О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1531

София, 05.06.2024 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Мирослава Кацарска

изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д. № 1790/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „М. В. АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД срещу решение № 175 от 25.05.2023 г., постановено по в. т.д. № 475/2022 г. на Варненски апелативен съд, ІІ състав, с което е потвърдено решение № 108/24.03.2022 г. по т. д. № 992/2020 г. на Варненски окръжен съд, ТО. С първоинстанционното решение на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен спрямо държавата, представлявана от НАП, сключеният между „М. В. АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД договор от 06.12.2019 г., обективиран в нот. акт № 164, т. II, нот. д. № 425/2019 г. на Нотариус № 205.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че прилагайки неправилно правилата за доказателствената тежест, въззивният състав необосновано е приел, че първият ответник „М. В. АД се е разпоредил с процесния имот с намерение да увреди публичния взискател. Сочи се, че от факта, че атакуваната сделка е сключена след връчване на ревизионния акт, не може да се обоснове извод за наличието на субективния елемент на фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, както и че предявеният иск е останал недоказан. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения от НАП иск срещу „М. В. АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставени са следните правни въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

„За приложението на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател, като елемент на фактическия състав на посочената норма“ и „Следва ли ищеца по предявен иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК да установи намерението за увреждане на публичния взискател, като елемент на фактическия състав на посочената норма?“.

Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 436/22.12.2011 г. по гр. д. 308/2011 г. на IIІ г. о.; решение № 27/28.02.2013 г. по т. д. 410/2012 г. на II т. о., както и в противоречие с решение №1275/01.05.2016 г. по в. гр. д. № 1419/2016 г. на САС. Не се излагат доводи в подкрепа на посоченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В срока по чл.287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Национална агенция по приходите, в който се сочи, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърди се, че въпросите не съответстват на установените по делото обстоятелства и че не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варнески апелативен съд е потвърдил решение № 108/24.03.2022 г., постановено по т. д. № 992/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което на осн. чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е обявен за недействителен спрямо държавата, представлявана от Национална агенция за приходите, сключеният между „М. В. АД, в качеството на продавач и „Плаза мийт къмпани“ ОДД, в качеството на купувач, с намерение за увреждане на публичен взискател, договор от 06.12.2019 г., обективиран в нот. Акт № 164, т. II, нот. д. № 425/2019 г., на Нотариус № 205, за покупко-продажба на недвижими имоти: поземлен имот, идентификатор 87518.501.434, находящ се в [населено място], общ Аксаково, обл. Варна, с площ от 2 139 кв. м., при граници: ПИ идентиф. 87518.3.8, ПИ идентиф. 87518.501.6, ПИ идентиф. 87518.501.269, ПИ идентиф. 87518.501.3 и ПИ идентиф. 87518.3.9, ведно с построеното в него предприятие за преработка на червени меса и кланица, идентификатор 87518.501.434.1, със застроена площ 819 кв. м.,по удостоверение за въвеждане в експлоатация, а по скица, със застроена площ 906 кв. м., етажи 1, предназначение: друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда.

Въззивният състав е приел за установени по делото следните релевантни за спора факти:

- с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 164, том II, нот. д. № 425/06.12.2019 г. „М. В. АД е продало на „П. М. К. ООД процесните недвижими имоти в [населено място], общ. Аксаково, обл. Варна, предмет на иска с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК;

- със заповед от 03.04.2019 г. на НАП е възложено извършването на ревизия на „М. В. АД, обхващаща дължимия корпоративния данък на дружеството за периода 01.01.2011 г. - 31.12.2016 г. и дължимия данък добавена стойност за периодите 01.10.2012 г. - 31.01.2015 г.; 01.11.2011 г. - 31.08.2012 г.; 01.03.2015 г. - 31.10.2016 г. и 01.12.2016 г. - 31.12.2016 г., със срок на извършване на ревизията - три месеца от връчване на заповедта. И. З. от 03.04.2019 г. е връчена на ревизираното лице по имейл на 16.04.2019 г.;

- със заповед от 15.07.2019 г. срокът за завършване на ревизията е продължен до 16.09.2019 г., което е съобщено на „М. В. АД по имейл на 13.08.2019 г.;

- за констатациите от ревизията е изготвен Ревизионен доклад № Р-22002219002165-092-001/04.10.2019 г., който е връчен по електронен път в ИС „Контрол“ на ревизираното лице на 14.10.2019 г.;

- в резултат на извършената ревизия е издаден Ревизионен акт № 22002219002165-091-001/21.11.2019 г., с който са установени задължения за довнасяне общо в размер на 298 050.53 лв. и лихви за просрочил в размер на 237 401.02 лв. Актът е връчен на „М. В. АД електронно на 21.11.2019 г.;

- срещу издадения РА е била подадена жалба от ревизираното лице. Постановено е решение № 546/06.04.2020 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ на НАП, с което РА е потвърден в оспорената му част. Впоследствие срещу решението е депозирана жалба от „М. В. АД и е образувано адм. д. № 4621/2020 г., на АССГ. С решение № 3357/21.05.2021 г. жалбата на „М. В. АД е отхвърлена, а решението е влязло в сила на 10.11.2021 г.;

- с разпореждане за присъединяване от 12.12.2019 г. по изп. д. №[ЕИК]/2017 г. е допуснато присъединяването на публичен взискател в изпълнителното производство за публични задължения на „М. В. АД в размер на 298 050.53 лв. - главница и 239 139.72 лв. - лихви към 12.12.2019 г. Същото е връчено на „М. В. АД на 11.05.2020 г.;

- от постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки от 14.05.2020 г. е видно, че единственото имущество, собственост на ревизираното лице е т. а „М. Б. , модел „Спринтер“, ДК [рег. номер на МПС] , година на производство 2005 г., върху който е наложен запор. Запор е наложен и върху банкови сметки на „М. В. АД в четири банки.

В мотивите на обжалваното решение е подчертано, че фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване относителна недействителност на сделка, извършена от длъжника по публично вземане на държавата, включва както обективен елемент - наличие по отношение на длъжника на публично задължение, установено с влязъл в сила административен акт или съдебно решение, и разпоредителна сделка с имущество на длъжника, сключена след датата на установяване на публичното задължение или след датата на връчване на заповедта на ревизия, така и субективен елемент - намерение на длъжника да увреди публичния взискател.

С касационната жалба не се оспорват фактическите и правните изводи на въззивния състав относно наличието обективните елементи на състава по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно, че атакуваната сделка е сключена след датата на връчване на заповедта за извършване ревизия на търговеца -16.04.2019 г., както и че публичното задължение на „М. В. АД е установено с влязъл в сила административен акт. Касаторите не оспорват въззивното решение и в частта му, с която са приети за неоснователни възраженията на ответниците за ненадлежното връчване на заповедта за възлагане на ревизията.

С оглед оплакването на касаторите по отношение на правния извод на съда за наличие на намерение за увреждане на публичния взискател, и съобразно разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК, от значение за касационното производство са съображенията на въззивния състав относно субективния елемент от състава по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Съдът е посочил, че намерението за увреждане, не се предполага, а подлежи на доказване от ищеца. Позовавайки се на практиката на ВКС - решение № 27/28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на II т. о., апелативният съд е отразил, че естеството на намерението за увреждане (animus nocendi) няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Акцентирано е, че този факт трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това става при косвено доказване на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане.

Въз основа на изложените по-горе принципни постановки относно установяването на намерение за увреждане по смисъла на чл. 216, ал.1, т. 4 ДОПК, съдът е посочил, че в случая, намерението на длъжника за увреждане на своя кредитор се установява от обстоятелството, че процесният договор за покупко-продажба на недвижими имоти е сключен на 06.12.2019 г., т. е. след като на 21.11.2019 г. на длъжника-продавач електронно е бил връчен Ревизионен акт № 22002219002165-091-001/21.11.2019 г. Като релевантен за спора съдът е отчел и факта, че видно от представените по делото доказателства ответникът „М. В. АД не е разполагал с друго имущество, различно от прехвърленото, с което да покрие задължението си към ищеца. Обосновал е извода, че чрез процесната атакувана сделка, задълженото дружество се е лишило от единствения си актив, който би могъл в определена презумптивна степен да обезпечи събирането на публичните му задължения. Според съда в подкрепа на знанието за увреждане е и фактът, че при сключване на сделката прехвърлителят е направил изявление за наличие на публични задължения в особено големи размери. Въззивната инстанция е взела предвид и обстоятелството, че по делото няма твърдения, още по – малко не са ангажирани доказателства, и за евентуално превеждане на получената при продажбата цена за намаляване задълженията на първия ответник към ищеца. След съвкупната преценка на всички доказателства за поведението на първия ответник съдът е приел, че намерението му за увреждане на фиска е установено и доказано, което обуславя основателност на предявения от НАП иск.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението не са посочени съображения относно поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Независимо от това, следва да се отбележи, че въззивното решение нито е нищожно, нито е вероятно недопустимо, тъй като е постановено от законен състав на въззивната инстанция в рамките на предмета на спора, очертан с исковата молба. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд относно наличието на обективните и на субективния елементи на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010 г. по т. д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК въпросите на касаторите относно значението на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател като елемент от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и за необходимостта това намерение да се установи от публичния взискател. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че апелативният състав стриктно се е съобразил с принципните постановки, установени в практиката на ВКС (включително и чрез посочените в изложението решение № 436/22.12.2011 г. по гр. д. 308/2011 г. на IIІ г. о. и решение № 27/28.02.2013 г. по т. д. 410/2012 г. на II т. о.), относно значението и начина на установяване на субективния елемент от фактическия състав на иска по чл. 216, ал.1, т. 4 ГПК - че в производството по иска по чл. 216, ал.1, т. 4 ГПК намерението за увреждане не се предполага, а подлежи на доказване от ищеца, както и че естеството на намерението за увреждане няма самостоятелна изява, поради което то следва да се установи, включително чрез косвени доказателства, след преценка на всички факти по конкретния спор, материализиращи извод за субективното намерение за увреждане. Именно, на базата на установената практика на ВКС за доказване на намерението на длъжника за увреждане, въззивният състав е посочил фактите, от които черпи извод за наличието на субективния елемент от фактическия състав на иска по чл. 216, ал.1, т. 4 ГПК. Оплакването на касаторите, че според тях от доказателствата по делото не се установява намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател, е относимо към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторите „М. В. АД и „Плаза мийт къмпани“ ООД следва да заплатят на НАП юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 175 от 25.05.2023 г., постановено по в. т.д. № 475/2022 г. на Варненски апелативен съд, ІІ състав.

ОСЪЖДА „М. В. АД - ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] и „Плаза мийт къмпани“ ООД - ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплатят общо на Национална агенция за приходите - [населено място], [улица] сумата 300 лв. (триста лева) - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: