О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1340
гр. София, 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 4797 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. М. Д., представляван от адв. М. Д., срещу въззивно решение № 2652/23.05.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 13071/2021 г. по описа на Софийския градски съд, в частите, с които като е отменено решение № 20148667/29.06.2021 г. по гр. д. № 74297/2018 г. на Софийския районен съд, е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата Е. П. Д., М. П. Д. и В. П. Д. на майката Л. В. Д., при която е определено и местоживеенето им. Определен е режим на лични отношения на бащата П. Д. с детето Е. Д., както следва: първите дванадесет срещи между детето и бащата да се проведат в детски контактен център в [населено място],[жк], [улица], ет.4, офис 1, всяка събота на всяка нечетна седмица в годината в интервала между 10.00 ч. и 18.00 ч., а ако поради заболяване на детето контактите не могат да се осъществят, същите да се реализират в първата събота след възстановяване на детето, наред с първоначално определените; от този период се изключва един месец през лятото, който съвпада с платения годишен отпуск на майката Л. Д.; контактите да се осъществяват с продължителност, определена от посоченото лице за контакт или експерт, като предварително се уведомят страните за продължителността на съответните срещи. Майката е задължена да организира воденето и вземането на детето до и от контактния център - лично или чрез упълномощено от нея лице. След провеждане на 12-те срещи бащата има право да вижда и взима детето Е. Д., както следва: всяка четна седмица, според поредния й номер в годината, от 18.00 ч. в петък, а ако детето е на училище - след края на учебните занятия, до 09.00 ч. в понеделник на следващата седмица, а ако детето е на училище - до началото на учебните занятия (режимът не се прилага за времето от 10.00 ч. на 7 юли до 10.00 ч. часа на 8 юли на всяка година и един месец през лятото, когато майката ползва платения си годишен отпуск); тридесет дни през лятото по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката, които могат да бъдат разделени на два пъти по петнадесет дни; майката се задължава до 30 април на съответната година да уведомява писмено бащата кога ще ползва платения си годишен отпуск през лятото, а ако не направи това в посочения срок, бащата има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено майката до 31 май на съответната година; всяка четна година от 10.00 ч. на 24 декември до 18.00 ч. на 26 декември; от 10.00 ч. на 30 декември на всяка нечетна година до 18.00 ч. на 1 януари на следващата четна година; всяка четна година от 10.00 ч. на Разпети петък до 18.00 ч. на Светлия понеделник; всяка нечетна година през пролетната училищна ваканция на децата - от 09.00 ч. на първия ден до 18.00 ч. на последния й ден; всяка четна година през есенната и междусрочната училищни ваканции - от 09.00 ч. на първия ден на всяка до 18.00 ч. на последния ден; всяка година за времето от 10.00 ч. на 15 юни до 10.00 ч. на 16 юни; всяка нечетна календарна година за 3 март, 6 май и 6 септември – от 09.00 ч. до 20.00 ч.; всяка четна календарна година за 1 май, 24 май и 22 септември - от 09.00 ч. до 20.00 ч.
Определен е режим на лични отношения на бащата П. Д. с децата М. П. Д. и В. П. Д., както следва: всяка четна седмица от годината от 18.00 ч. в петък, а ако детето е на училище - след края на учебните занятия, до 09.00 ч. в понеделник, а ако детето е на училище - до началото на учебните занятия (режимът не се прилага за времето от 10.00 ч. на 7 юли до 10.00 ч. часа на 8 юли на всяка година и един месец през лятото, когато майката ползва платения си годишен отпуск); тридесет дни през лятото по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката, които могат да бъдат разделени на два пъти по петнадесет дни, майката се задължава до 30 април на съответната година да уведомява писмено бащата кога ще ползва платения си годишен отпуск през лятото, а ако не направи това в посочения срок, бащата има право да определи дните, през които ще взема децата, като уведоми писмено майката до 31 май на съответната година; всяка четна година от 10.00 ч. на 24 декември до 18.00 ч. на 26 декември; от 10.00 ч. на 30 декември на всяка нечетна година до 18.00 ч. на 1 януари на следващата четна година; всяка четна година от 10.00 часа на Разпети петък до 18.00 ч. на Светлия понеделник; всяка нечетна година през пролетната училищна ваканция на децата - от 09.00 ч. на първия ден до 18.00 ч. на последния й ден; всяка четна година през есенната и междусрочната училищни ваканции - от 09.00 ч. на първия ден на всяка до 18.00 ч. на последния ден; всяка година за времето от 10.00 ч. на 15 юни до 10.00 ч. на 16 юни; всяка нечетна календарна година за 3 март, 6 май и 6 септември – от 09.00 ч. до 20.00 ч.; всяка четна календарна година за 1 май, 24 май и 22 септември - от 09.00 ч. до 20.00 ч.
Бащата има право да вижда и взима трите деца на 20.10 (рождения ден на Е.), 29.05 (рождения ден на М.) и 07.08 ( рождения ден на В.) за времето от 11.00 ч. до 16.00 ч. всяка нечетна година, а ако в този ден децата посещават учебна и/или извънучебна дейност - след приключване на съответните занятия за три часа. Осъден е П. Д. да заплаща по 200 лв. месечна издръжка за всяко дете, считано от датата на подаване на исковата молба. На Л. Д. е предоставено ползването на семейното жилище в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като същата е осъдена да заплаща на П. Д. месечен наем от 300 лв., считано от влизане в сила на решението в частта за предоставяне ползването на семейното жилище до настъпване на основание за изменение или прекратяване на ползването.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението си касаторът сочи, че са налице основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) при равни други условия, следва ли установено родителско отчуждение да обоснове предоставяне на родителските права на отчуждения родител; 2) какви мерки следва да приеме съда за преодоляване на установено родителско отчуждение; 3) длъжен ли е съдът да се съобрази решението си по отношение на родителските права и режима на лични отношения с готовността на родителите да изпълняват мерки за преодоляване на родителското отчуждение; 4) задължен ли е съдът да събира доказателства с оглед охрана интереса на детето във всеки един момент от развитието на производството пред инстанцията по същество, когато спорът касае страна, за чийто интерес съдът следи служебно, според приетото с ТР №1/2013г. на ОСГТК разрешение 5) при извършваната от съда задължителна преценка на интересите на детето по критериите по чл. 59, ал. 4 СК и § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, трябва ли да се вземат предвид всички конкретни обстоятелства, установени по делото, имащи значение за тази преценка; следва ли съдът да обсъди и вземе предвид желанията и чувствата на децата; 6) следва ли съдът да установи степента на родителско отчуждение за правилното решаване на въпросите по чл. 59 СК; 7) длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице - психолог или следва да го обсъди заедно с другите доказателства по делото; 8) допустимо ли е съдът да възложи на експерт определянето на продължителността на срещите между дете и родител; 9) какви са критериите за определяне на режим на лични отношения на детето с родител; 10) при промяна на родителските права може ли съдът да си служи с предположения, или е длъжен да се мотивира единствено със събраните по делото доказателства. Сочи се практика на ВС и на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
Ответната страна по жалбата - Л. Д., чрез адв. К. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:
Въззивният съд, обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, вкл. представените социални доклади, е счел, че е в най-добрия интерес (включващ в най-широк смисъл добруването и благоденствието) на трите деца Е., М. и В., и с оглед конкретните обстоятелства по делото, родителските права да бъдат упражнявани от майката и при нея да се определи местоживеенето им. Посочил е, че и двамата родители изразяват желание и готовност да упражняват родителските права и притежават съпоставим родителски капацитет. При никой от тях не са констатирани преки или косвени данни за рискови фактори за отглеждането на децата. Посочено е, че майката е с по - висок месечен доход, а при бащата доходът е с непостоянен размер, но доходите им позволяват без затруднения да покриват както собствените си нужди, така и тези на децата, включително и разходите за извънкласни занимания и таксите за обучение в частно учебно заведение на двете по - малки деца. Относно възможността родителите да разчитат на помощ от трети лица е отчетено, че бабата и дядото по майчина линия живеят в друг град, но децата са прекарвали голяма част от неучебното си време при тях, познават ги, споделят с ентусиазъм и радост за времето, прекарано при тях и разполагат с приятелска среда там. Децата поддържат връзка и с баба си по бащина линия, но станалия инцидент в семейното жилище през м. май 2022 г., предизвикан от бащата, на който и тя е присъствала, е довел до загуба на доверието на детето Е. в нея. Посочено е, че и двамата родители са полагали грижи за трите деца при тяхното отглеждане по време на съвместното съжителство. След раздялата на страните основните грижи за децата се полагат от тяхната майка, като са постановени мерки за закрила и срещу бащата е издадена заповед за незабавна защита. Бащата е спазвал стриктно мерките и е осъществявал контактите с децата по споразумение с майката в контактен център. Според приетата във въззивното производство експертиза, след м. май 2022 г. се отчита отдръпване на детето Е. от бащата, констатира се отчуждение, отричане на бащината фигура и отказ за контакти. Касае се за отчуждение, което клони към средна степен, при която детето отказва контакт, а при осъществяването му продължава да се противопоставя (последното е отразено в наблюдението при експертното изследване, в което голямата дъщеря на страните е отказала присъствие на среща с бащата и е поискала да изчака в съседна стая). Въз основа на заключението на психолога, отразеното в социалните проучвания и изслушванията на две от децата по делото, е установен смесен характер на причините за настъпилото отчуждение. Става въпрос за криза на развитието, през която детето преминава, както и за сходни с тези на майката личностни характеристики, идентификация с ролята на жертва на майката, емоционална и доверителна връзка с този родител, съпреживяване на проблемите й и потребност да я защитава. Привличането на децата на страната на майката не може да се свърже с нейно целенасочено и съзнателно поведение. Във връзка с установяване на факторите, повлияли за негативното отношение на Е., съдът е съобразил споделеното от нея по време на социалното анкетиране и във въззивното производство, че по време на престоя й в дома на бащата, той нарушавал личното й пространство, не й давал свобода и самостоятелност; проверявал телефона й, демонстрирал, че има записваща със звук и картина камера, което създало убеждение в момичето, че е следено от бащата. В неговия дом й се налагало да „майчинства“ по отношение на по-малките деца – дали се чувстват добре, дали плачат или вършат нещо нередно. Обсъждайки наложените мерки за незабавна защита и продължителността на процеса по това дело, съдът е приел, че те не са свързани с целенасочено поведение на майката, целящо да компрометира връзката на децата с бащата, тъй като не би могло да се отрича правото на майката да търси защита на свои права и още повече, че с влязлото в сила решение е констатиран акт на домашно насилие, осъществен от бащата срещу майката. Посочено е, че липсват доказателства майката умишлено да е ограничавала контактите на децата с бащата. При двете по-малки деца не се отчита родителско отчуждение, но М. е поставена в конфликт на лоялност, провокиран от постоянните неразбирателства между родителите й, като има риск това да прерасне в отчуждение и да превърне настоящото й депресивно и апатично поведение в постоянна личностна черта. При изслушването пред съда на двете по-големи деца, същите са изразили категорично желание да останат да живеят при майка си. Същата позиция е поддържана пред социалните работници и вещото лице - психолог. Най - малкото дете В. e заявил, че иска да живее поравно и с двамата си родители, което съдът е посочил, че може да се постигне само при споразумение между страните. Изложени са съображения, че от събраните по делото доказателства, вкл. и от разпита на вещото лице, се установява, че не е в интерес на децата, с оглед психо-емоционалното им състояние и нагласи, да се постанови преместването им да живеят в друго жилище с бащата, тъй като това допълнително ще ги травмира. Спрямо детето Е. е неподходящо и неполезно, с оглед възрастта и проблемната връзка с баща й, да бъде притискана и да й бъде наложено да живее с него, тъй като е необходимо първо тя да се справи с емоционалните си проблеми и да отработи негативните си преживявания в непроменена среда, с участието на майка си и на социални мерки за подкрепа. Съдът е посочил, че налагането по силата на съдебно решение на промяна в местоживеенето на Е., при установената възрастова криза, повишена тревожност, свързаност и идентификация с майката и отричането на бащината фигура, би имало за пряка последица задълбочаване на отчуждението чрез стимулиране на противопоставянето на взаимоотношенията с бащата и провокиране на поведение, изградено на принципа на отрицанието. Това създава риск от нарушаване на връзките и с двамата родители. Прието е, че е в интерес на трите деца, въпреки разликите във възрастта, пола и връзката на всяко с родителите, да живеят и израстват заедно в обич и разбирателство, да изграждат уважение и готовност за взаимопомощ едно към друго. В тази връзка са съобразени постановките на ППВС № 1/1974 г. относно критериите за предоставяне на родителските права, както и че разделянето на децата при двамата родители може да се допусне само по изключение. Прието е, че интересът на трите деца налага родителските права спрямо тях да бъдат предоставени за упражняване на майката, тъй като в случая тя е по-пригодният родител. Това разрешение съответства и на установената по делото необходимост от базисна и непроменена среда за развитие на децата и особено при двете по-големи момичета, както и избягването на драстични промени в бита и ежедневието на подрастващите. Като допълнителни обстоятелства съдът е отчел и педагогическото образование на майката, както и служебната й ангажираност в училището, където учат М. и В., което улеснява организацията на учебния им процес и родителския контрол. Предоставяйки упражняването на родителските права на майката, съдът е определил подробен режим на лични контакти между децата и бащата, който във възможно най-пълна степен да осигури съхраняване на пълноценните връзки между тях и преодоляване на проблемите в общуването между бащата и Е.. Посочено е, че въвеждането на ясна регламентация в режима на лични контакти ще способства за потушаване на напрежението между родителите и би следвало да елиминира конфликтите, в които са въвлечени децата.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Разрешение на поставените от касатора въпроси, (обобщени и уточнени от настоящия състав), касаещи задължението на съда да охрани най-добрия детски интерес, както и за случаите на констатирано родителско отчуждение, се съдържа в множество решения на ВКС. Трайно установена е практиката на ВКС, че съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето с другия родител, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат или са препоръчани от експерт и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието/наличието на тези качества у единия или у двамата родители, както за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, така и за да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени. Родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за преодоляването му. Затова разпоредбата на чл. 59, ал. 6, изр. 2-ро СК, при наличие на данни за родителско отчуждение, задължава съда служебно да назначи експертиза и да изслуша заключение на вещо лице – психолог. В такива случаи, ръководейки се от интереса на детето и преценявайки съвкупността от обстоятелства, съдът може да постанови за определен период от време режимът на лични отношения да се осъществява в присъствието на служител от дирекция „Социално подпомагане“, психолог, или друго лице по местоживеене на детето, като постепенно времето за контакт да се разшири, а присъствието на лицето, медииращо срещите да отпадне. В крайна сметка, чрез режима на личните отношения целта, която трябва да се постигне, е да се осигури възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители (вж. - решение № 111/28.05.2018 г. по гр. д. № 4185/2017 г., ІV г. о., решение №19/15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г., ІV г. о., решение № 244/ 15.07.2015 г. по гр. д. № 7234/2014 г., ІV г. о., решение № 102/27.06.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. ІІІ г. о., решение № 109/18.06.2020 г. по гр. д. № 2855/2019 г., ІV г. о., решение № 59/04.05.2018 г. по гр. д. № 2396/2017 г., ІV г. о. и др.). Въззивното решение не е постановено в отклонение с тези правни разрешения. В случая са съобразени всички конкретни факти и обстоятелства, както и всички приети по делото доказателства, в това число и заключението на вещото лице психолог за наличието на родителско отчуждение (средна степен от смесен характер) на детето Е. спрямо бащата, както и за особеностите в психоемоционалното състояние на детето М.. Определеният режим на лични контакти с бащата отчита обективната необходимост от постепенна адаптация на детето Е. и осигурява възможност за преодоляване на негативните му нагласи спрямо този родител чрез мерки за подкрепа и медииране на първите 12 срещи от социален работник. Съобразени са разясненията, дадени с ППВС №1/1974 г., че поначало всички деца следва да живеят заедно при родителя, на когото са предоставени родителските права. Само като изключение е мислимо отделно живеене на децата, но за това е необходимо да са налице важни причини. Примерно са посочени като такива - голямата разлика във възрастта и липса на взаимни интереси и привързаност; продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител и др. В случая важни причини, които да налагат разделянето на децата за отглеждане и възпитание при всеки от родителите, не само не са установени, но съдът е приел, че това би ги ощетило и не е в техен интерес.
