О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 4091

София, 14.12.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание през декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 5252 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Г. П. против определение № 1703 от 29.06.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1760/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и допускане на поисканото изменение на иска.

Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 ГПК.

Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното:

С обжалваното определение е потвърдено определение № 6654 от 30.05.2023 г., постановено по гр. д. № 5672/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството и делото изпратено по подсъдност на компетентния Софийски районен съд. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК исковете по граждански дела и търговски дела с цена на иска от и/или под 25 000 лева са подсъдни на районния съд като първа инстанция, като възражението за родово неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК. В случая делото е образувано по искова молба, с която се търси сума в размер на 10 000 лв. Към момента на постановяване на обжалвания акт това е размера на цената на иска и правилно и законосъобразно СГС е преценил, че искът подлежи на разглеждане от районния съд по правилата на подсъдността. Едва след съобщаване за определението ищецът е решил да депозира молба за изменение на иска чрез увеличаване на размера му, но относно допустимостта на същата няма и не може да има произнасяне към момента, тъй като СГС е десезиран със спора с определението за прекратяване, което не е от кръга на тези, които съдът може сам да отмени по чл. 253 ГПК, а по същата следва да се произнесе компетентния съд, на който делото е изпратено, а именно СРС. Едва след като се прецени дали заявеното по реда на чл. 214 ГПК изменение на иска чрез увеличаване на размера му, отговаря на изискванията на закона и същото бъде допуснато, тогава би било налице основание за разглеждане на претенцията на ищеца от съд на окръжно ниво.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.

В представеното от служебно назначения адвокат изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, както и в депозираното от жалбоподателя становище липсват изведени конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които да е обосновано, че са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Изложени са само доводи за неправилност на постановения съдебен акт, за допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на изводите на съда, но не е направен и опит да се формулира конкретен правен въпрос, който да е бил разрешен от въззивния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател следва да посочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд /ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС, т. 1/, като общо основание за допускане на касационно обжалване, което е изискуемо и за касационното обжалване на определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационния съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение, респективно определение до касационно обжалване от доводите за неправилност. Непосочването на правния въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно цитираното тълкувателно решение. При липсата на формулиран от касатора правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не са налице предпоставките за селектиране на подадената частна касационна жалба и касационно обжалване на определението не следва да бъде допуснато.

На следващо място атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Законосъобразно е възприетото от въззивния съд разбиране, че изменение на иска не може да се прави в хода на обжалване на акт, с частна жалба. Съгласно чл. 214 ГПК, за да е налице изменение на иска, следва страната да е предприела посоченото процесуално действие по установения за това ред /с писмена молба, с препис за ответниците/, в законоустановения за това срок и пред съда, който разглежда спора, като съдът следва да е приел това изменение, произнасяйки се с нарочен акт, който подлежи на обжалване /така определение № 3587 от 17.11.2023 г по ч. гр. д. № 4732/2023 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/. За яснота следва да се посочи, че ищецът не е лишен от възможността да предприеме, пред СРС, при условията на чл. 214 ГПК, изменение на иска чрез увеличаване на размера му над 25 000 лв., което би довело до промяна на родовата подсъдност на делото.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1703 от 29.06.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1760/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: