3О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3884

гр. София, 05.12.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. ч. гр. дело № 4783 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю. от САК срещу определение № 8172/05.07.2023 г. постановено по в. ч.гр. д. № 5418/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 13.04.2023 г. по гр. дело № 61586/2022 г. на Районен съд-София, с което е била върната исковата молба на Е. Д. М. срещу Софийски апелативен съд, като правоприемник на Апелативен специализиран наказателен съд, за обезщетение за вреди от нарушаване на общностното право и ЕКПЧ при постановяване на присъда по ВНОХД № 102/2018 г. на АСпНС и е прекратено производството по делото.

Претендира се отмяна на определението, като се излагат оплаквания за неговата неправилност, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен следния въпроси: „ Длъжен ли е съдът в хипотезата на иск, насочен към ненадлежна страна, да укаже на ищеца да насочи иска си срещу надлежна страна?“. Сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че акта е постановен в противоречие с определение №60354/04.11.2021 г. по ч. гр. д. №1126/2020 г. на ВКС, IV г. о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тъй като с атакуваното определение въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на определението.

Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск предявен от Е. Д. М. срещу Софийски апелативен съд, като правоприемник на Апелативния специализиран наказателен съд, закрит с влизане в сила на § 43 от ЗИДЗСВ, ДВ бр.32/2022 г. в сила от 28.07.2022 г., за заплащане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди от нарушения на правото на ЕС – чл.18, чл.20, чл.67, чл.82, пар.2, т.“в“ от ДФЕС и чл.2, чл.3, чл.4, чл.5 и чл.6 от ДЕС и чл.6, чл.20, чл. 21, чл.47, чл. 48, чл. 52, чл.53 и чл.54 от ХОПЕС, чл.1, 5, 6, 13, 14, 17, 18 от ЕКЗПЧОС, допуснати при разглеждане на ВНОХД № 102/2018 г. на АСпНС. Съставът на СРС е давал на ищеца указания да уточни обстоятелствената част на ИМ, включително да уточни кога е постановена присъдата на съда по соченото дело, дали същата е окончателна или е била обжалван, респ. какъв е бил резултата от касационния контрол, като и да уточни ответника срещу когото са предявени исковете. В уточнителни молби ищецът е посочил, че е признат за виновен с влязла в сила присъда за грабеж по внохд № 102/2018 г. на АСпНС, частично потвърдена с решение № 242/16.04.2020 г. по н. д. № 1018/2019 г. на ВКС. Действията на съда по частично потвърдена в осъдителната част присъда, били предмет на настоящото дело, като противоправността на действията на ответника се изразявали в това, че ищецът бил осъден по непредявено обвинение - за деяние, което не е предмет на делото и не е отразено в обвинителния акт по пр. пр. № 431/2013 г. Като надлежен ответник е посочен Софийски апелативен съд.

За да постанови обжалваното определение, съставът на СГС е посочил, че съгласно чл.7 от Конституцията на РБ държавата дължи да репарира вредите, причинени от правораздавателната дейност на съда. Според чл. 2в ЗОДОВ държавата отговаря за вредите от нарушаване правото на ЕС, когато то е достатъчно съществено. В случая ищецът твърдял, че в хода на наказателното производство било нарушено право на ЕС, което касае основни права и свободи и предявеният срещу държавата иск, но чрез процесуалния субституент е процесуално допустим. Държавата участвала в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Въззивният съд е приел, че предявеният против САС иск за допуснати нарушения на правото на ЕС е недопустим, тъй като според практиката на СЕС и установената практика на ВКС, искът следвало да бъде насочен против съда, действал като последна съдебна инстанция. АСпНС, чийто правоприемник бил САС не бил последна инстанция по спора, поради което и не отговарял за вредите, причинени от националния съд от твърдяното нарушение на приложимото право на ЕС.

Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Същия няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответства на данните по делото. Решаващият мотив на въззивния съд, за да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което исковата молба е върната на основание чл. 130 ГПК, е че практиката на СЕС допуска реализиране на отговорността на Държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, когато субекти на нарушението са органи на съдебната власт, но в този случай е необходимо да се касае за решение на юрисдикция, която действа като последна инстанция, какъвто не е настоящия случай, доколкото АСпНС, чийто правоприемник е ответника, е действал като въззивна инстанция, а актът му е бил предмет на инстанционен контрол пред ВКС. Питането на страната е свързано със становището й по правилността на съдебния акт, което би било релевантно във фазата по разглеждане на частната касационна жалба /след като същата бъде допусната до касация/, но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекция на жалбата, тъй като в случая в изпълнение на правомощията си по чл. 129 ГПК първоинстанционният съд е давал указания на ищеца за уточняване на обстоятелствената част на исковата молба /включително да посочи окончателен ли е сочения в исковата молба съдебен акт или е бил предмет на инстанционен контрол/ и за уточняване на ответника срещу когото се предявява иска. Въпросът не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания.

По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая касаторът не мотивира наличието на това основание, а основанието е посочено бланкетно. След служебната проверка на обжалваното определение касационният съд намира, че не са налице основания да се приеме, че то е очевидно неправилно.

Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 8172/05.07.2023 г. постановено по в. ч.гр. д. № 5418/2023 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.