т. В. А. и свързани търговски дружества, сред които и „Атанасов-инвест“ ЕООД. Наложените обезпечителни мерки са „запор“ и „възбрана“ върху собствени на ищцовото дружество недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор ...................... по КК на [населено място]; поземлен имот с идентификатор ......................... по КК на [населено място], общ. Балчик; поземлен имот с идентификатор .......................... по КК на [населено място], общ. Балчик и поземлен имот с идентификатор ......................... по КК на [населено място], общ. Балчик. Допуснатите обезпечения са отменени с определение № 390/09.06.2010 г. по ч. гр. д. № 662/2009 г. на Окръжен съд – Добрич, влязло в сила на 27.08.2010 г., поради непредставяне на доказателства за предявяване на обезпечените бъдещи искове в определения от съда срок. По предявените след това искове по гр. д. № 85/2010 г. на Окръжен съд – Добрич с правно основание чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) срещу А. М. А., съпругата му Т. В. А. и свързани търговски дружества, сред които и ищцовото дружество, за сумата 8 471 629. 60 лева, с определение № 191/28.03.2011 г. е допуснато ново обезпечение – „възбрана“ върху гореописаните имоти, без обаче да са налагани запори върху банкови сметки на „Атанасов-инвест“ ЕООД. С оглед обстоятелството, че с решение № 358/28.10.2014 г. по гр. д. № 85/2010 г. на Окръжен съд – Добрич, влязло в сила на 26.10.2015 г., предявените исковете по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) са изцяло отхвърлени, апелативният съд е счел, че всички действия на КПКОНПИ по водене на производството и обезпечаване на изхода му са незаконосъобразни, което е основание за ангажиране на отговорността на ответната комисия като субституент на държавата за причинени вреди по чл.2а ЗОДОВ.

За да отхвърли като неоснователен предявения иск, въззивният съд е приел, че доказателствата по делото не установяват наличието на имуществена вреда, която да е в причинно-следствена връзка с налагането на обезпечителни мерки по отношение на имуществото на „Атанасов-инвест“ ЕООД. За да достигне до този извод е съобразил, че на основание договори за продажба от 30.07.2007 г. и от 01.08.2008 г. ищцовото дружество е придобило имоти с идентификатори ............. и ...................... по КК на [населено място], общ. Балчик, а с договор за покупко-продажба № 155 от 19.07.2007 г. - поземлен имот с идентификатор ................... по КК на [населено място]. Обсъдил е показанията на свидетелите К. И. С. и М. К. М. досежно наличието на инвестиционни намерения на ищцовото дружество по отношение на първите два имота – строеж на хотел със стаи и ресторанти с цел продаване или отдаване под наем, а в имота в [населено място] - за построяването на автосервиз с 20 гаража за продажба. Според тези свидетелски показания финансирането е щяло да се осигури чрез кредити, но намеренията не могли да се осъществят, защото били запорирани всички сметки и дялове на фирмата. Въз основа на приетите по делото доказателства, решаващият съд е заключил, че не са установени в процеса претендираните пропуснати ползи в общ размер на 1 675 042 лева: 1 660 373 лева – разлика между цената на придобиване и продажната пазарна цена на имота в [населено място] след неговото застрояване и 14 669 лв. – пропусната печалба от реализацията на непостроените обекти в [населено място]. В тази връзка е съобразил, че от придобиването на процесните имоти през 2007 г. и през 2008 г. до налагането на обезпечителните мерки по ч. гр. д. № 662/2009 г. на Окръжен съд – Добрич през 2009 г. не са представени доказателства за предприемане на действия по реализиране на каквито и да е инвестиционни намерения. Счел е, че показанията на разпитаните двама свидетели са лишени от конкретика и не са годни да установят параметрите на намеренията за увеличаване на имуществото, както и че не са представени доказателства за цялостно спиране на търговската дейност на дружеството след налагането на обезпечителните мерки през 2009 г.. Въпреки наложената обезпечителна възбрана, имотът в [населено място], общ. Балчик, през 2011 г. е разпореден от ищеца с договор за продажба в полза на купувач „Пермаш-Дими“ ЕООД, за погасяване на ищцови публични задължения. Също така, през 2007 г. ищецът е обезпечил с ипотеки върху процесните имоти кредитни задължения на трети лица. Поради гореизложеното, въззивният съд е намерил, че няма основание да се направи извод, че наложените обезпечителни мерки са препятствали дружеството да предприеме действия по реализация на намеренията си и за времето след налагане на обезпеченията. Посочил е, че запорът върху банковата сметка на ищеца го е лишил от възможността да разполага със сумата само за времето от налагането му на 03.07.2009 г. до отмяната му с влязло в сила на 27.08.2010 г. определение, като същевременно за обезпечаване на иска по гр. д. № 85/2010 г. на Окръжен съд – Добрич запор върху банкови сметки на ищцовото дружество не е налаган, а и твърденията на ищеца са, че за реализация на строителството, той е разчитал на кредитни средства. Като е съобразил, че наложените върху процесните имоти обезпечителни възбрани са заличени на 11.01.2016 г., решаващият съд е приел, че по делото не е установено те да са лишили дружеството от достъп до кредитен ресурс за финансово обезпечаване на инвестиционните му намерения. Посочил е, че пропуснатата полза като имуществена вреда следва да е реална и в значителна степен на вероятност възможност за увеличаване на имуществото, като по делото не е доказано от носещия тежестта на доказване, че нереализацията на твърдяното строителство е по причина на незаконосъобразното обезпечаване на исковете по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), а не поради друга причина. При тези решаващи мотиви предявеният иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ е намерен за изцяло неоснователен.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, приема, че не са налице основания за допускане на исканото касационно обжалване.

Първият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, притежава характеристиките на правен въпрос с обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Напротив, обжалваният съдебен акт е изцяло съобразен с последната, вкл. цитираната от касатора. Въззивният съд като втора инстанция по съществото на спора, действаща при ограниченията на чл. 269 ГПК, е обсъдил всички доказателства по делото и всички направени от страните доводи и възражения, като е достигнал до решаващия извод, че по делото не е установено цялостно спиране на търговската дейност на ищцовото дружество след налагането на обезпечителните мерки през 2009 г. и че обезпечителните мерки са препятствали дружеството да предприеме действия по реализация на инвестиционните си намерения. Обсъдил е приетите в процеса свидетелски показания, като се е мотивирал защо не кредитира същите в тяхната цялост - относно съдържанието на инвестиционното намерение на касатора. Взел е предвид и установените от доказателствата по делото факти относно датата на налагането и заличаването на обезпечителните възбрани и запори, като въз основа на тези обстоятелства, обосновано е извел заключението си, че не е установено чрез пълно и главно доказване обезпечителните мерки да са лишили ищцовото дружество от достъп до кредитен ресурс за финансово обезпечаване на инвестиционните му намерения досежно имотите – обект на обезпечителните възбрани. Поради гореизложеното, първият въпрос, поради отсъствие на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. Той не притежава характеристиките на правен въпрос, тъй като не е обуславящ за крайния изход на конкретния спор. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въззивният съд не е извеждал извод дали покупката на недвижим имот от търговско дружество и последващо одобрение на ПУП - ПРЗ по инициатива на търговеца, сама по себе си е факт, съставляващ реализация на търговско намерение за застрояването му, доколкото от значение за основателността на иска по чл. 2а ЗОДОВ е дали е осъществен сложният фактически състав на квалифицирания деликт, регламентиран в нормата на чл. 2а ЗОДОВ, измежду елементите на който е наличието на вреда и причинно – следствена връзка между нея и незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите и на длъжностните лица по Закона за противодействие на корупцията, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или службата им. Именно по горепосочените елементи от горепосочения фактически състав на процесното субективно материално право е разсъждавал решаващият съд, извеждайки своя решаващ извод, че тези елементи не са установени в процеса от носещия тежестта на доказване ищец, при което е отречено и съществуването на субективното право – предмет на предявения иск. Фактът на покупката на недвижим имот от търговско дружество и последващо изменение на ПУП с цел застрояване по инициатива на ищеца, е съобразяван в съвкупност с останалите факти, от значение за наличието на имуществена вреда от вида на пропусната полза, при което самостоятелното му значение, наведено във въпроса, е без значение за изхода на спора и какъвто и отговор да му бъде даден, последният не би могъл да обуслови различен краен изход на делото. В производството по чл. 288 ГПК не подлежи на контрол правилността на конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд по съществото на материалноправния спор – при обсъждането и извършването на преценката на конкретни доказателства и обстоятелства по спора, което би било нужно, за да се даде отговор за значението на процесните договори за продажба в инвестиционната програма – намерение на ищцовото дружество, при което поставеният въпрос би могъл да се отнася единствено до правилността на обжалваното решение. Ето защо този въпрос не е правен и отсъствието на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване.

Третият въпрос, поставен отново при допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не е обуславящ за изхода на делото, тъй като от мотивите на обжалвания акт не се установява да е приета за осъществена описаната в него хипотеза. Въззивният съд не е установил невъзможност на ищцовото дружество изобщо да извършва търговска дейност поради наложените незаконосъобразни обезпечения. Напротив, той е счел, че процесните обезпечителни мерки не са довели до цялостно спиране на търговската дейност на ищеца и че не е доказано, те да са възпрепятствали предприемането на действия по реализация на инвестиционните му намерения. Поради това, поставеният въпрос не осъществява общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът му не би променил крайния изход на делото.

Съобразно гореизложеното, не са осъществени релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, нито основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 120 от 27.06.2023 г. по в. гр. д. № 113/2023 г. на Апелативният съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: