О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2666

гр. София, 17.09. 2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2113 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Р. С. М. [населено място] срещу решение № 260 от 17.04.2024 г., поправено с решение № 409 от 24.06.2024 г., по в. т. д. № 987/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. С него е потвърдено решение № 812 от 23.06.2023 г. по т. д. № 600/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-4 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „СК – 13 Холд-инг“ АД /н./ иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуване на вземането на касатора към „СК – 13 Холд-инг“ АД /н./ в размер на 2836621,92 лв., представляващо натрупана неустойка за периода от 01.07.2019 г. до 28.11.2019 г., по т. 8.7 от Приложение № 1 – Съпроводително писмо към тръжна оферта по договор № 1074 от 17.07.2013 г., предявено с молба № 27150 от 28.02.2020 г. в производството по несъстоятелност по т. д. № 8269/2015 г. на СГС, ТО. Решението е постановено при участието на синдика на „СК - 13 Холд-инг“ АД /н./ и на третото лице помагач на страната на ответника „У. Б. АД.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът излага, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да издири служебно съдържанието на приложимото чуждо право, както и съдебната практика, относима към конкретната правна норма от чуждото право, за да може да го тълкува и прилага, както то се тълкува и прилага в създалата го държава?; 2. При какви критерии и по смисъла на чл. 45 от Кодекса на международното частно право съдът определя несъвместимост на разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от Кодекса на международното частно право, респективно отказва да я приложи? Длъжен ли е съдът да изложи аргументи, когато определя несъвместимост по смисъла на чл. 45 от Кодекса на международното частно право?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да излага собствени мотиви към съдебното решение при условията на чл. 272 ГПК?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания за неправилност на решението, посочени във въззивната жалба, и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни аргументи (мотиви) защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“ Касационният жалбоподател твърди, че въззивният съд се е произнесъл по формулираните въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на противоречие с решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, II г. о. и определения на ВКС, по чл. 288 ГПК; по въпроса по т. 2 – на противоречие с постановени по реда на чл. 288 ГПК определения по гр. д. № 2525/2021 г. на ВКС, I г. о. и по т. д. № 1014/2009 г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 3 – на противоречие с решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г. на ВКС и по въпроса по т. 4 – на противоречие с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 160 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 971 от 09.01.2014 г. по т. д. № 971/2021 г., II т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и определения по чл. 288 ГПК, постановени от ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въведените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът релевира доводи, че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно.

Ответникът „СК-13 Холд-инг“ АД /н./, чрез назначения му на основание чл. 29, ал. 2 ГПК особен представител адвокат К., е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице помагач на страната на ответника „У. Б. АД е подало отговор на касационната жалба, в който се поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение, както и че касационната жалба е неоснователна.

Синдикът на длъжника в несъстоятелност „СК-13 Холд-инг“ АД /н./ не взема становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, прие следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото няма спор, че ищецът и ответникът – длъжник в несъстоятелност са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение по сключен договор № 1074 от 17.07.2013 г., според който ищецът Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Р. С. М. като възложител е възложил на „СК – 13 Холд-инг“ АД, който в качеството на изпълнител е приел да изпълни, работи по обновяване на линията в посочена в договора отсечка от железопътната инфраструктура на чуждата държава срещу възнаграждение от общ размер от 9 399 754, 82 евро. Съдът е обсъдил част от уговорките по договора, въз основа на които е установил, че: страните са уговорили приложимото право в отношенията им да е това на Р. С. М. срокът за завършване на работите да е 365 дни; в чл. 8.7 от Приложение № 1 към договора е закрепено съгласието на страните, че изпълнителят дължи компенсация за забавяне – мораторна неустойка в размер на 0,1 % от цената на договора на ден, но не повече от 15 % от крайната договорна цена. В атакуваното решение е констатирано, че срокът за изпълнение на възложената работа е неколкократно удължаван по общо съгласие на страните по договора, обективирано в приложения към договора, като в Приложение № 7 е предвидено срокът да бъде увеличен на 46 месеца.

В обжалваното решение е посочено, че с решение № 1495 от 16.07.2018 г. по т. д. н. № 8269/2015 г. на СГС е обявена неплатежоспособността на „СК – 13 Холд-инг“ АД с начална дата 31.12.2015 г. и е открито производство по несъстоятелност на дружеството. Констатирал е, че с молба от 28.02.2022 г. ищецът е предявил пред синдика процесното вземане за неустойка по чл. 8.7 от Приложение № 1 към същия, като вземането е включено в списъка на неприетите вземания, обявен по партидата на несъстоятелния длъжник на 06.07.2022 г. и с определение № 260862 от 18.03.2022 г. съдът по несъстоятелността е оставил без уважение възражението на кредитора ищец в настоящия исков процес срещу включването на вземането в посочения списък. В решението на Софийски апелативен съд е установено, че с решение № 2149 от 28.11.2019 г. съдът по несъстоятелността е обявил длъжника в несъстоятелност, прекратил е дейността му, постановил е обща възбрана и запор върху имуществото му, прекратил е правомощията на органите му и е постановил началото по осребряване на масата на несъстоятелността. Изтъкнал е, че между страните няма спор, че длъжникът е продължил изпълнение на възложените работи и след откриване на производството по несъстоятелност, като последните извършени по договора работи са актувани през месец август 2019 г.

В обжалваното решение е подчертано, че предмет на предявения иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ е вземане на кредитора ищец към длъжника в несъстоятелност за неустойка, начислена за периода 01.07.2019 г. – 28.11.2019 г., като същият период е посочен от кредитора в молбата до синдика за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност и в обстоятелствената част на исковата молба. С оглед това съставът на въззивния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че процесното вземане за неустойка има характер на такова, възникнало след датата на откриване на производството по несъстоятелност по смисъла на чл. 688, ал. 3 ТЗ.

Решаващият състав на Софийски апелативен съд е изтъкнал, че между страните по делото няма спор, че изпълнението на договора от страна на ответното дружество е забавено, като с оглед удължаване на срока на договора по съгласие на страните на 46 месеца от започване на изпълнението – 04.11.2013 г. задълженията на несъстоятелния длъжник е следвало да бъдат изпълнени до 04.09.2017 г. Въззивният съд е намерил, че съобразно уговорката на страните по чл. 8.7 от Приложение № 1 претендираната неустойка за забава е започнала да се начислява от 05.09.2017 г., явяващ се първият ден на забавата. С оглед предвидения размер на неустойката от 0, 1 % на ден забава, но не повече от 15 % от стойността на договора /18 910 812,83 лв./, съдът е определил максималния размер на неустойката от 15 % на 2 836 621,92 лв. и е счел, че той е натрупан за период на забава с продължителност от 150 дни. Поради това в атакувания акт е формиран извод, че вземането за неустойка е възникнало по основание на 05.09.2017 г., а по размер се е натрупало до 01.02.2018 г. - за 150 дни от 05.09.2017 г. Доколкото неустойката е достигнала уговорения максимален размер на 01.02.2018 г. в атакувания съдебен акт е направено заключение, че в полза на ищеца не съществува неустоечно вземане за заявения от него период от 01.07.2019 г. до 28.11.2019 г. В тази връзка въззивният съд е споделил решаващите мотиви на Софийски градски съд, че след достигане на максималния размер на неустойката, същата спира да се начислява поради това, че е изпълнила своята обезщетителна функция, като се е позовал на практика на ВКС. Съставът на апелативния съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че неустойката е започнала да се натрупва от 01.07.2019 г., като е изтъкнал, че при уговорен максимален размер на неустойка за забава в размер на 15 % кредиторът няма право на избор за периода на своята претенция.

Съдът е обсъдил и твърденията на въззивника ищец, че от значение за възникване на претендираното акцесорно вземане е изпращането на уведомлението от 07.02.2020 г. от страна на инженера по процесния договор, съобразно клаузите на чл. 2.5 и чл. 3.5 от О. У. към Договорни условия за строителство във връзка със строителни и инженерни работи по проект, осигурен от възложителя (правила FIDIC), при които е сключена процесната сделка. Приел е, че визираните клаузи се прилагат по отношение на обезщетително плащане за недостатъци на изработеното, но не и за неустойката за забава – „компенсация за забавяне на работата“, която се изчислява за ден забава и е предмет на настоящия спор. По тези съображения, въззивният съд е счел, че по повод претендираното вземане за неустойка за забава не е необходимо да се взема решение от инженера.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаните от касационния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Питането на касационния жалбоподател е формулирано в контекста на доводи, че отговорите на релевантните въпроси по делото относно това кога е възникнало неустоечното задължение, кога то е достигнало своя максимален размер и откога неустойката спира да се начислява са налагали установяването на приложимото право на Р. С. М. и съдебната практика в същата държава по приложение на съответната норма. Твърдението на касатора е за разглеждане на спорните въпроси от въззивния съд все едно в случая е приложимо българското материално право, респ. – българската съдебна практика. Посочените твърдения и формулираният във връзка с тях правен въпрос не съответстват на изводите, направени от решаващия състав на въззивния съд в обжалваното решение. В него при възпроизвеждане на уговорките на страните по процесния договор изрично е посочено, че страните са избрали за приложимо право правото на Р. С. М. Заключението, че предявеният иск за заплащане на неустойка за забава по процесния договор за периода от 01.07.2019 г. до 28.11.2019 г. е неоснователно, е аргументирано от съда с посочването, че вземането за неустойка в максимален размер от 2 836 621, 92 лв., представляваща 15 % от цялата стойност на възложените работи по договора, е възникнало по основание на 05.09.2017 г. /началният момент на забавата/, а по размер се е натрупало до 01.02.2018 г. – 150 дни от 05.09.2017 г. Решаващите изводи на съда не са основани на приложение на българското материално право, а на анализ и тълкуване на неустоечното съглашение, закрепено в т. 8.7. от Приложение № 1 към договора на страните. Що се отнася до позоваването на съда на разрешения, намерили израз в практиката на ВКС, то същото е израз само на допълнително аргументиране на основаните на съдържанието на уговорката по договора, от която се извежда спорното право, съждения на съда относно началния момент и срока, за който се начислява процесната неустойка за забава. Същевременно, следва да бъде отчетено, че независимо от представянето и приемането по делото на разпоредбите от общата част и частта, уреждаща договора за изработка, от Закона за задълженията на Р. С. М. както и на доктрина и коментар на съдебната практика в посочената държава във връзка с неустойката, ищецът не е въвеждал твърдения за приложимост на конкретна разпоредба на чуждото право или на дадено в съдебната практика разрешение. С оглед изводите на съда, че претендираната неустойка се начислява от началния момент на забавата до момента на натрупване на максималния размер от 15 %, основани на обективираното в неустоечната клауза съгласие на страните, липсва позоваване от страна на касатора на повелителна норма на приложимото чуждо материално право, в отклонение от която страните да са се договорили в посочения смисъл. По изложените съображения не би могло да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, формулиран от касатора.

Вторият въпрос от изложението на касатора не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в атакуваното решение въззивният съд не е изключил приложението на норма от чуждото право – правото на Р. М. с оглед несъвместимостта й с българския обществен ред. Доколкото въпросът се отнася до изводите, че процесната неустоечна клауза е в противоречие с добрите нрави, на които е основан общественият ред в Р. Б. защото тя предвижда начисляване на неустойка върху целия размер, а не само върху стойността на неизпълнените работи, направени в първоинстанционното решение, към които на основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил с потвърждаващото си решение, трябва да се изтъкне, че те не са единствено обуславящи отхвърлянето на предявения иск. В случая се касае до допълнителни аргументи, изложени наред с решаващия довод на съда, че тъй като неустоечното задължение в максимален размер от 15 % от стойността на договора е достигнало своята горна граница на 01.02.2018 г., в полза на ищеца не съществува вземане за неустойка за забава за заявения от него период 01.07.2019 г. – 28.11.2019 г. Поради това поставеният от касатора втори въпрос няма самостоятелно значение за правната воля на съда и с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване по повод на този правен въпрос не би могло да се допусне.

Процесуалните въпроси по т. 3 и т. 4 от изложението на касатора, които се отнасят до правомощията на въззивната инстанция, следва да бъдат обсъдени заедно. Разглежданите въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело, но не се установява да са налице въведените от касатора допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решенията по чл. 290 ГПК, на които касационният жалбоподател се позовава, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира, защо оплакванията в жалбата са неоснователни, респ. защо събраните пред втората инстанция доказателства не променят крайния изход на спора /чл. 272 ГПК/. В случая, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, съставът на въззивния съд е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и е дал отговор на твърденията и оплакванията на въззивника ищец. Мотивите към решението действително са кратки, но не се установява при произнасянето си съдът да е игнорирал твърденията и доводите на ищеца въззивник. Тъй като обсъжданите въпроси са поставени във връзка с оплаквания на касатора, че съдът не е изложил мотиви по повод въззивните му доводи за допуснати нарушения от първоинстанционния съд на разпоредбите на чл. 44 – 46 КМЧП трябва да бъде съобразено изложеното по предходните въпроси, че решаващите аргументи на съда за несъществуване на спорното материално право са основани на съдържанието на неустоечната клауза от процесния договор, за която не се е твърдяло да противоречи на императивна норма от приложимото чуждо право, както и че становището на съда за противоречие на неустоечното съглашение с добрите нрави, на които е основан българският обществен ред, е изложено само като допълнителен аргумент за отхвърлянето на иска. По тези съображения следва да се приеме, че въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС, включително задължителната такава, по поставените процесуални въпроси, което изключва въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. При аргументиране на очевидната неправилност на въззивното решение касаторът повтаря доводите си по касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приел за неотносимо изпращането на уведомление от 07.02.2020 г. от страна на инженера по договора, както и неприложимост на клаузите на чл. 2.5. и 3.5. от Общите условия към Договорните условия за строителство (правилата FIDIC). Посочените доводи предполагат проверка на доказателствата, в частност анализиране на съдържанието на тези клаузи, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност.

По изложените съображения за липсата на предпоставки за достъп до касация касационното обжалване на въззивното решение не се допуска.

На адвокат Х. К., назначена при условията на чл. 29, ал. 2 ГПК за особен представител на „СК – 13 Холд-инг“ АД /н./, осъществила представителството му в настоящото производство, следва да бъде изплатено внесеното от касатора по сметката на ВКС възнаграждение в размер на 2471, 32 лв. Доколкото касаторът не е внесъл изцяло определената от ВКС сума за възнаграждение на особения представител в размер на 2500 лв., същият ще следва да бъде задължен да довнесе сумата от 28,68 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 от 17.04.2024 г., поправено с решение № 409 от 24.06.2024 г., по в. т. д. № 987/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.

ДА СЕ ИЗПЛАТИ възнаграждение на адвокат Х. П. К. от САК в качеството й на особен представител на „СК-13 Холд-инг“ АД /н./ за производството по т. д. № 2113/2024 г. на ВКС, ТК, Първо отделение в размер на 2471, 32 лв., внесен по делото от касатора Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Р. С. М. [населено място] и постъпил по сметката на ВКС.

ЗАДЪЛЖАВА Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Р. С. М. [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да довнесе по депозитната сметка на ВКС сумата от 28, 68 лв. /двадесет и осем лева и шестдесет и осем стотинки/ .

При неизпълнение на това задължение в срок делото да се докладва да предприемане на действия по принудително събиране на сумата.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.