О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3374

София, 02.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: К. М.

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 5229/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. В. и К. Й. В., чрез адв. И. Ю., срещу решение № 155 от 15.06.2022 г. по в. гр. д. № 2711/2022 г. на Софийски градски съд, в частите, с които е отменено първоинстанционното решение, като вместо него е постановено друго, с което съдът е признал за установено по исковете на В. С. С., С. С. К., Е. С. С., М. К. Т., М. З. А. и Л. З. С. (последните двама конституирани на мястото на З. К. С.) по чл. 108 ЗС, предявени срещу Ц. Г. В. и К. Й. В., че ищците са собственици въз основа на възстановяване по ЗСПЗЗ на 6/8 идеални части от нива от 1.119 дка, м. „Г.“, представляваща имот № * от КВС в землището на[жк], [населено място], с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], при граници (съседи): имоти с идентификатори ***, *** и ***; осъдил е Ц. Г. В. и К. Й. В. да предадат на основание чл. 108 ЗС на ищците, като собственици на 6/8 идеални части, следния имот: реална част от имот № * от КВС в землището на[жк], [населено място], с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], при граници (съседи): имоти с идентификатори ***, *** и ***, която реална част е по точки 10-11-16-4-14-9-10 от комбинирана скица № 3 към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, представляваща неразделна част от въззивното решение; отменил за 6/8 идеални части от имота и за частта по точки 15-16-4-14-9-17-2-15 на комбинирана скица № 3 към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, нотариален акт за собственост № 130, том 24, дело № 540 по описа на СВ - София, на нотариус Е. П.; обезсилил е решение № 43936 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на Софийски районен съд, с което не е допусната поправка на явна фактическа грешка.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. „мотивите обосновават ли диспозитива на съдебното решение и необходимо ли е той да е логически извод от тях; при констатирано несъответствие между мотиви и диспозитив, следва ли да се възстанови тяхната съгласуваност и единство“; сочи се противоречие с ППВС № 1/1985 г. и решение № 340/11.10.2011 г. по гр. д. № 870/2010 г. на четвърто г. о.; 2. „може ли с решението за поправка на ЯФГ да се изменя вече постановеното съдебно решение; допустимо ли е чрез поправка на ЯФГ да се замества или променя формираната от съда воля, или да бъдат допълвани мотивите на решението; допустимо ли е под форма на поправка на ЯФГ да се иска коригиране на фактически и правни изводи на съда, изразени съвсем ясно в постановеното решение; подлежи ли на поправка допусната техническа грешка в мотивите на съдебното решение; при обжалване въззивната инстанция разполага ли със същите правомощия, както и първата инстанция и може ли по повод на жалба срещу решение за поправка да се изменя или отменя решението; сочи се противоречие с решение № 1132/20.07.2001 г. по гр. д. № 2163/2000 г. на четвърто г. о., решение № 85/01.06.2010 г. по гр. д. № 1654/2009 г. на четвърто г. о., решение № 115/21.02.2008 г. по гр. д. № 945/2007 г. на четвърто г. о.; 3. „налице ли са нови писмени доказателства-представлява ли решението на ОС „Земеделие“ - Северна такова писмено доказателство, което страната не е могла да посочи или представи по смисъла на чл. 260, т. 6 ГПК; което страната не е могла да узнае, посочи и представи; представлява ли същото писмено доказателство за нововъзникнали факти – чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК; представлява ли същото такова писмено доказателство, което не е посочено и представено поради процесуално нарушение на съда – чл. 266, ал. 3 ГПК“; твърди се противоречие с решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г. на второ г. о., определение № 207/16.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2043/2017 г. на трето г. о.; 4. „проверява ли съда дали административния акт е издаден от компетентен орган и в съответната форма; съобразен ли е с целта на закона; спазени ли са процесуалните изисквания за издаването му“; сочи се противоречие с решение № 24/01.02.1999 г. по гр. д. № 1912/1997 г. на четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност.

В законоустановения срок е постъпил отговор от В. С. С., С. С. К., Е. С. С., М. К. Т., М. З. А. и Л. З. С., чрез адв. П. В., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Обжалваното решение е постановено след като с решение № 22/01.03.2022 г. по гр. д. № 2288/2021 г. на ВКС, второ г. о., е обезсилено в описаните по-горе части въззивното решение, поради постановяването му спрямо починала страна (З. К. С.), а не срещу наследниците му по закон М. З. А. и Л. З. С..

По делото е установено, че с договор за доброволна делба на наследствени недвижими имоти от 25.02.1949 г., в дял на наследодателката на ищците Д. В. С. е поставена нива в местността „Г.“, [населено място], с площ от 1, 8 дка. От административна преписка № 542/1992 г. на ОСЗ „Н. И. е видно, че земята била обобществена, като със заявление от 1992 г. З. К. С. е заявил за възстановяване в полза на наследниците й правото на собственост върху нея. С решение № 56/05.11.1993 г. на ПК – община „Сердика“ в полза на наследниците на Д. В. С. е възстановена в стари реални граници собствеността върху нива с площ от 1,120 дка в землището на Б., местността „Г.“, установена с емлячен регистър. В административния акт имотът не е индивидуализиран с граници. В последващо решение № 101-1/26.03.1999 г. на ОС „Земеделие“ – [населено място] нивата е описана като имот № * по картата на землището на Б., при посочени граници, като няма данни да са били спазени изискванията на чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ.

Констатирано е, че описаният в решение № 101-1/26.03.1999 г. имот № * по картата на възстановената собственост (имот № * от кадастрален план от 1956 г.) е идентичен с имота-предмет на договора за доброволна делба от 25.02.1949 г., както и че попадал в обхвата на регулационния план от 1988 г. (частично в УПИ * „за комунално обслужване“ и в УПИ * – „за складова дейност“, кв. 8 по регулационния план на местността „В. р. – и.“ ).

При първото разглеждане на делото от въззивната инстанция са приети нови писмени доказателства: решение № 205-1/22.01.2019 г. на ОС „Земеделие“ - Северна, гр. София, влязло в сила на 11.02.2019 г., с което на наследниците на Д. В. С. е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху нива с площ от 1.119 дка, в землището на Б., местността „Г.“, представляваща имот № * по картата на възстановената собственост, с проектен идентификатор № *** по одобрената кадастрална карта на населеното място, при описани граници. Административният акт е издаден въз основа на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, скица-проект от СГКК - гр. София и заповед на кмета на район „Сердика“ от 22.10.2018 г.

Въззивният съд е направил решаващ извод, че цитираното по-горе решение надлежно легитимира наследниците на Д. С. като носители на правото на собственост на процесния имот на основание земеделска реституция. Изложил е съображения, че предвид установяване правото на собственост на ищците и обстоятелството, че ответниците владеят частта от него, посочена на комбинирана скица № 3 към заключението на съдебно-техническата експертиза от 29.03.2012 г., на л. 260, между цифрите 10-11-16-4-14-9-10, както и на скица № 6 (в лилав цвят), която по графични данни възлизала на 370 кв. м., в тежест на ответниците е да установят твърдението си, че имат правно основание да владеят процесната реална част. Позовали са се на изтекла в тяхна полза придобивна давност, като ответницата Ц. В. се снабдила с констативен нотариален акт № 39, том I, рег. № 2115, дело № 33/2009 г. от 18.03.2009 г., издаден по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК, с който била призната за носител на правото на собственост на поземлен имот, находящ се в [населено място], район „Сердика“, с площ от 135 кв. м., с пл. № *, кв. 8, по плана на [населено място], местността „В. р.-и.“, при граници по скица: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, заедно с изградената в имота постройка, строена преди повече от 50 години без строителни книжа с площ от 30 кв. м., състояща се от две стаи и антре. На комбинирана скица № 3 към заключението от 29.03.2012 г. със зелен пунктир е нанесен имот пл. № * по кадастрален план от 1984 г. /с площ 370 кв. м./ и 2001 г. /с площ 135 кв. м./., както и съществуващата ограда по цифри 10-11-12.

Анализирал е събраните гласни доказателства /свидетелите Т. и Д./, според които през 2000 г., когато били правени измервания З. С. казал на ответниците, че наследниците възнамерявали да продават имота на „Терастрой“, като им разрешил да останат до продажбата. През 2010 г. узнал, че ответниците се снабдили с нотариален акт и поискал да напуснат имота, но те все още били там. Според показанията на свидетелите Р., В. и Г., ангажирани от ответниците, същите заградили около 500-600 кв. м., имало къщичка с две стаи и антре. Впоследствие след като дружеството закупило съседния имот, част от сградата била съборена.

Обуславящите изводи на въззивния съд са направени въз основа на възприетото, че давност в полза на касаторите е могла да започне да тече от 2019 г., когато е бил индивидуализиран обектът на правото на собственост. Исковата молба е предявена на 27.01.2011 г.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният първи процесуалноправен въпрос в изложението е обоснован с възприетото в ППВС № 1/85 г., т. 9, неизгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г., според което в случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. Горното положение е в пълно съответствие и с текста на чл. 270, ал. 3 ГПК. В настоящата хипотеза обаче не се констатира произнасяне по непредявен иск, поради което това разрешение не може да намери приложение.

Поставените въпроси, обобщени под номер две от изложението, са относими към обжалваното решение в частта му, с която е обезсилено решение № 43936 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на Софийски районен съд, с което не е допусната поправка на явна фактическа грешка. Изложените съображения на въззивния съд са, че са липсвали предпоставките на чл. 247 ГПК. Въпросите на касаторите са свързани с хипотеза на допусната поправка на явна фактическа грешка, когато е прието, че съществува несъответствие между действително формираната воля и нейното външно проявление, каквато не е настоящата.

Третият въпрос е обусловен от приетото във въззивното производство ново писмено доказателство: решение № 205-1/22.01.2019 г. на ОС „Земеделие“ - Северна, върху което са изградени решаващите изводи на въззивния съд за възстановяването на собствеността в полза на ищците. Същото е нововъзникнало доказателствено средство, което доказва новонастъпил след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция факт от значение за предмета на делото. То е допустимо съгласно нормата на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК.

Отговор на въпроса кога настъпва преклузията за събиране на доказателства във въззивното производство е даден в тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и установената въз основа на него съдебна практика на ВКС, част от която е обективирана в решение № 101/09.07.2018 г. по гр. д. № 2191/2017 г., решение № 172/31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г., решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. и решение по гр. д. № 698/2022 г., всички на четвърто г. о. Според същите, пред въззивния съд е допустимо да се сочат нови доказателства и да се твърдят нови обстоятелства, когато те са относими към предмета на спора и се отнасят за обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, респективно се отнасят до новооткрити обстоятелства. В решение № 70/21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на трето г. о. е прието, че според чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т.1 ГПК (когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата), той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право. В решение № 101/03.07.2018 г. по гр. д. № 2191/2017 г. на четвърто г. о., е посочено, че след срока за подаване на въззивна жалба и отговор на нея, до приключване на поредното съдебно заседание, но не по-късно от даване ход на устните прения, страните могат: да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят в този период. Ограничението е и до въззиваемия - с подаването на въззивната жалба, спорът е пренесен пред въззивната инстанция, като независимо от изхода пред първата, всяка една от страните отново е длъжна да направи своите доказателствени искания, било то нови или нововъзникнали, както и тези които не са били събрани пред първата инстанция, макар и поискани от страните. Страните могат да твърдят обстоятелства, които са възникнали след подаването на жалбата или след изтичането на срока за отговор, както и да сочат и представят доказателства за тях. Такова е разрешението и, когато изискуемостта настъпва във въззивното производство. В случая въззивният съд в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика, е приел представения административен акт от 2019 г.

Не се разкрива противоречие с цитираното решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г. на второ г. о., в което е посочено, че съдът е задължен да вземе предвид всички факти, независимо дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, но преди приключване на устните състезания, ако са от значение за спорното право. Възприето е също така, че след като в исковата молба е било посочено, че ищците се легитимират като собственици с решение на поземлената комисия, с представеното пред въззивния съд ново решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ не се въвежда ново основание за придобиване на собствеността – представянето на ново доказателство за въведеното в исковата молба основание, не представлява изменение на иска, като въззивният съд е бил длъжен да обсъди представеното пред него и прието като доказателство ново решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, както го задължава нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Именно такъв е и конкретния случай, в който съдът е приел и обсъдил издадения след подаване на въззивната жалба административен акт.

Четвъртият въпрос е обоснован с твърдяно противоречие с решение № 24 от 01.02.1999 г. по гр. д. № 1912/1997 г. на ВКС, четвърто г. о. С него е прието, че искът по чл. 108 ЗС за възстановена земеделска земя е преждевременно предявен, ако към решението на поземлената комисия по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ липсва заверена скица на имота, както и че наличието на влязъл в сила административен акт - решение на поземлената комисия, не предпоставя извод за осъществено възстановяване на собствеността, предвид правомощието на съда да упражни косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административен акт, който има преюдициално значение за гражданскоправния спор. Мотивите на въззивния акт ясно сочат на извършена преценка по отношение законосъобразността на решенията на поземлената комисия.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Такава не се установява директно от мотивите на обжалвания съдебен акт.

С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

При този изход на настоящото производство в полза на ответниците по касация трябва да бъдат присъдени разноски в размер на 3 000 лв., съобразно договора за защита и правно съдействие, представен с молба от 13.09.2023 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 155 от 15.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2711/2022 г. на Софийски градски съд.

Осъжда Ц. Г. В. и К. Й. В., да заплатят на В. С. С., С. С. К., Е. С. С., М. К. Т., М. З. А. и Л. З. С., сумата от 3 000 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: