О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3410

гр. София, 03.07.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 5382/2023г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 5095/02.10.2023г. на малолетния Д. И. М., подадена чрез назначения му от съда особен представител адв. З. Т., против решение № 163/04.09.2023г. по въззивно гр. дело № 387/2022г. на Великотърновския апелативен съд. С атакуваното решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, във вр. с чл.258-чл.273 ГПК, е потвърдено в обжалваната пред апелативния съд част, решение №40/01.04.2021г. по гр. д. №677/2020г. на ОС-Плевен и по този начин е признато за установено по иск с правно основание чл.62, ал.1 СК, че ищецът И. М. М. (бивш съпруг на Ю. Р. М.), не е биологичен баща на роденото на 11.11.2018г. по време на брака между И. М. и Ю. М. дете Д. И. М..

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се иска да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, по процесуалноправния въпрос, който с оглед обстоятелствената част на жалбата и съгласно правомощията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК, касационната инстанция конкретизира и уточнява по следния начин: Длъжен ли е въззивният съд на когото делото е върнато за ново разглеждане, да изпълни указанията на ВКС, дадени в отменителното решение, постановено по реда на чл. 293, ал.3 ГПК.

Ответниците в касационното производство И. М. М. и Ю. Р. М. не изразят становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Обжалваното в настоящото производство въззивно решение е постановено след отмяна от касационната инстанция на първото въззивно решение на Великотърновския апелативен съд.

Съобразявайки дадените от ВКС указания, съставът на АС-В. Т. е назначил ДНК експертиза, която да даде отговор на въпроса каква е вероятността ищецът да е баща на роденото на 11.11.2018г. от Ю. М. дете Д.. На определената от съда дата за вземане на кръвна проба ищецът и Ю. М. с детето Д. не са се явили по необективни и неуважителни причини. В резултат на това съдът е заличил допуснатата експертиза, посочвайки, че изготвянето й се е оказало невъзможно поради некоректното поведение и на двете страни. Предвид това съдът е приел, че делото следва да се реши при наличните доказателства. Според въззивния съд анализа на ангажираните гласни и писмени доказателства и обясненията на ответницата, дадени по реда на чл. 176 ГПК, водят на извод, че по делото е доказано, че детето Д. не е заченато от ищеца, тъй като И. М. и Ю. М. (И.) не са имали интимна връзка, нито интимни контакти; по време на зачеването на детето Д., Ю. е живеела с дългогодишния си партньор Р. И., а бракът й с ищеца е бил сключен без сериозни намерения за последствията от същия; двамата се разделили още същия ден. Поради това съдът е счел, че презумпцията за бащинство е опровергана и И. М. не е баща на детето Д.. С оглед оплакванията във въззивната жалба, подадена от особения представител на малолетния Д. М., съдът е посочил, че решението по бракоразводното дело, приключило със споразумение между страните по него, не може да бъде прието като признание от страна на ищеца за бащинство, тъй като липсва негово изрично изявление в този смисъл.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав намира, че касационното обжалване на решението не следва да се допуска.

Отговорът на въведения правен въпрос относно задължението на въззивния съд по чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК е ясен и е даден в трайната и непротиворечива практиката на ВКС. Съгласно чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. При повторното разглеждане на делото, въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия (на съда и страните), посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши или повтори предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия. Обобщено е в съдебната практика (решение № 15/31.03.2022г. по търг. д. № 406/2021г. на І ТО, решение № 80/08.05.2012г. по гр. д. № 1315/2010г. на ІV ГО, решение № 48/09.03.2021г. по гр. д. № 2142/2020г. на ІІІ ГО и много други), че задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие „закон“. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. В случая въззивният съд е изпълнил указанията на касационната инстанция, като е назначил ДНК експертиза, осигурил е възможност на страните и им е съдействал (чл.7, ал.1 ГПК), полагайки дължимите процесуални усилия за изясняване на делото от фактическа страна. При новото разглеждане на делото и след съвкупното обсъждане на доказателствата въззивният съд е преценил по вътрешно убеждение (чл.12 ГПК) кои факти са доказани и кои не са. Несъгласието на касатора с така формираните изводи относно правнорелевантните факти не сочи на неизпълнение на указанията, дадени по реда на чл.294, ал.1 ГПК, нито съставлява основание за допускане на касационно обжалване на новото въззивно решение. От друга страна наличието на съдебна практика по приложението на чл. 294, ал.1 ГПК, която не се нуждае от актуализация или промяна, е пречка за прилагането на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който освен това, касаторът не е обосновал, съобразно указанията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложеното, касационно обжалване на решението на ВтАС не следва да бъде допускано.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 163/04.09.2023г. постановено по въззивно гр. дело № 387/2022г. на Великотърновския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: