О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3129

гр. София, 20.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4987 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Й. К., чрез адв. Ст. Г., срещу Решение № 4357 от 04.08.2023 г. по в. гр. д. № 6090/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 962 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 29778/2021 г. на СРС, ГО, 79 състав, с което са отхвърлени предявените от П. Й. К., ЕГН: [ЕГН], против „ПСТ Груп“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ – за присъждане на сумата 8 913,12 лв., представляваща неплатена част от дължимо обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за присъждане на сумата 351,57 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата 8913,12 лв. за периода 05.01.2021 г. – 26.05.2021 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът неправилно е отрекъл постоянния характер на начисляваното допълнително трудово възнаграждение на ищеца, именувано „коефециент трудово участие (ТУ)“, поради което обосновал неправилен извод по съществото на спора. Искането е за отмяна на атакуваното решение и уважаване на предявените искове.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ПСТ Груп“ ЕАД е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че в периода 22.08.2007 г. – 30.12.2020 г. между страните е съществувало действително трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № I и 406/23.08.2007 г. и допълнителни споразумения към него, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „Водач на МПС“, като със заповед № 67 I рз /30.12.2020 г. същото било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие; че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; че ответникът е заплатил на ищеца сумата от 7 330,56 лв., представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Страните постигнали съгласие в месечната заплата на работника да се включва допълнително трудово възнаграждение за продължителна работа над 3 години – по 0,6% за всяка година трудов стаж. Уговорка в трудовия договор задължителен елемент от заплатата да бъде заплащането на допълнително трудово възнаграждение КТУ (коефициент трудово участие) липсвала. Въз основа на Вътрешните правила за организация на работната заплата на „ПСТ Груп“ ЕАД, в сила от 01.03.2016 г., Правила за разпределение на допълнителни възнаграждения чрез коефициент трудово участие (КТУ) на „ПСТ Груп“ ЕАД и приложение № 1 към правилата въззивният съд установил, че месечните индивидуални работни заплати на работниците и служителите в дружеството били поставени в зависимост от текущо постигнатите резултати по количествени и качествени параметри и приноса на съответния работник/служител и се определяли според действително отработеното време, начисленията по КТ, вътрешните правила за организация на работната заплата (ВПОРЗ), други нормативни актове и индивидуалния принос, отразен като коефициент за трудово участие. Допълнителните възнаграждения за трудово участие се заплащали по правилата за разпределение на допълнителното трудово възнаграждение чрез КТУ. Размерът на средствата за допълнително материално възнаграждение чрез КТУ за всяко звено/отдел бил в пряка зависимост от приноса към определените средства за текущия месец, изразен в процентно съотношение към тях. Всеки работник и служител получавал оценка за труда си през текущия месец по определен брой показатели (срочно и качествено изпълнение на поставените основни задачи, изпълнение за спешно поставени задачи, степен на отговорност, оценка на прекия ръководител), като броят от събраните точки по показателите определял коефициента за трудово участие.

По възражението на въззивника ищец, че Вътрешните правила за организация на работната заплата на „ПСТ Груп“ ЕАД не са били в сила към 01.03.2016 г., както и че Правилата за разпределение на допълнителни възнаграждения чрез коефициент трудово участие на „ПСТ Груп“ ЕАД и приложение № 1 към тях не се отнасяли за процесния период, въззивният съд е приел, че и двата документа са подписани от председателя на съвета на директорите Ц. Ц. и изпълнителния директор К. Ц., като автентичността на документите не е била оспорена. След справка в ТРРЮЛНЦ решаващият съд установил, че Ц. Ц. е бил вписан като председател на СД от 25.04.2014 г. до 14.06.2016 г., от което обосновал извод, че ВПОРЗ и Правила за разпределение на допълнителни възнаграждения чрез коефициент трудово участие на „ПСТ Груп“ не са утвърдени след 14.06.2016 г. и са действали в процесния период.

Въз основа на фишове за работна заплата за периода месец март 2016 г. – месец декември 2020 г. въззивният съд установил, че освен основна заплата и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ежемесечно на ищеца е начисляван и КТУ в различен размер. От заключението на вещото лице към съдебно-счетоводната експертиза съдът приел, че в периода март 2016 г. – декември 2020 г. за месеците, през които има отработени дни, на ищеца е начислявано допълнително трудово възнаграждение „коефициент трудово участие“, с изключение на месец ноември 2020 г., през който ищецът отработил 5 дни и не му било начислено такова. Размерът на начисляваното допълнително възнаграждение бил различен през различните месеци, а зависимост единствено от отработеното време не се установявала. Начисляването му било обусловено от оценката на работодателя. Последният пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото правоотношение между страните бил месец октомври 2020 г., през който ищецът отработил 22 от общо 22 работни дни. За този месец му било начислено трудово възнаграждение в размер на 2 707, 28 лв., от която 920 лв. – основно трудово възнаграждение, 294, 40 лв. – допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит (32 %), и 1 492, 88 лв. – коефициент за трудово участие. Брутното трудово възнаграждение на ищеца, определено съгласно чл. 228 КТ и чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, възлизало на 1214,40 лв.: 920 лв. – основно трудово възнаграждение, и 294, 40 лв. – допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит.

За неоснователно въззивният съд счел възражението на въззивника ищец, че брутното трудово възнаграждение - база за определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ – било в размер на сумата от 2 707, 28 лв., от която 920 лв. – основно трудово възнаграждение, 294, 40 лв. – допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, и 1 492, 88 лв. – коефициент за трудово участие. Позовал се е на чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, съобразно който в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включват: основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 15 НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен, за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Приел е, че допълнителното възнаграждение, получавано за трудови резултати (ДВПР), няма характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение, тъй като зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на работника в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа, а не е поставено в зависимост единствено от отработеното време. Заплащаното от работодателя в случая допълнителното възнаграждение чрез коефициент трудово участие е счетено за допълнително възнаграждение за постигнати резултати от работника по чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ, което няма постоянен характер по смисъла на чл. 15 НСОРЗ, тъй като заплащането му не зависи само от отработеното време, но и от конкретното участие и принос на работника в трудовия процес и преценката на прекия ръководител за представянето му. Възнаграждението КТУ не било уговорено като част от месечната работна заплата в индивидуалния трудов договор и в допълнителните споразумения към него, а твърдения или доказателства за подобна клауза в колективен трудов договор липсвали. Въззивният съд се е обосновал още, като е посочил, че за различни месеци, с еднакъв брой отработени дни от месеца, работникът е получавал различно по размер допълнително възнаграждение чрез КТУ, видно от фишовете за платени трудови възнаграждения (напр. месец февруари и месец април 2020 г., месец март и месец април 2019 г., месец август и месец декември 2018 г., месец февруари и месец март 2017 г., месец юли и месец октомври 2016 г. и др.).

По оплакването във въззивната жалба, че работодателят не бил представил индивидуални карти за оценка на работника, въззивният съд посочил, че този факт не е решаващ за изхода на спора, тъй като твърдения от ищеца, че такива не са изготвяни, не са въведени, а и ищецът не е поискал представянето им от насрещната страна. Въпросът как е бил оценяван въззивникът ищец и какъв КТУ му е бил определен за всеки от месеците въззивният съд е счел за неотносим при преценка обстоятелството дали допълнителното възнаграждение КТУ има постоянен характер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. Какви са критериите за определяне на допълнително трудово възнаграждение като такова с постоянен характер?“;

2. “В тежест на работодателя ли е да докаже извършена оценка на представянето на работника при възражение, че такова не е извършвано?“.

По първия въпрос се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че е налице противоречие при разрешаването му от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 50233 от 06.06.2023 г. по гр. д № 330/2022 г. по описа на ВКС, IV ГО.

По втория от въпросите счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като произнасянето на ВКС по него би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Първият формулиран от касатора правен въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но е разрешен от него не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, която е цитирана и от въззивния съд. Както е прието в Решение № 50233 от 6.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 330/2022 г., IV ГО, на което касаторът се позовава, в брутното трудово възнаграждение, служещо като основа за определяне на обезщетението, се включват само тези допълнителни трудови възнаграждения, които имат постоянен характер, които са предвидими и сигурни (в същия смисъл е и Решение № 167 по гр. д. № 1372/2012 г., III ГО, ВКС). За да се определи кои плащания могат и кои не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, извън изрично посочените в чл. 15, ал. 1 НСОРЗ, следва да се съобразят конкретните договорености за трудови възнаграждения, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието, и в индивидуалния трудов договор, доколкото изброяването в сочения източник не може да е изчерпателно. Наложителната преценка трябва да се основе върху уговорените компоненти от общото възнаграждение на работника. В съответствие с тези разяснения въззивният съд е анализирал писмените доказателства по делото, както и заключението към съдебно-счетоводната експертиза, от които е обосновал извод, че заплащането на допълнителното възнаграждение чрез коефициент трудово участие представлява допълнително възнаграждение за постигнати резултати от работника по чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ и няма постоянен характер по смисъла на чл. 15 НСОРЗ. Поставеният въпрос е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, видно от мотивите на въззивното решение, в което е прието, че как е бил оценяван въззивникът ищец и какъв КТУ му е бил определен за всеки от месеците, е без значение за изхода на спора. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 4357 от 04.08.2023 г. по в. гр. д. № 6090/2022 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА П. Й. К., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „ПСТ Груп“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], сумата от 100 (сто) лв. - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.