Въззивният съд не се е отклонил от задължението в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните относно правно релевантните факти, а изключително подробно е изложил мотиви по всички критерии, относими за разрешаването на спора за родителските права, както и при конкретно установените обстоятелства, каква защита налага съблюдаването на най-добрия интерес на децата. В практиката на ВС и ВКС е изяснено, че мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси и обстоятелства, разглеждани в тяхната съвкупност, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като пълноценни личности, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на нормални отношения с другия родител. Критериите, от които се ръководи съдът при решаване на спор за упражняване на родителски права са посочени в ППВС №1/1974 г., част от тях са нормативно уредени в чл. 59, ал. 4 СК, но изброяването им в съдебната практика и в СК е примерно, а не изчерпателно. Съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично обстоятелства, стига те да са от значение за спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Релевантните факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени поотделно и в съвкупност, като във всеки случай съдът е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях, като се ръководи най-напред от интереса на детето. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е водещ при преценката на кого от двамата родители да се възложи прякото упражняване на родителските права. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от обстоятелства (общи и специфични) се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които го определят, като водещ критерий е детският интерес (вж. - решение № 215/ 21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г., III г. о., решение № 280/20.07.2011 г. по гр. д. № 888/2010 г., IV г. о., решение № 152/18.06.2012 г. по гр. д. № 1066/2011 г., III г. о., решение № 65/28.02.2014 г. по гр. д. № 4202/2013 г., IV г. о., решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г., IV г. о., решение № 243/08.07.2014 г. по гр. д. № 7289/2013 г., IV г. о. и др.).
Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения и на цитираната от касатора съдебна практика. Несъгласието на жалбоподателя с извършения от въззивната инстанция анализ и оценка на доказателствата, както и с крайния резултат по спора, не съставлява аргумент за твърдяното едностранчиво или избирателно обсъждане на доказателства, факти и твърдения от решаващия съд и не може да обуслови селектирането на жалбата. Следва да се посочи, че обичта и на двамата родители към децата, загрижеността за пълноценното им израстване и развитие, както и трудния период, в който е Е., М. навлиза, а за В. предстои, трябва да доведат до осъзнаване от страна на възрастните за опасността, която създават за децата си, въвличайки ги за толкова продължителен период от време в конфликтите си (и във водените съдебни дела) и поставяйки ги в положение да избират страна. Негативизма, недоверието, нетърпимостта и психическото напрежение между майката и бащата рефлектират неизбежно негативно върху емоционално незрялата психика на децата и в крайна сметка могат да доведат до тежко компрометиране на връзката им и с двамата родители, до отчуждаване и нежелание да се общува с най-близките, което не е в ничий интерес.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Той може да направи извод за възможна очевидна неправилност, когато такава следва пряко от съдържанието на самото решение. В случая, жалбоподателят не сочи в изложението си (извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси) доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Не могат и служебно да бъдат изведени правни въпроси, които обуславят очевидна неправилност на решението, доколкото поначало касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените в касационната жалба основания, с изключение на служебното му задължение, както е в случая по спора за родителски отношения - да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца. От съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поради това, обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен.
Искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноски за тази инстанция е основателно и доказано за сумата 1 200 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2652 от 23.05.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 13071/2021 г. по описа на Софийския градски съд, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА П. М. Д., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Л. В. Д., ЕГН - [ЕГН], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 1 200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.