О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4085

София, 15.09.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3927/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288, вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1516 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 344/2023 г. на Варненския окръжен съд, потвърдено в обжалваните му части с решение № 80 от 22.05.2024 г. по в. гр. д. № 140/2024 г. на Варненския апелативен съд, е отхвърлен искът на В. Р. Р. против бившата му съпруга Т. М. М. за приемане за установено на основание чл. 23, ал. 1 СК, че същият е едноличен собственик на закупения по време на брака им недвижим имот в [населено място] - апартамент № 17 с идентификатор [№], на [улица], ет. 5, ведно с прилежащото му избено помещение № 20 и припадащите се 4,0859 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото.

Недоволен от постановения резултат, ищецът, представляван от адв. М. П., оспорва въззивното решение като незаконосъобразно и неправилно с молба за неговата отмяна и за постановяване на решение по същество на спора, с което да се уважи предявеният иск. В изложение към жалбата поддържа становище, че с въззивния съдебен акт съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и алтернативно - чието разглеждане е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК). Отделно от това се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Ответницата оспорва жалбата в писмен отговор чрез процесуалния си представител адв. Д. С.. Счита, че не са аргументирани поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и едновременно с това излага съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. т. 2 и 3 ЗАдв.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:

Съдът е надлежно сезиран с редовна и процесуално допустима касационна жалба, която е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК от лице с правен интерес и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на първо място се поставя процесуалноправният въпрос: „Следва ли в решението си въззивният съд, в съответствие с изискването на чл. 235 и чл. 236 ГПК за мотивираност на съдебния акт, да обсъди всички доказателства по делото поотделно и във връзка помежду им, а не извадково, да обсъди свидетелските показания изцяло, а не да ги игнорира и въобще да не ги коментира?“. Изразява се становище, че въззивният съд не е съобразил задълженията си по закон и съобразно установените в съдебната практика разяснения, да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност. Поддържа се тезата, че при правилно и обстойно изследване на събраните косвени доказателства, каквото не било извършено от съдебните инстанции, следва изводът за доказаност на поддържаната трансформация на лично имущество. Цитират се дадените указания относно правомощията на въззивната инстанция в раздел I, т. 3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, както и в решение № 86 от 04.07.2018 г. по гр. д. № 2862/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 8 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1314/2018 г. на ВКС, II-ро г. о.

Поддържаното противоречие не е налице и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

В мотивите към решението си апелативният съд е пресъздал подробно доводите и твърденията на всяка от страните. Обсъдил е поотделно събраните писмени и гласни доказателства и след това е изложил фактическите и правни констатации, които намира за установени на база съвкупния им анализ и спрямо вътрешното си убеждение относно доказателствената им стойност. Ищецът е твърдял, че за придобиване на спорния по делото имот, закупен на 20.04.2011 г., са вложени изцяло негови лични средства, получени от продажбата на 22.08.2008 г. на негов личен имот за сумата 75 000 евро, платима както следва: 62 000 евро купувачът ще заплати на продавача по посочена от него банкова сметка със средства, предоставени му по договор за жилищен кредит, а останалата част от 13 000 евро продавачът е заявил, че е получил от купувача в брой преди подписване на нотариалния акт. Безспорно е между страните по делото, че спорният имот е закупен за сумата 31 000 евро, платима в пет дневен срок след сключване на договора по следния начин: 28 340 евро ще бъдат преведени по посочена в акта банкова сметка на продавачите, а сумата от 2 660 евро ще бъде заплатена чрез внасяне по специалната банкова сметка по чл. 36 ЗАдв на името на пълномощника на продавачите адв. Д. В..

С оглед констатациите на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, съдът е намерил, че от движението на сумите по изследваните банкови сметки на страните не може да се установи първоначалният произход на сумата от 28 340 евро, послужила за изплащане на продажната цена по договора, с който е придобит процесният недвижим имот. Безспорно е видно единствено, че тази сума е преведена от сметка на ответницата по сметка на ищеца, без да може да се установи с какъв произход е първоначалното салдо по нея към 01.01.2009 г. От друга страна, частта от 7 900 евро, произтичаща от сметка на ищеца и преведена по сметка на ответницата на 18.04.2011 г., също не се установява, че представлява част от получената продажна цена срещу отчуждаването на имот - лична собственост на ищеца, в размер на 62 000 евро. Този извод е аргументиран от съдебния състав с обстоятелството, че сумата по тази сметка е била теглена на части на каса, а други части са били превеждани по други сметки. За даден период сметката е била и с нулево салдо, а същевременно по нея са постъпвали суми от други сметки в периода до 18.04.2011 г., за произхода на които парични средства също няма яснота.

Според апелативния съд, твърденията на ищеца, че ответницата не е разполагала със средства към 2008 г., когато е открита нейната сметка, се разколебават от показанията на св. Л. и св. М., последните ценени при условията на чл. 172 ГПК. Обърнато е внимание, че в частта им относно извършвани дарения в полза на ответницата същите кореспондират и се потвърждават косвено от представените н. а. № 158/2007 г., с който нейната баба С. А. се е разпоредила с недвижим имот срещу посочената в акта сума от 33 128 лева, както и н. а. № 72/2007 г., с който нейният баща М. М. и нейният брат В. М. са се разпоредили с притежаван от тях имот срещу посочената в акта сума от 26 169,90 лева. Съгласно изложените съображения към мотивите на съдебното решение, твърденията за симулация на договорените продажни цени не са пряко установени, но косвена индиция касателно първия договор е установената от съдебно-оценителна експертиза от 09.10.2023 г. действителна пазарна стойност на продадения имот към датата на сделката в размер на 62 760 лева, а досежно втория договор - уговореното в нотариалния акт, че при развалянето му ще се дължи връщане на сумата от 54 000 лева, както и установената негова действителна пазарна стойност в размер на 50 340 лева.

В противовес на всичко това въззивният съд е изтъкнал, че показанията на св. С. Р. (също ценени при условията на чл. 172 ГПК) и св. К. К. не се базират на лични наблюдения относно начина на разходване на сумата от продажната цена на имота на ищеца, а на преразкази.

При така събраните противоречиви и взаимоизключващи се данни относно подлежащите на установяване обстоятелства, за да се произнесе, въззивната инстанция се е основала на доказателствената тежест и значението на установената от закона презумпция за съвместен принос, за чието опровергаване е необходимо провеждането на пълно и главно доказване. При липса на доказателства, пряко установяващи, че сумата от 31 000 евро, заплатена на 20.04.2011 г., съставлява част от получената през 2008 г. от ищеца Р. продажна цена при разпореждането с дарения му недвижим имот, и при невъзможност от съвкупността от косвени доказателства, установяващи странични обстоятелства, да се направи еднозначен и несъмнен извод в тази насока, е мотивирал извод за неоснователност на претенцията по чл. 23, ал. 1 СК.

Така изложените мотиви не разкриват противоречие с цитираната тълкувателна практика относно правомощията на въззивната инстанция и изискванията за мотивираност на постановения от нея съдебен акт. В случая в него са изложени съображения по всички събрани доказателства, като ясно и логически е обосновано становището на съда относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база и обусловените от тях правни изводи по предмета на спора. С това са удовлетворени изискванията, заложени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС, Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС и Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, както и в трайно установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК, включително и цитираната от касатора.

Вторият поставен въпрос гласи: „Следва ли да се приеме, че всяка вещ, заплатена със средства от банковата сметка на единия съпруг, се трансформира в негова лична собственост, както и следва ли да се изследва произходът на тези средства, ако същите са постъпили от банков влог на другия съпруг?“. Посочено е, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 126 от 31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на II-ро г. о. на ВКС, като от правилното му решаване зависи изхода на спора доколкото твърдението е, че процесният имот е закупен с лични средства на ищеца, придобити от продажбата на дарено му имущество, като част от тези средства са постъпили по влог на съпругата по време на брака.

Отговорът в цитираното решение на касационната инстанция не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Същият е в съответствие с приетото впоследствие задължително тълкуване на закона в ТР № 2 от 20.01.2025 г. по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че: „Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг при приложим за имуществените отношения между съпрузите режим по чл. 18, ал. 1, т. 1 СК, счита се, че имотът е съпружеска имуществена общност, освен ако бъде установено, че е лично имущество. При спор за собствеността съпругът-титуляр на влога носи тежестта на доказване относно фактите, установяващи придобиване чрез трансформация на лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК или фактите, оборващи презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК“. Възприетите в обжалваното решение правни съображения напълно съответстват на така даденото тълкуване.

След като по повдигнатите въпроси е налице трайно установена практика на касационната инстанция, включително и тълкувателна, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, то касационното обжалване няма как да бъде допуснато и на посоченото алтернативно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изложеното няма как да се сподели и тезата за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поддържаните от касатора оплаквания не разкриват по съществото си доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, приложение на закона в неговия противоположен смисъл или допуснати тежки нарушения на правилата на формалната логика. Същите изразяват единствено позицията му относно правилната интерпретация на събрания доказателствен материал и фактическите констатации, които следва да бъдат възприети за установени - довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не е предмет на обхвата на проверката в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение.

При този изход на спора в полза на адв. Д. С. - процесуален представител на ответницата по касация, следва да се присъди възнаграждение за оказаната от него безплатно адвокатска защита съгласно договор от 02.10.2024 г., в размер на 2 300 лева, определен съобразно правната и фактическа сложност на делото.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 22.05.2024 г. по в. гр. д. № 140/2024 г. на Варненския апелативен съд.

ОСЪЖДА В. Р. Р. да заплати на адв. Д. С. С. от АК - В. възнаграждение за оказана безплатно правна помощ в касационното производство в размер на 2 300 (две хиляди и триста) лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: