О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60309 гр.София, 17.09.2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. П. ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска ч. т.д. № 1494 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ срещу определение № 53/26.05.2021г. по в. ч.гр. д. № 116/2021г. на Окръжен съд - Търговище, с което е оставена без уважение подадената от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ частна жалба с вх. № 260513/23.03.2021г. против определение № 260023/22.02.2021 г. по гр. д. № 579/2020 г. на ТРС, 11 състав.

В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Частният касатор счита за неправилен извода на съда, че с процесуалното си поведение е дал повод за завеждане на делото, както и че е налице специфична хипотеза, различна от правилото на чл.78, ал.4 ГПК. Поддържа, че за да бъде решен правилно въпросът за разноските по делото, съдът е следвало да съобрази процесуалното поведение на ищеца и неведението на ответника относно предприетите действия по извънсъдебно уреждане на спора с чуждестранния застраховател.

Ответникът по частната касационна жалба С. С. С., чрез своята майка и законен представител В. Н. М., оспорва основателността на жалбата. Излага становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, евентуално моли частната касационна жалба да бъде оставена без уважение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, предвид данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК.

Производството по гр. д. № 579/2020 г. на ТРС е било образувано по искова молба на С. С. С., представлявана от своята майка и законен представител В. Н. М., срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ по иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от смъртта на баща й, настъпила на 21.08.2017г. при ПТП, причинено от водач на лек автомобил с чужда регистрация. С определение № 260005/14.01.2021г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото на основание чл.233 ГПК поради отказ от предявения иск с оглед извънсъдебното решаване на спора. С определение № 260023/22.02.2021 г. ТРС е оставил без уважение подадената от НББАЗ молба по чл.248 ГПК за изменение на определение № 260005/14.01.2021г. в частта за разноските. Същото определение е било обжалвано от НББАЗ с частна жалба с вх. № 260513/23.03.2021г.За да потвърди определението на ТРС, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, обективирана в определение № 270/05.10.2016 г. по ч. гр. д. № 3846/2016 г. на ВКС, II г. о., съгласно която когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и след като в хода на процеса е извършено плащане от чуждия застраховател, е налице специфична хипотеза, различна от правилото на чл.78, ал.4 ГПК. В този случай ищците не дължат на ответника разноски при прекратяване на производството. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл.5, т.1.2 от Вътрешните правила на Съвета на бюрата, според която всички разходи във връзка със съдебни дела, които биха били изплатени при подобни обстоятелства от застраховател, установен в държавата, в която е настъпило произшествието, подлежат на реимбурсиране /връщане/. Тази разпоредба дава основание на НББАЗ, действало в интерес на чуждия застраховател, да предяви пред него искане за реумбурсиране на сумата за сторените от него разноски за водене на делото, тъй като именно този застраховател следва да ги понесе като резултат.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

На основание чл.274, ал.3, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай частният касатор формулира следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?; 2/ Въпрос относно обхвата на дейността на въззивния съд в производството по частна жалба и възможността да бъде проверена правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви при решаването на спора?; 4/ Дължи ли ищецът разноски на ответника Национално бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/, в качеството му на представително национално бюро по чл.506, ал.2 КЗ, при прекратяване на производството спрямо него поради отказ от иска след извършено в хода на процеса плащане от чуждестранния застраховател – трето задължено лице /лично или чрез трето лице/, в чийто интерес действа НББАЗ?; 5/ Следва ли чуждестранният застраховател, в чийто интерес действа ответникът НББАЗ, в качеството му на представително национално бюро по чл.506, ал.2 КЗ, да понесе сторените от него разноски по водене на делото в хипотезата на прекратяване на производството поради отказ от иска след извършено в хода на процеса плащане от чуждестранния застраховател /лично или чрез трето лице/? Първият, вторият и третият въпроси са въведени при позоваване на селективния критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 119/01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВКС, решение № 118/04.06.2021 г. по гр. д. № 3177/2020 г. на ВКС, III г. о. и решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, IV г. о. По четвъртия и петия въпроси се излагат доводи за наличие на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Първите три въпроса, касаещи задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви, не изпълняват изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Начинът, по който са формулирани, сочи, че въпросите отразяват несъгласието на частния касатор с приетото от въззивната инстанция, т. е. по своята същност представляват оплаквания за неправилност на обжалвания акт по чл.278, ал.4 вр. чл.281, т.3 ГПК. Във фазата на селектиране на частната касационна жалба касационната инстанция не извършва проверка на законосъобразността на атакувания съдебен акт. Тази проверка ще се осъществи едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Отделно, несъответстващи на мотивите на обжалваното определение са съдържащите се във въпросите твърдения на частния касатор, че съдът не е извършил цялостна преценка и не е изложил свои мотиви по релевираните в частната жалба доводи. Напротив, решаващият състав е преценил относимите факти, без да препраща по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, взел е собствено становище по предмета на производството, като в съответствие с процесуалните си задължения и задължителните постановки на Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС се е произнесъл по съществото на спора и липсата на право на ответника на разноски.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос. По смисъла на трайно установената практика на ВКС – определение № 270/05.10.2016 г. по ч. гр. д. № 3846/2016 г. на ВКС, I г. о., определение № 388/11.07.2017 г. по ч. т.д. № 831/2017 г. на ВКС, II т. о. и цитираните в тях актове на ВКС, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба /пример извършено плащане на претендираната сума/, ищецът не му дължи заплащане на сторените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяване на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. В случая, въззивният съд е съобразил конкретно установената фактическа обстановка, поведението на ответника и причината за прекратяване на производството по делото. Доводите в частната касационна жалба и обективираното в нея изложение, че с извънпроцесуалното си поведение частният касатор като ответник не е дал повод за прекратяване на производството отразяват несъгласието му с извода на въззивния съд за недължимост на разноските, а посочената в тази връзка практика на ВКС /определение № 657/20.12.2017 г. по ч. т.д. № 2392/2017 г. на ВКС, I т. о. и определение № 670/19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV г. о./, с оглед особеностите на настоящия случай, не може да обуслови основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на непротиворечива практика на ВКС, в съответствие с която е постановен атакуваният акт, изключва поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Последният въпрос е неотносим, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното определение, доколкото спорът касае недължимостта на разноски на ответника при отказ от предявения иск вследствие извънсъдебно заплащане на дължимото обезщетение, а не дължимостта на разноски от чуждия застраховател, в чийто интерес действа ответникът. Поради това не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.

Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното определение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 53/26.05.2021г. по в. ч.гр. д. № 116/2021г. на ОС-Търговище.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: