О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2345

гр. София, 15.05.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 5182/2023г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 4902/21.09.2023г. на И. В.-В., подадена чрез пълномощника адв.Б. Г., против решение № 146 от 01.08.2023г. постановено по въззивно гр. дело № 152/2023г. на Великотърновския апелативен съд. С атакуваното решение е потвърдено решение №14/06.02.2023г. по гр. д. № 168/2022г. на ОС-Габрово за обявяване за окончателен предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 05.08.2020г. с който продавачът П. Г. В., починал на 24.05.2022г., с правоприемник в процеса И. В. – В., [дата на раждане] в Израел, се задължил да прехвърли на купувача К. Г. В. правото си на собственост върху 1/2 идеална част от недвижим имот - УПИ ***, кв.8 по плана на [населено място], Кметство [населено място], [община], с обща площ 984 кв. м, при описани граници, заедно с построената в имота паянтова жилищна сграда на един етаж, със застроена площ 48 кв. м, състояща се от три стаи, коридор, баня с тоалетна и маза, при продажна цена 20 000 евро, изплатена напълно от купувача на продавача.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които счита, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Императивна ли е разпоредбата на чл.3 от ЗОПБ и при нарушението й следва ли да се приложи разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗЗД, като се прогласи нищожност поради противоречие на закона на отделна клауза или на целия договор и 2. Кой следва да носи доказателствената тежест относно извършените от ищеца плащания (банкови преводи) без основание. По последния въпрос твърди и противоречие на обжалвания акт с решение № 21/23.04.2013г. по гр. д.№1456/2011г. на ІV ГО на ВКС.

Ответникът по касационната жалба К. Г. В., чрез процесуалния си представител адв. М. Д., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД-да се обяви за окончателен предварителният договор от 05.08.2020г., сключен между П. В., като продавач, починал в хода на първоинстанционното производство на 24.05.2022г., заместен, на основание чл. 227 ГПК от наследника по закон И. В.-В. и ищеца К. В., за покупко-продажба на УПИ в [населено място] с площ 984 кв. м, ведно с построената в него паянтова жилищна сграда на един етаж с площ 48 кв. метра, по отношение на 1/2 идеална част от имота.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с нот. акт № 188, том I, рег. 4770, дело №163/28.11.2011г. на нотариус И.И. с район на действие РС-Габрово, П. В. е придобил право на собственост върху недвижимия имот в [населено място], [община], ведно с построената в него сграда; с предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 05.08.2020г. П. В. се задължил да продаде на К. В. имота за сумата 20 000 евро; страните постигнали съгласие, че ще сключат окончателен договор до 31.03.2022г.; съгласили се, че преведената в периода от м. март 2018г. до 05.08.2020г. по банков път сума 6 750 лева представлява част от продажната цена и се счита за авансово плащане по договора; при подписването на договора продавачът получил от купувача капаро (задатък) в размер 5 000 евро, като договорът служи като разписка за получената сума; останалата част от продажната цена в размер 8 250 евро страните уговорили, че ще бъде платена от купувача на продавача на месечни вноски в размер минимум 400 евро всяка. Според чл.9 от договора купувачът се задължава при тежко заболяване на продавача да се грижи за него, да поема и евентуалните разходи за лечение на територията на страната, като в този случай платените суми ще бъдат причислени към вноските за закупуването на имота. Въззивният съд е установил, че според представените банкови извлечения от сметката на ищеца, в периода от м. март 2018г. до 05.08.2020г. К. В. е превеждал по банковата сметка на П. В. различни суми в общ размер 6 250 евро; след 05.08.2020г. ищецът е превеждал суми по около 400 евро всяка, сборът на които е 8 810 евро. От приетите във въззивното производство писмени доказателства, съдът е установил също, че ищецът е платил на А. С. К. болница Токуда (по фактура № [ЕГН]/21.06.2022г.) сумата 12 090 лева за пациент П. Г. В.. Обсъдил допуснатата и приета в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, според която подписите, положени за продавач в предварителния договор, вероятно са изпълнение от П. Г.В., а ръкописният текст, с който са изписани имената му на последната страница от договора, под подписа, положен за продавач, е изпълнен от него.

При така установеното от фактическа страна съдът е приел, че доколкото формалната доказателствена сила на предварителния договор (частен диспозитивен документ) не е оборена и същият е истински, автентичен документ, то той обективира постигнато между страните съгласие относно поетото с него задължение за сключване на окончателен договор в предписаната от закона (чл.18 от ЗЗД) форма за действителност и неговите съществени елементи: предмет – индивидуално определен недвижим имот и насрещната престация-продажна цена и начина на плащането й; падеж на задължението - до 31.03.2022г. Посочил е, че продавачът е собственик на имота, предмет на договора; уговореният задатък в размер 5 000 евро е платен от ищеца на продавача към момента на подписване на договора, тъй като последният има характер на разписка за получаване на сумата. С оглед оплакването във въззивната жалба на ответницата, въззивният съд е изложил съображения, че нарушението на чл.3 от ЗОПБ няма отношение към валидността на извършеното плащане и погасяването на задължението на купувача по договора. Приел е, че по делото са установени както извършените от ищеца авансови плащания по договора в периода м. март 2018г. до 05.08.2020г. (които страните са се съгласили да съставляват част от продажната цена), така и плащането на остатъка от договорената цена на имота. Съдът е намерил за недоказани твърденията на ответницата, че извършените плащания от ищеца на първоначалния ответник представляват предоставена с дарствени намерения финансова помощ на съпруга й. Допълнил е, че индиция за плащане на продажната цена по уговорения начин са направените парични преводи след м. август 2020г., които са предимно в договорения между страните минимален месечен размер. Съдът е обосновал извод, че след като ищецът е изправна страна по договора, а задължението на продавача е с настъпил падеж, то са налице всички условия на закона за обявяване на процесния предварителен договор за окончателен и заплащане от страна на ищеца на дължимите, съобразно чл.364 ГПК такси и разноски.

При тези решаващи мотиви на въззивния съд, съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи въпрос няма характеристиката на правен въпрос, който е обсуловил решаващите изводи на съда за наличие на предпоставките за уважаване на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, а касае фактите по спора и преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства от въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отделно от това, даденото от въззивния съд разрешение във връзка с възражението на ответницата за нарушение на чл.3 ЗОПД съответства на практиката на ВКС (определения № 120/ 06.03.2017г. по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II ТО и определение № 1193/ 11.12.2015г. по гр. д. № 4396/2015г. на III ГО и др.). Според тази практика разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой не се отразява на редовността и доказването на извършено плащане, нито за валидността на договора, от който произтича вземането, а има за последица само реализиране на административно-наказателна отговорност на нарушителя. Наличието на съдебна практика, която не се нуждае от актуализация и промяна е пречка за прилагането на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който освен това, касаторът не е обосновал, съобразно дадените в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, указания.

По отношение на втория въпрос също не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е некоректно поставен и не съответства на данните по делото за извършените от съда и страните процесуални действия. Въззивният съд не е възложил на ответницата тежестта да докаже извършените от ищеца плащания, нито е приел, че те са без основание. Съдът е намерил за недоказани твърденията на ответницата, че извършените плащания са с дарствено намерение. В цитираното решение по гр. д.№ 1456/2011г. на ІV ГО са дадени отговори на въпроси относно приложението на чл. 154 ГПК във вр. с чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл. 492, ал.2 и ал.3 и чл. 493 ТЗ, предвид това същото е неотносимо в случая и следователно не би могла да е налице хипотеза на противоречие със същото. В допълнение трябва да се посочи, че дори в производството по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД да се установи, че ищецът-купувач не е изпълнил задължението си за плащане на продажната цена, това обстоятелство не е пречка за уважаване на иска, когато то не е довело до прекратяване на облигационната връзка между страните (ТР №4/09.05.2023г. по търк. дело № 4/2020г. на ОСГТК на ВКС). При виновно неизпълнение от страна на купувача по предварителния договор да плати продажната цена, в полза на ответника-продавач, се е породило правото да го развали (решение № 50119/12.10.2023г. по гр. д.№ 4818/2018г. на ІV ГО на ВКС). В случая ответницата не е упражнила това право с изявление до купувача преди предявяване на иска, нито в хода на производството.

При този изход на делото касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да плати на ответника в касационното производство сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 2 611,66 лева.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 146 от 01.08.2023г. постановено по въззивно гр. дело № 152/2023г. на Великотърновския апелативен съд.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, И. В.-В., родена на 05.01.1067г. в Израел, със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2-адв. Б. Г., да плати на К. Г. В. с ЕГН [ЕГН] и с адрес: [населено място], [улица] сумата 2 611,66 лева - разноски за платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: