ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4063

София, 15.09.2025 г.

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Д. ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

като изслуша докладваното от съдия А. К. гражданско дело № 4765 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Б., Е. Г. Б. и Н. Г. К., чрез процесуалния им представител адвокат С. М. от АК - С., срещу решение №214 от 21.06.2024г. по в. гр. д.№81/2024г. на Пернишкия окръжен съд, с което са потвърдени решение № 135 от 08.09.2023 г. и допълващото го решение № 160 от 15.11.2023г., постановени по гр. д. № 193/2023 г. на Районен съд Брезник, с които са отхвърлени предявените по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК от Г. Г. Б., Е. Г. Б. и Н. Г. К. срещу :

- Е. П. Ц. искове за признаване за установено, че всяка от тях е собственик на по 1/6 идеална част от УПИ ***, ***, кв. ***по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл. П., както и за отмяна на нотариален акт № 42, том I, рег. № 217, дело № 38/2009 г. и нотариален акт № 160, том I, рег. № 3444, дело № 153/2011 г. на нотариус А. Ц. по отношение на 3/6 идеални части от същия имот ;

- „И. А. Х. ЕООД, с ЕИК: 201699085, с адрес на управление: [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „***“, ет. ***, ап. ***, за : приемане за установено по отношение на ответното дружество, че всяка от ищците е собственик на по 1/6 (една шеста) идеална част от следния недвижим имот: УПИ ***, ***, кв. ***по регулационния план на [населено място], [община], област П., одобрен със заповеди за утвърдена улична регулация и дворищна регулация № 4521/1958 г. и изменение на регулацията със заповед № 261/2011 г., с площ от 963 кв. м., при граници: [улица], УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***и УПИ ***, ***, както и да бъде осъдено ответното дружество „И. А. Х. ЕООД да предаде на всяка от ищците владението върху посочените идеални части от поземления имот ; осъждане на дружество да заплати за ползването на собствената на ищците по 1/6 ид. част от общия имот обезщетение в размер на по 692.23 лв. /шестстотин деветдесет и два лева и двадесет и три стотинки/ на всяка от тях за периода от 16.10.2021 г. – датата на получаване на нотариалната покана до 29.05.2022 г. – датата, предхождаща предявяването на иска, както и законната лихва върху посочените суми, от предявяването на иска до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК по следните въпроси :

1.С какви действия съсобственикът следва да демонстрира намерението да владее вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик, респ. под каква форма следва да се изяви промяната на намерението за своене ;

2.Налице ли е обективна невъзможност за един от съсобствениците да манифестира ясно/несъмнено/ пред останалите съсобственици или техните наследници намерението си за завладяване на техните идеални части, при положение, че невладеещите съсобственици и техните наследници са с адресни регистрации в страната, не са напускали нейните предели и местонахождението им, съвпада с това на владеещия съсобственик ;

3.Налице ли е обективна невъзможност за един от съсобствениците да манифестира ясно/несъмнено/ пред останалите съсобственици или техните наследници намерението си за завладяване на техните идеални части, при положение, че не са представени никакви доказателства за направени опити ;

4.Длъжен ли е първоинстанционният съд да разгледа и обсъди в решението си писмените бележки на ответника, направени след разпитите на свидетелите, във връзка издаването на констативен нотариален акт в това число представените доказателства към него ;

5.Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди в решението обстоятелствата, посочени от ответника, във връзка с доказателствената сила на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка ;

6.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства ;

7.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Навеждат се доводи, че изводите на въззивния съд са в отклонение на следната практика на ВКС : по първите три въпроса : решение №110/20.03.2012г. по гр. д.№870 /2011г. на ВКС, ІІ г. о. и посочената в него допълнителна практика по чл.290 от ГПК ; решение №270/20.05.2010г. по гр. д.№1162/2009г. на ВКС, ІІ г. о. ; решение №566/21.06.2010г. по гр. д.№1053/2009г. на ВКС, І г. о. и посочената в него допълнителна практика по чл.290 от ГПК ; решение №596/30.06.2010г. по гр. д.№1534/2009г. на ВКС, І г. о. и посочената в него допълнителна практика по чл.290 от ГПК ; решение №740/26.10.2010г. по гр. д.№1935/2009г. на ВКС, І г. о. ; решение №549/30.12.2010г. по гр. д.№217/2009г. на ВКС, ІІ г. о. и посочената в него допълнителна практика по чл.290 от ГПК ; решение №144/02.12.2014г. по гр. д.№1650 /2014г. на ВКС, ІІ г. о. ; решение №262/29.11.2011г. по гр. д.№342/2011г. на ВКС, ІІ г. о., решение №284/10.05.2024г. по гр. д.№1734/2023г. на ВКС, І г. о. ; решение №171/14.03.2024г. по гр. д.№1734/2023г. на ВКС, ІІ г. о. ; по втората група въпроса : ППВС№1/53г., ППВС№7/1965, ППВС№1/1985г., ТР№1/2001г. по гр. д.№1/2000г. на ОСГК и множество решения на тричленни състави на ВКС, които са постановени по тези въпроси.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация „И. А. Х. ЕООД, чрез процесуалния си представител адвокат Д. Х. от АК-П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че с нотариален акт № 189, том III, дело № 949/1978г. на нотариус при Районен съд Перник, С. М. С., И. М. Д., М. М. Д., Д. М. Ц., К. П. Ц. и Е. П. Ц. са били признати за собственици на два парцела, от които впоследствие е формиран процесният имот - УПИ ***, ***, кв. ***по регулационния план на [населено място], [община], област П., с площ от 963 кв. м.Приел е още, че доколкото квотите в съсобствеността им не са посочени в нотариалния акт, приложение намира презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС и същите се считат равни – по 1/6 идеална част за всеки.

Прието е за установено още, че С. М. С., И. М. Д. и М. М. Д. са починали през 90-те години на миналия век, като са оставили за наследници трите ищци, всяка от които е придобила по 1/6 идеална част от имота.Ищците обаче не са знаели, че след смъртта на посочените наследодатели са станали съсобственици на имота до 2020 г., когато по случайност попадат на обсъдения нотариален акт.Междувременно ищците не са имали контакти с ответницата от около 2000 г. насетне.Конкретни данни за това се съдържат в кредитираните от въззивния съд показания на свидетелката А. И. П., дъщеря на ищцата Г. Б., която разказва, че майка й за последно се е виждала с Е. Ц. около 2000г., когато последната е дошла на гости у тях. Н. К., втората ищца, споделила на свидетелката, че е виждала Е. Ц. за последно около 1997-1998г., когато Ц. била на гости заедно с брат си.Последната ищца Е. Б., пенсионерка от 20 години, за последно видяла Ц., докато все още работела, случайно на пазара „Д. П.“ в [населено място].

Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че след смъртта на наследодателите на ищците, тоест най-късно от 01.01.2000 г. насетне фактическата власт върху имота се е упражнявала от Е. П. Ц., която го е стопанисвала, снабдила се е с констативен нотариален акт за целия имот, учредила е на трето лице право на строеж, вследствие на което в имота е била построена сграда/къща за гости/, а впоследствие, на 16.05.2018г., го е продала на втория ответник – „И. А. Х. ЕООД.

