О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1985

Гр. София, 23.04.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на 11 април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. гр. дело №5439/2023г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производство по чл. 274, ал. 1, т.1 във вр. с ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Д. П. Д., чрез адв. В. срещу определение №7649/23.06.23г./21.06.2023г., поправено с определение №4182/22.03.2024г., постановено по възз. частно гр. дело №2516/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството и връщане на исковата молба. Жалбоподателят счита определението за неправилно поради съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Оспорва извода на съда за наличието на идентичност между заявените с исковата молба правопораждащи правото му на собственост обстоятелства и тези, предмет на приключилото съдебно производство по гр. дело №30055/2017г., образувано по предявения от него положителен установителен иск. Твърди, че при отхвърляне на положителен установителен иск се формира сила на пресъдено нещо, че ищецът не е носител на претендираното от него право и то на наведеното от него основание, но не се формира такава, че ответникът е притежател на същото право. Различен е случаят, при който е отхвърлен отрицателен установителен иск, при които се формира сила на пресъдено нещо, че ответникът е собственик, поради което последващ положителен установителен иск от страна на същия ищец срещу същия ответник не е допустим, но настоящият казус не е такъв. Противно на приетото от СГС соченото от ищеца придобивно основание по двете дела не е идентично, тъй като периодите, през които се твърди, че ищецът е упражнявал владение по двете дела не са едни и същи, като по настоящият иск се твърди владение през значително по-дълъг период от време, вкл. такъв след предявяване на отхвърлените положителни установителни искове и след приключване на устните състезания пред последната инстанция по същество по това дело. Докато по вече приключилото дело е твърдял фактическа власт, упражнявана в периода 2000г.-2017г., по настоящото е за периода 2000г. — 2021г., поради което счита, че е налице не само разлика в основанията, но и новонастъпили факти, които не са преклудирани от силата на пресъдено нещо. На следващо място се позовава и на разясненията, съдържащи се в ТР №8/27.11.201Зг. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело №8/2012г., в което са посочени и други хипотези в които съществува правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск - защита на фактически състояния, напр. когато владението е смутено /но не е отнето/, преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик или когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендиралите от ответника права, като посочва, че той упражнява владение върху процесните имоти до настоящия момент, което несъмнено е смутено от неоснователните претенции на ответниците. С оглед изложеното моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, като делото се върне на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си, касаторът посочва, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като формулира следните правни въпроси, който са обусловили изхода на делото, а именно:

1. При позоваване на придобивна давност, когато е налице съвпадане на част от посочения в исковата молба период от време, с периода от време, за които е направено позоваване в друг правен спор между същите страни имащи същите процесуални роли - ищеца и ответник, налице ли е идентичност на предмета на спора?

2. Има ли владелецът на недвижим имот правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу лице, претендиращо да е собственик, когато самият ищец няма подобно качество?

3. Следва ли въззивният съд в мотивите към определението си да обсъди всички правно релевантни факти, както и доказателствата, събрани от първата инстанция?

Първият въпрос счита, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 184/17.11.2015г. по гр. дело №239/2015г., като посочва, че периодите, през които е твърдял, че е упражнявал владение по двете дела не са едни и същи, като по настоящия иск се твърди владение през значително по-дълъг период от време, вкл. такъв след предявяване на отхвърлените положителни установителни искове и след приключване на устните състезания пред последната инстанция по същество по първото дело. Т.е. придобивната давност се основава на различни фактически твърдения относно периода на упражняваното владение - в първия случай през периода 2000г. - 2017г., а във втория от 2000г. до 2021г.

Вторият въпрос счита, че е решен от СГС в противоречие със задължителната практика, а именно ТР №8/27.11.201Зг. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2012г., в т.1 на което се приеме, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, като излага, че осъществяваното от него владение несъмнено е смутено от неоснователните претенции на ответниците.

По третия въпрос твърди, че разрешението на СГС е в противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР № 6/15.01.2019г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2017г., тъй като въззивният съд в мотивите си не е обсъдил възраженията му, че липсва идентичност в предмета на спора на двете дела, нито тези свързани с упражняваното от него владение върху процесиите имоти, с което е дал отговор на поставеният въпрос различен от този, който е даден от ВКС в цитираните по-горе актове.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима.

Относно наличието на предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., съобрази следното:

Производството по гр. дело №34254/2021г. по описа на СРС съд е образувано по отрицателни установителни искове, предявени от Д. П. Д. за приемане за установено, че Столична община тя не е собственик на поземлен имоти с идентификатор 68134.306.163 и идентификатор 68134.306.164, двата находящи се в [населено място], [улица] и №111, а по отношение на ответниците С. А. Б. и Р. К. К.- че не притежават право на собственост по 1/6 ид. ч. от втория недвижим имот. Ищецът излага, че за него е налице правен интерес, тъй като осъществява давностно владение по чл.79, ал.1 ЗС явно, спокойно и непрекъснато в периода от 2000г. до датата на предявяване на исковете, а от своя страна ответниците смущават владението му.

Чрез подадените в срока по чл.131 ГПК писмени отговори, ответниците посочват, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен положителен установителен иск по чл. 124 ГПК, предявен от ищеца срещу тях за правото на собственост по отношение на същите имоти въз основа придобивна давност, с оглед на което считат, че доколкото спорът за собствеността вече е разрешен, то предявеният отрицателен установителен иск е недопустим.

С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил извода за недопустимост на иска, направен от първоинстанционния съд. Приел е, че е налице идентичност между заявените от ищеца с исковата молба правопораждащи правото му на собственост обстоятелства и тези, предмет на приключилото съдебно производство по гр. дело гр. д.№30055/2017г. по описа на СРС, образувано по предявения от него положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС по отношение на същите имоти и спрямо същите ответници. Изложил е, че след като искът е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, то спорът между страните относно правото на собственост върху имотите е разрешен със сила на пресъдено нещо /чл.298, ал.1 ГПК/, поради което е налице отрицателната процесуална предпоставка по чл.299, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е позовал и на разясненията в ТР №8/27.11.2013г. по тълк. д.№ 8/2012г., според които правният интерес при отрицателнен установителен иск за собственост е поставен в зависимост от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Посочил е, че в случая въведеното с исковата молба твърдение на ищеца е, че е станал собственик на имотите въз основа придобивна давност, което право на същото правно основание при същите фактически обстоятелства е отречено с влязлото в сила съдебно решение по гр. д.№ 30055/2017г. по описа на СРС, от което следва, че ищецът не разполага с противопоставими на ответниците права и в този смисъл с правен интерес от отрицателния установителен иск за отричане техните права.

При така изложените мотиви на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните съображения:

В посоченото от касатора решение №184/17.11.2015г. по гр. дело №239/2015г. на ВКС, касационно обжалване е допуснато по въпроса: установителен иск за собственост, основан на друг период на осъществявано давностно владение, който включва част от периода, посочен по предявен по-рано друг иск, по който производството е прекратено поради направен отказ от иска, има ли различен предмет и дължи ли съдът произнасяне по него, по който е прието, че съвпадането на част от посочения период от време, с периода от време, за който е направено позоваване в друг правен спор между същите страни, не съставлява идентичност на предмета на спора. Посочено е, че когато е било направено позоваване на период от време, който по продължителност не е достатъчен, за придобиване на вещни права, позоваването на друг период от време, частично съвпадащ с предходния не означава идентичност на срока. Предметът на иска е различен, като на установяване подлежи упражняването на фактическа власт върху имота през този нов период от време с намерение да се придобият вещни права върху него. По съществото на спора, касационният съд е приел, че въззивният съд неправилно е счел, че продължителността на посочения придобивен способ е недостатъчен за придобиване на имота по давност.

Фактите по настоящото дело са по-различни, поради което разрешението, съдържащо се цитираното решение не може да намери приложение.

С влязло в сила на 16.03.2021г. решение №544326/23.11.2018г. по гр. дело №30055/2017г. по описа на СРС, са отхвърлени предявените от ищеца Д. П. Д. субективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу Столична община, С. А. Б. и Р. К. К. за признаване за установено по отношение на първия ответник, че ищецът е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място] с идентификатор № 68134.306.163, придобит въз основа на давностно владение и за признаване за установено по отношение на тримата ответници, че ищецът е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], с идентификатор [№], придобит въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, осъществяван по твърдения на ищеца в периода от 1993г. до предявяване на исковете през 2017г. За да отхвърли иска срещу С. О. съдът е приел, че имот пл. №3, идентичен като цяло с имот с идентификатор [№], последователно е притежавал статут на държавна собственост, а от 2014г. – и на частна общинска собственост, след което са развити съображения, че този имот не може да бъде придобит по давност след 01.06.1996г. респективно след 31.05.2006г. с оглед установените в ЗС забрани. За пълнота е отбелязано, че и от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че ищецът е владял имота явно, непрекъснато и необезпокоявано. По отношение на имот с пл. №4 е прието, че отчуждителните процедури са приключили по отношение на 1/2 ид. част от него, поради което за имот с идентификатор [№] се установява съсобственост между столична община и физическите лица С. А. Б. и Р. К. К., като по отношение и на тези имота са споделени изводите за невъзможност да бъде придобит по давност поради установения мораториум, както и, че ищецът не установил по несъмнен начин намерението си за своене по отношение на собствениците. По изложените съображения искът на ищеца Д. Д. да бъде признат за собственик на двата недвижими имота на основание придобивана давност, осъществявана в периода 1993г. до 2017г. са отхвърлени като неоснователни. Т.е. с влязлото в сила на 16.03.2021г. решение по гр. дело №30055/2017г. по описа на СРС, със сила на присъдено нещо е отречено правото на собственост на ищеца Д. по отношение на същите трима ответници за имоти с идентификатори [№] и [№] на твърдяното от него основание, а именно придобивна давност, която по негови твърдения той е осъществявал в периода от 1993г. до датата на предявяване на иска през 2017г.

С исковата молба, по която е образувано настоящото дело, същият ищец предявява срещу същите трима ответници отрицателни установителни искове да бъде признато за установено, че тримата ответници не са собственици на имотите с идентификатори [№] и [№], като ищецът обосновава наличието си на правен интерес с осъществяваното от него владение в периода 2000г. до предявяване на исковете – 16.06.2021г.

Въззивният съд е приложил закона точно и в съответствие с относимата съдебна практика по приложението на чл. 298 и чл. 299 ГПК. По въпроса за последиците на силата на присъдено нещо спрямо фактите от значение за спорното право, осъществили се до приключване на съдебното дирене, преди постановяване на решението, практиката на ВКС е константна и единна – същите по аргумент от чл. 235, ал. 3 вр. чл. 299 ГПК се преклудират, а с тях - и правото на иск на ищеца, основано на тях, и не могат да бъдат изтъквани отново като основание на иска му за същото право в нов последващ процес между същите страни.

Независимо, че предмет на настоящото дело е отрицателен установителен иск, а на предходното- положителен установителен иск по чл. 124 ГПК доколкото предпоставка за уважаването на последния е било установяване на правото на собственост на твърдяното от ищеца придобивно основание, то този въпрос вече е разрешен в предходното дело между същите страни като със сила на присъдено нещо е признато, че ищецът Д. не се легитимира като собственик на твърдяното за осъществявано от него давностно владение в периода от 1993г. до 2017г.

Във връзка с поставения от касатора първи въпрос, следва да се посочи, че идентичност на предмета на спора не би имало, само ако той се позовава на изцяло нов давностен срок, започнал да тече след приключване на хода на устните състезания във въззивното производство. След като е бил отхвърлен положителен установителен, основан на давност, допустим е отрицателен установителен иск на същия ищец срещу същия ответник за същия имот, но той трябва да е основан на друго придобивно основание, от което ищецът да черпи правен интерес – например придобивна давност, изтекла в периода след формиране на силата на пресъдено нещо по предходното дело, или придобивна сделка, настъпила също след този момент. Тогава ще е налице новонастъпил факт, който няма да е обхванат от силата на присъдено нещо във вече приключилото производство. Наведеното в настоящото производство придобивно основание е също давност, но за периода, посочен по предходното дело това основание вече е преклудирано. Искът по предходното дело е отхвърлен, т. е. е формирана сила на присъдено нещо, че ищецът не е придобил имота по давност, осъществявана в посочения от него период, като причината не е продължителността на осъществяваното владение. Ищецът би могъл да черпи права само от различни, незаявени основания, които са останали непреклудирани, т. е. допустим би бил иск за собственост при наведени твърдения за давностно владение при заявен начален период започващ от датата, последваща 18.06.2020г. - когато са приключили устните състезания в инстанцията по същество по в. гр. дело №4517/2019г. по описа на СРС.

Вторият въпрос е във връзка с изложеното от ищеца, че правният му интерес произтича от упражняваното от него владение, което е смутено от неоснователните действия на ответниците.

Действително, според разясненията, съдържащи се в т. 1 на ТР №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №8/2012г., ОСГТК, при отрицателния установителен иск за собственост ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес, т. е. той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

В конкретния случай, ищецът твърди, че владението му е смутено от неоснователните действия на отвениците, което поражда самостоятелен интерес от предявяване на иск, че те не са собственици. Следва да се отбележи, че действията на ответниците не са неоснователни, тъй като същите се легитимират като собственици въз основа на писмени документи, което се установява и от мотивите на решението, постановено по вече приключилото гр. дело.

Според посоченото ТР правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост ще бъде налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца, така и когато при възникналия в резултат на поведението на ответника спор, ищецът, който владее имота и разполага с документ, легитимиращ правата му, избира защита в по-ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права, чрез което се слага край на правния спор. По настоящото дело ищецът не разполага с документ за собственост, а евентуалните му права /свързани с придобиването на имота по давност/ вече са отречени с влязло в сила решение. Формираната сила на пресъдено нещо се разпростира върху това дали една от страните по делото е носител на спорното право и по-точно върху това дали твърдяното или отричано право произтича от твърдяния или отричан правопораждащ факт -в случаите на спорове за собственост - придобивен способ. В конкретния случай, при евентуално уважаване на отрицателния установителен иск няма да се сложи и край на спора, тъй като от предходното решение, с което искът за собственост, предявен от ищеца е отхвърлен като неоснователен, следва извода, че ответниците се легитимират като такива въз основа на представените от тях писмени доказателства. В заключение, изводът на въззивния съд, че за ищеца липсва правен интерес от воденето на отрицателен установителен иск е в съответствие с разясненията, съдържащи се в посоченото тълкувателно решение. Недопустимо е в производството по отрицателен установителен иск за собственост съдът повторно да разглежда по същество основанието за правото на ищеца върху спорния имот, от които той черпи правния си интерес, след като наличието на същото вече е отречено със сила на пресъдено нещо, обвързваща същите страни.

Не се установява по третия формулиран въпрос произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с практика на ВКС. Освен, че въззивната частна жалба не е била бланкетна, въззивният съд се е произнесъл и по всички правно-релвантни факти и възражения, като е изложил собствени мотиви за недопустимост на предявените искова. Въззивният съд не е действал в нарушение на разясненията, съдържащи се в посоченото от касатора ТР №6/15.01.2019г., тъй като е проверил и обсъдил всички релевантни факти, сам е преценил значението на представените по делото решения, като въз основа на тях е разрешил въпросите, включени в предмета на валидното му сезиране. При преценката за наличие на идентичност между делото, приключило с влязлото в сила решение и повторно заведеното, се съобразява разпоредбата на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, според която следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т. е. в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическият факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението. Съдът е изпълнил служебното си задължение, прилагайки процесуалния закон в съответствие с ал. 2 на чл. 299 ГПК, като е съобразил, че така предявените искове са недопустими, тъй като по тях вече има произнасяне с влязло в сила решение, което е абсолютна процесуална пречка по см. на чл. 299 ГПК, ал.1 ГПК.

Не се установява наличието и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №7649/с посочени дати-23.06.2023г./21.06.2023г./, постановено по възз. частно гр. дело №2516/2023г. по описа на Софийски градски съд, поправено с определение №4182/22.03.2024г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: