О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2799
гр. София, 06.06.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4710 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Тулекс“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], срещу Решение № 3256 от 19.06.2023 г. по в. гр. д. № 4033/2022 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 20006934/24.01.2021 г., постановено по гр. д. № 17 500/2020 г. по описа на СРС, 53 състав, с което признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ТПК, че „Тулекс” ЕООД дължи на Х. А., с личен № [ЕГН], сумата от 4 000 евро, дадена на неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.10.2019 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 59257/2019 г. по описа на СРС.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че при обосноваване крайните си изводи съдът неправилно е счел ищеца за изправна страна по договора за депозит от 29.06.2019 година. Моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Х. А. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че страните по спора били обвързани от действието на договор за депозит по повод предстоящо сключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти. Целта на съглашението била да гарантира обвързаността на страните от бъдещата облигационна сделка - предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти - чрез даване на задатък, стоп капаро. Въззивният съд е приел, че съгласието на страните по този договор включвало и параметрите на бъдещия предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, включително и срока за сключването му. В изпълнение на задълженията по договора за депозит бъдещият купувач Х. А. предал на бъдещия продавач „Тулекс” ЕООД сумата от 4 000 евро. В член 9 от този договор страните уговорили, че, ако клиентът откаже да подпише предварителен договор без основателни причини, депозитът прекратява автоматично своето валидно действие, като насрещната страна има право за задържи дадената сума от 4000 евро.
Въззивният съд счел, че процесният договор за депозит прекратил своето действие автоматично при изтичането на предвидения в него срок - на 30.07.2019 година. От приетата по делото електронна кореспонденция между представители на ищеца и ответника на 05.07.2019 г. съдът установил, че в срока на договора за депозит ищецът (бъдещият купувач) получил проект на предварителен договор за покупко-продажба на недвижимите имоти, условие за сключването на който била клауза за задължаването на купувача да сключи договор за наем и договор за поддръжка с продавача или друго дружество-подизпълнител, едновременно с подписването на окончателния договор – уговорка, която липсвала в договора за депозит от 29.06.2019 година. С това условие ищецът не бил съгласен. Съдът приел, че в срока на действие на договора за депозит не е постигнато съгласие между страните относно изключването на спорната клауза за задължаване на ищеца след придобиване собствеността върху имотите да сключи за тях договор за наем. В обобщение въззивният съд намерил, че ищецът е изправна страна по процесния договор за депозит от 29.06.2019 г., тъй като отказът му да сключи предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти с ответното дружество се дължал на основателна причина, а именно – несъгласие с поставеното от продавача условие за сключване на предварителен договор, което условие липсвало в договора за депозит от 29.06.2019 година. С автоматичното прекратяване на действието на договора за депозит при изтичането на срока му на 30.07.2019 г. въззивният съд приел, че е отпаднала и обезпечителната функция на дадената от ищеца на ответника сума от 4 000 евро. Посочил е, че основанието за плащане на депозита е сключването на предварителния договор. След като това не се е осъществило, сумата се явявала дадена с оглед неосъществено основание, поради което по аргумент от чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД следвало да бъде върната на ищеца.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1. Следва ли съдът при тълкуване на договор на основание чл. 20 ЗЗД да обоснове решението си на базата на всички договорености между страните, в т. ч. и тези, които не са изписани в договора, но са изводими от останалите доказателства по делото?;
2. “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите по всички доводи и възражения на страните?“.
Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 70 от 20.05.2021 г. по т. д. № 234/2020 г. на ВКС, II ТО, Решение № 215 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 49/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, I ГО, Решение № 50116 от 18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 на ВКС, I ТО (по първия въпрос) и Решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1295/2012 г. на ВКС, III ГО, Решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV ГО (по втория въпрос).
Първият от поставените въпроси е значим за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото във въззивното решение съдът е тълкувал уговорките по писмения договор, включително електронната кореспонденция между страните. Не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решаващият съд не се е отклонил от практиката на ВКС. В решенията по чл. 290 ГПК, на които касаторът се позовава при аргументиране на основанието за допускане до касационно обжалване, е посочено, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля, както и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В разглеждания случай въззивният съд не се отклонил от установената практика на ВКС и е анализирал клаузите в договора от 29.06.2019 г. и последващата писмена комуникация между страните относно срока, целта на съглашението и поетите с него задължения, като се е произнесъл в мотивите и по въпроса каква е причината за отказа на ищеца-купувач да сключи предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти. Тълкуването е извършено при съобразяване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Дали преценката на събраните по делото доказателства и изводите на съда за нереализиране на основанието, за което е платена сумата от 4 000 евро, са правилни не може да бъде контролирано в стадия по селекция на касационната жалба.
Процесуалноправният въпрос по т. 2 от изложението на касатора се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводите на страните, включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. При обосноваване на извода налице ли е основание за задържане на получената сума от 4 000 евро въззивният съд е съобразил доводите на ответника по иска и е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти.
По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно липсата на основание за задържане на сумата от 4 000 евро от ответника, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото писмени доказателства. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноските по водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 1 200 лева – адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 3256 от 19.06.2023 г. по в. гр. д. № 4033/2022 г. по описа на СГС.
ОСЪЖДА „Тулекс“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на Х. А., с личен № [ЕГН], сумата от 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.