Прието е по делото, че съсобственикът, упражняващ фактическа власт върху целия имот, се счита за владелец на собствената си идеална част и за държател на чуждите идеални части.Преодоляването на това положение може да бъде постигнато по два начина – чрез доброволно отстъпване на владението от другите съсобственици или чрез едностранни несъмнени действия на държащия чуждите идеални части съсобственик. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по ясен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.Завладяването частите на останалите и промяната трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно /ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/.Състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяната в намерението за своене се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието.В процесния случай е установено, че ответницата не е поддържала контакти с ищците от около 2000г. насетне.Двете страни не са били близки, не са комуникирали по никакъв начин помежду си, поради което взаимно не са знаели или не са били сигурни за местожителството си.Предвид това, за ответницата е била налице обективна невъзможност да манифестира ясно /несъмнено/ пред тях намерението си за завладяване на техните идеални части. Следователно, доколкото всички останали признаци на продължило повече от 10 години давностно владение са се реализирали в полза на ответницата Ц., същата е придобила по давност идеалните част на ищците и е била собственик на целия процесен имот към 16.05.2018г., когато го е продала на ответното дружество.

По изложените съображения, въззивният съд е приел, че исковете по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК срещу ответницата и по чл. 108 ЗС срещу ответното дружество са неоснователни.За неоснователна е приета и претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС, която се явява обусловена от изхода по исковете за собственост.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен въпрос, тъй като не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посочените в изложението решения на тричленни състави на ВКС, в които е прието, че по делото не е доказано съсобственикът, който претендира, че е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици да е извършил действия, с които е обективирал спрямо тях намерението да владее техните идеални части за себе си.

С. Т. решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога.По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено.След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС.Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение.Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.

Абстрактното понятие „преобръщане на държането във владение“ придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко отделно разглеждано дело.В трайно установената си практика ВКС приема, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това.Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно/Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г., I г. о./. Следва да се приеме, че установените по делото действия на ответницата Е. Ц./свидетелски показания и писмени доказателства/ са от такова естество, че отричат правата на останалите съсобственици и са били явно демонстрирани : почистване и заграждане на имота с мрежа, ограничавайки достъпа на трети лица с врата, която заключвали ; поставяне на фургон в мястото, който бил годен за обитаване, и пребиваване в имота за продължителни периоди от време/осъществени в периода 1995-1996г./ ; учредяване през 2011г. на трети лица правото на строеж за изграждане на масивна двуетажна жилищна сграда, което е било реализирано/разрешението за строеж е било издадено през 2011г., а сградата въведена в експлоатация през 2014г./ ; учредено през 2014г. право на надстрояване на вече изградената сграда с трети етаж, което е било реализирано.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос.В мотивите към цитираното тълкувателно решение е прието, че завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.Формирана е практика на ВКС, според която състоянието на обективна невъзможност се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието/ решение № 17/01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, II-ро г. о./.Въззивният съд е изложил мотиви, основани на показанията на разпитаните по делото свидетели, въз основа на които е приел липсата на обективна невъзможност ответницата Е.Ц. да манифестира несъмнено пред останалите съсобственици намерението си за завладяване на техните идеални части, тъй като сънаследниците не са били близки, не са комуникирали по никакъв начин помежду си, не са знаели или не са били сигурни за местожителството си.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване по третия въпрос, който не е правен, а фактически, тъй като отговорът му предполага преценката на събраните по делото доказателства, което не би могло да се извърши на този етап на процеса.Отделно от това този въпрос е неотносим към изводите на въззивния съд, който е приел, че намерението за своене на идеалните части на останалите съсобственици е било обективно невъзможно да бъде доведено до тяхното знание от владеещия съсобственик/такова не е било предприемано/.

Четвъртият въпрос е неотносим, тъй като предмет на касационна проверка е решението на въззивната инстанция, а не на първоинстанционния съд.В тази връзка е без значение евентуалното съществено процесуално нарушение, което тази инстанция е допуснала при преценка доводите и възраженията на страните.

По отношение на петия въпрос не е посочен специалния критерий за допускането на въззивното решение до касационно обжалване - решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд ; решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз ; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е формално основание да не бъде допускано касационно обжалване по него.

Не следва да се допуска касационно по последните два въпроса, който касаят задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства в тяхната съвкупност.Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други. Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.С тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил.

С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивното решение.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №214 от 21.06.2024г. по в. гр. д.№81/2024г. на Пернишкия окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: