ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60628

гр. София 09.09.2021 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.05.2021 (дванадесети май две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 983 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационни жалби с вх. № 107 796/09.11.2020 година и с вх. № 108 085/20.11.2020 година, подадени първата от В. Х. В., а втората от Р. Р. Д., двете против част от решение № 88/28.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 127/2020 година.

С касационните жалби въззивното решение се обжалва в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение І 375/09.08.2016 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1437/2015 година е постановено нова, с което е уважен предявения от Националната агенция за приходите гр. София (НАП гр. София) против В. Х. В. и Р. Р. Д. иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, като е обявен за недействителен по отношение на Държавата договора за продажба от 13.08.2014 година, обективиран нотариален акт № 88, т. Іа, рег. № 80/2014 година на Д. Р.-нотариус с район на действие района на Районен съд Бургас, вписана под № ** в регистъра на Нотариалната камара, с който В. Х. В. е продал на Р. Р. Д. притежаваната от него 1/2 идеална част от имот представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***., находящ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ***9, с предназначение-жилище, апартамент, на едно ниво, с площ по документи-65.98 м2, ведно с прилежащи части: складово помещение № 3 с площ 12.30 м2 и 11.00 % идеални части, равняващи се на 15.95 м2 идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата, както следва: на същия етаж-***, под обекта-***, над обекта-07079.615.229.2.5.

В подадената от В. Х. В. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Апелативен съд Бургас е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила в обжалваната му част, като освен това е необосновано в тази част. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да бъде постановено друго, с което предявеният от НАП гр. София против В. Х. В. и Р. Р. Д. иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК.

В подадената от Р. Р. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Апелативен съд Бургас е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила в обжалваната му част, като освен това е необосновано в тази част. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да бъде постановено друго, с което предявеният от НАП гр. София против В. Х. В. и Р. Р. Д. иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касационните жалби НАП гр. София] е подал отговори на същите с вх. № 108 767/15.12.2020 година и с вх. № 100 670/26.01.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 88/28.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 127/2020 година в оспорваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбите са оспорени като неоснователни и е поискано оставянето им без уважение като се потвърди атакуваното с тях решение в оспорваната му част.

В. Х. В. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.10.2020 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 107 796/09.11.2020 година, като 08.11.2020 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Р. Р. Д. е била уведомен за обжалваното решение на 19.10.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 108 085/20.11.2020 година, като е подадена по пощата на 19.11.2020 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Бургас е приел за установено, че с договор за продажба от 13.08.2014 година, обективиран в нотариален акт № 88, т. Іа, рег. № 80/2014 година на Д. Р.-нотариус с район на действие района на Районен съд Бургас, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, В. Х. В. и Ц. Й. В. били продали на Р. Р. Д. притежавания от тях в съпружеска имуществена общност имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***., находящ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение-жилище, апартамент, на едно ниво, с площ по документи-65.98 м2, ведно с прилежащи части: складово помещение № 3 с площ 12.30 м2 и 11.00 % идеални части, равняващи се на 15.95 м2 идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата, както следва: на същия етаж-***, под обекта-***, над обекта-***, за сумата от 88 700.00 лева, заплатена по банков път при подписването на договора. Националната агенция за приходите била представил по делото материали от проведено по отношение на В. Х. В. и в качеството му на ЕТ „В. В. гр. Бургас ревизионно производство, започнало със заповед за възлагане на данъчна ревизия 1 302 054/11.09.2013 година. Тази заповед била връчена чрез А. М. в качеството й на пълномощник на ревизираното лице на 23.09.2013 година. С последващи заповеди № 1 302 110/17.09.2013 година, № 1 302 260/04.10.2013 година, № 1 302 817/21.12.2013 година и № 1 400 149/22.01.2014 година първоначалната заповед била изменена, като бил удължен срока за завършване на ревизията до 24.02.2014 година. Всички тези заповеди също били връчени чрез представителя А. М.. На лист 88-ми и следващите от първоинстанционното дело били приложени писма адресирани до ТД на НАП [населено място] по повод на ревизията, в които било отразено, че са подписани лично от В. Х. В., със съответни дати 30.10.2013 година, 06.11.2013 година и 14.02.2014 година. Приложени били и декларации, за които било отразено, че са лично подписани от В. Х. В., адресирани до банки, с които той във връзка с извършваната ревизия давал съгласие за предоставяне на информация. Автентичността на тези документи, била оспорена от В. Х. В., с твърдение, че не са подписани от ответника от него, а приетата по делото съдебно-почеркова експертиза сочела, че писмата до НАП не били подписали лично от В., но декларациите до банки били подписани лично от него. На лист 260-ти от делото бил представен оригинала на декларацията подадена от В. Х. В.. до „Ю. Б. АД гр. София, а от разпита на А. М.-която в качеството си на счетоводител била водела счетоводството В. лично и като ЕТ „В. В.“ [населено място] от 2008 година до края на 2013 година ставало ясно, че тя била подписала искането до НАП за спиране на ревизията. Ревизията била завършила с издаден ревизионен акт[ЕИК]/10.07.2014 година, с който били установени данъчни задължения на В. Х. В., в качеството му на ЕТ „В. В. гр. Бургас в общ размер на 126 080.08 лева, от които главница 95 856.65 лева и лихви 30 223.43 лева. Ревизионният акт бил връчен на В. чрез неговия представител А. М. на 25.07.2014 година. Не е спорно и се установявало от решение № 8651/26.06.2018 година, постановено по адм. д. № 14 207/2017 година по описа на ВАС, че ревизионният акт бил влязъл в сила и не е нищожен. Не било спорно също, че както към момента на сделката, така и към момента на подаване на исковата молба на 18.08.2015 година данъчните задължения по ревизионния акт не били погасени. Към момента на предявяване на иска публичните задължения на В. Х. В., в качеството му на ЕТ „В. В. гр. Бургас, включително данъчните такива, били в размер на общо 185 837.34 лева, от които главници 140 863.92 лева и лихви 44 973.32 лева. Въззивният съд е посочил, че са били представени четири преписа от пълномощни с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, с които В. Х. В. в качеството му на ЕТ „В. В. гр. Бургас бил упълномощил А. Д. М. да го представлява пред НАП гр. Бургас, да подписва и получава протоколи и актове за констатации при проверка от органите на НАП, да внася в НАП исканите данни за кореспонденция, да регистрира касов апарат от името на фирмата, да представя и подписва счетоводни документи при проверка от органите на НАП, да подаде искане и да получи документ за данъчна регистрация, да го представлява пред агенцията по вписванията, да получава заповед за възлагани ревизии на ЕТ „В. В. гр. Бургас и физическо лице, да представя документи за извършване на проверки и ревизии, да подава искане за представяне на документи в НАП, да получава изготвени доклади за извършвани проверки и ревизионни актове като ЕТ „В. В. гр. Бургас и физическо лице, да подписва и получава АУАН. Пълномощните били оспорени като неавтентични-неподписани от упълномощителя. Оригиналите не били представени, а съгласно наличните по делото преписи вещото лице от приетата по делото съдебно-почеркова експертиза било дало заключение, че подписите под пълномощните са положени от В. Х. В.. От разпита на свидетелката А. М. се установявало, че във връзка с воденото от свидетелката счетоводство на В. Х. В. лично и като ЕТ „В. В. гр. Бургас тя била контактувала по-рядко с В. и по-често с неговата снаха С.. Контактът бил осъществяван по мобилен телефон. Свидетелката сочела, че срещата между В. и ревизионния екип се била провела в нейния офис. Тя лично била представила В. на ревизионния екип, като сочела, че те са го запознали с предмета на ревизията. Докато траела ревизията контактът на свидетелката с В. бил труден-той не й вдигал телефона, а снахата С.. казвала на свидетелката, че той е бил в София, че бил болен. Това, че не били открили В. Х. В. било повод да се спре ревизията. Тя била подала молбата за спиране от негово име. Свидетелката сочела, че връчването на ревизионния акт било направено на нея, след което тя се била опитала да се свърже с В. Х. В. и била успяла по телефона на десетия ден. След две седмици от връчването В. бил отишъл да си вземе ревизионния акт от свидетелката. Свидетелят В. П. познавал сина на Ц. Й. В. и В. Х. В.-Й., както и Р. Р. Д.. Твърдял, че Й. от началото на 2014 година се бил свързал с него по повод на неговата работа в агенция да недвижими имоти и му бил казал, че иска да продаде свой апартамент, който се водел на родители му. Около три-четири месеца нямало купувач. След това се появила Р. Р. Д., която харесала имота, но имала нужда от време за да осигури парите. Сделката била приключила лятото, след като тя осигурила парите. Съставът на Апелативен съд Бургас е посочил, че дава вяра на свидетелските показания. Свидетелите описвали лични възприятия, като не били налице обстоятелства, които да поставяли под съмнение тяхната достоверност. Доказателствената сила на оспорените части документи относно релевантни обстоятелства съдът преценявал на базата на всички събрани по делото доказателства.

Въззивният съд е изложил съображения, че събраните по делото доказателства обосновавали правни изводи, че въпреки направеното оспорване на частните документи, са доказани по делото твърдените от НАП гр. София обстоятелства, че към момента на извършване на сделката В. Х. В. знаел за проведеното ревизионно производство и за начислените му в особено големи размери данъчни задължения с РА. Относно това, че В. знаел за започналата ревизия била представената на лист 94-ти в копие, и на лист 260-ти в оригинал декларация, подписана лично от него до „Ю. Б. АД гр. София с дата 19.11.2013 година, чиято автентичност се потвърждавала от вещото лице, и в която била цитирана заповедта за започване на ревизията. Било установено по делото, че дори писмените изявления на В. Х. В. до НАП гр. София да не били правени лично от него, то те били правени от упълномощения за това счетоводител А. М., която своевременно го била уведомявала за действия си въпреки трудната комуникация. От показанията на А. М. било установено, че тя била разполагала с оригиналите на представени по делото пълномощни, за едно от пълномощните твърдяла, че го е предала на адвокатката на В., а за останалите предполагала, че били останали в ревизионната преписка. Дори да се приемело, че тези документи били изгубени или унищожени, тъй като в случаите по чл. 165, ал. 1 от ГПК свидетелските показания били допустими, а и извън тази хипотеза, въз основа свидетелските показания на счетоводителката на В.-А. М., въззивният съд приемал, че за релевантния период на ревизията тя била надлежно упълномощена от В. да го представлява пред органите на НАП гр. София и да извършва действия от негово име по повод на ревизията, което също сочело на неоснователност на възраженията на В. Х. В., че не бил знаел за започването на ревизията и за нейното приключване с ревизионен акт. Извън оформените документи в този смисъл, от показанията на А. М., ставало ясно, че между В. Х. В. и ревизионния екип била осъществена среща в офиса на свидетелката, което също установявало неговото знание за започването на ревизията. Що се отнасяло до личното му узнаване за резултата от ревизията, съгласно соченото от А. М., тя го била уведомила за резултата 10 дни след връчването-т. е. на 4-5 август, а четири дни след това той бил получил акта си от свидетелката-т. е. преди датата на сделката на 13.08.2014 година. Затова въззивният съд приемал, че към момента на извършване на процесната сделка В. бил имал ясна представа за резултата от ревизионното производство и начислените му данъчни задължения. Нямало данни за надлежно оборване на резултата от ревизионния акт, тъй като същият бил влязъл в сила. Предвид на това съставът на Апелативен съд Бургас приемал за установени твърденията на НАП гр. София относно наличието към момента на извършване на процесната сделка-13.08.2014 година, на съществуващи съгласно ревизионния акт публични вземания в особено големи размери, за които В. Х. В. отговарял и знанието му за тези публични вземания. Разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4, във връзка ал. 2 от ДОПК давала възможност по иск на публичния взискател или на публичния изпълнител да бъдат обявени за недействителни по отношение на държавата, сключените след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, сделки или действия извършени с намерение да се увредят публичните взискатели. Ставало ясно, че освен установения по делото акт на разпореждане, извършен от длъжник по едно установено публично задължение, след датата на установяването му и след датата на връчване на заповедта за ревизия, кумулативен елемент на доказване от страна на НАП [населено място] в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4, във връзка с ал. 2 от ДОПК било намерението за увреждане на публичния взискател от страна на длъжника. Както било посочено в решение № 27 от 28.02.2013 година, постановено по т. д. № 410/2012 година по описа на ВКС, ТК, II т. о. самото намерение за увреждане (animus nocendi) като факт било мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т. е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите (чл. 133 от ЗЗД). Следователно като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника (съответно на неговите управителни органи), то нямало самостоятелна изява, която да била обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следвало да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт било такова, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следвало това да стане при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от преценката на конкретните факти материализиращи субективното намерение за увреждане. Въззивният съд намирал за показателно относно намерението за увреждане обстоятелството, че към момента на извършване на увреждащата кредитора сделка В. Х. В. вече е бил уведомен за резултата от ревизията и начислените данъчни задължения. Въпреки знанието си обаче, след като е получил паричната сума от продажната цена по процесната сделка, той не бил предприел действия за погасяване на данъчните задължения, което сочело на липсата за намерение за погасяване, и било показателно за намерението за увреждане. Дори да бъдат взети предвид показанията на свидетеля В. П. , че имотът е бил обявен за продажба чрез агенция от сина на В. Х. В.-Й. още в началото на 2014 година, посочените изводи не се променяли. Релевантно в случая било намерението към момента на разпоредителната сделка. Дали то е отсъствало в предходен момент е без значение. Тъй като не били ангажирани доказателства относно наличността на получената от продажбата сума по банкова сметка на В. Х. В., не можело да бъде споделено възражението му, че кредиторът имал възможност да наложи запор върху нея. Извършвайки продажба на собствен имот В. Х. В. бил намалил имущество, което по чл. 133 от ЗЗД служело за обезпечение на кредиторите. Предвид неустановяването на друго такова имущество на В. Х. В. (по твърдения от НАП [населено място] отрицателен факт доказателствената тежест за оборване била на В.), което да сочело възможност за удовлетворяване на кредитора, както и предвид неудовлетворяването му и към настоящия момент, следвало да се приеме, че с извършеното разпореждане имуществото на длъжника било съществено намалено, което също било показателно за намерението му за увреждане. Това било в съответствие с приетото с решение № 639/06.10.2010 година, постановено по гр. д. № 754/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., че увреждащо кредитора действие бил всеки правен и фактически акт, с който се засягали права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, а длъжникът знаел за увреждането, когато знаел, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. Добросъвестността и знанието за увреждане на кредитора у приобретателя не подлежали на изследване, тъй като не били поставено като изискване в конкретната хипотеза, поради което правно ирелевантно било незнанието на приобретателката Р. Р. Д. за увреждането. В случая били налице всички кумулативно предвидени предпоставки за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК по отношение на сделката за 1/2 идеална част от имота, каквато била частта на длъжника В. Х. В., спрямо него и приобретателката за тази идеална част - Р. Р. Д..

В изложението си по чл.284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. Х. В. твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК поради вероятната му недопустимост. Искането за допускане на касационното обжалване на това основание се обосновава с твърдението, че НАП гр. София не е изпълнило, в определения й за това срок, указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Обжалваното въззивно решение е постановено след като с решение № 9/06.05.2020 година, постановено по гр. д. № 1683/2019 година по описа на ВКС, ГК , ІV г. о. предишно решение на Апелативен съд Бургас по спора е било отменено, като постановено по нередовна искова молба и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С разпореждане № 334/18.05.2020 година съставът на Апелативен съд Бургас е дал на НАП гр. София едноседмичен срок от връчването на препис от разпореждането да посочи ясно в какво се състои намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател, като в този смисъл изложи твърдения и подкрепящите ги обстоятелства. В определения от съда срок НАП гр. София е посочила конкретни твърдения за факти, които според нея преценени във връзка един с друг, водят до извода за наличието на намерението за увреждане. Тъй като това намерение може да бъде доказвано както с преки, така и с косвени доказателства, с посочването на факти, от които ако бъдат доказани би могъл да се направи извод за намерение за увреждане нередовностите на исковата молба са били отстранени и не са налице данни за евентуална недопустимост на обжалваното решение, които да послужат като основание за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Р. Д. е поискала допускането на въззивното решение на Апелативен съд Бургас по правния въпрос за това следва ли в решението си въззивният съд, в съответствие с изискването на чл. 235 и бл. 236 от ГПК за мотивираност на съдебния акт, да обсъди всички доказателства по делото поотделно и във връзка помежду им, а не извадково, да обсъди свидетелските показания изцяло, а не фрагментирано, като изложи аргументи, кои обстоятелства ги разколебават, като отчете и обсъди обстоятелствата, които обуславят евентуалната тяхна заинтересованост. Допускането на касационното обжалване по този въпрос се обосновава с твърдения за наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същата обаче не е налице, тъй като видно от посочените по-горе мотиви към обжалваното решение, при постановяването му въззивния съд е съобразил задълженията си, установените от закона и съдебната практика, че е длъжен да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и не може да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни. В раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че при липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно чл. 172 от ГПК съдът служебно извършва преценка на показанията на посочените в разпоредбата свидетели, както и на свидетелите, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, като взима предвид всички други данни по делото и взима предвид възможната тяхна заинтересованост. Последната сама по себе си не е основание показанията на тези свидетели да бъдат изключени като доказателство по делото. Това може да стане ако от данните по делото е видно, че тези показания не съответстват на действителността и на тях не може да им бъде дадена вяра. Показанията обаче могат да бъдат взети предвид, ако съответстват на останалите събрани по делото доказателства и неим противоречат или пък не са събрани други доказателства, които да ги оборват. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. С оглед на това въззивното решение на Апелативен съд Бургас не следва да бъде допускано до касационно обжалване по посочения по-горе въпрос.

Освен това с изложението си Р. Р. Д. е поискала въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това, чия е доказателствената тежест за установяване на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, след кой момент и докога следва да се установява субективният елемент-намерението за увреждане и въз основа на всички доказателства по делото ли и може ели съдът на приеме за доказани онези факти, за които страната, въпреки че доказателствената тежест е била за нея, не е представила доказателства, съответно може ли да приеме за настъпили правните последици от тези факти или следва да ги отрече. По отношение на този въпрос се сочи противоречие с установената практика на ВКС и оттам се извежда твърдението за наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Този въпрос е във връзка с поставения в изложението на В. Х. В. въпрос за това допустимо ли е след приемане за установено от страна на съда обстоятелството, че мотивите на разпоредителната сделка са други (извън намерението за увреждане), произтичащи от чисто житейски факти, впоследствие при възникване на данъчно задължение, само на това основание да се приеме, че мотивите на лицето са се променили-намерение за увреждане и вече е без значение защо страната е предприела продажбата, за който въпрос се твърди наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на тези въпроси съставът на Апелативен съд е съобразил установената съдебна практика, че доказателствената тежест за установяване на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, включително и на намерението за увреждане, което е част от фактическия състав, е на ищеца (решение № 436//22.12.2011 година, постановено по гр. д. № 308/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 27/28.02.2013 година, постановено по т. д. № 410/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.), което следва и от общото правило за разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. От него следва, че всяка страна носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и когато това не е направено съдът следва да приеме, че фактите не са се осъществили и страната, която се позовава на тях, не може да се ползва от правните им последици. Доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства, а е свързана с последиците от недоказването на фактите, като се състои в право и задължение на съда да приеме за ненастъпили по правните последици от недоказаните юридически факти, като задължава страната която се ползва от тях да понесе последиците от това. За разпределението на е без значение какво е процесуалното качество на страната, а е от значение каква правна последици претендира да е настъпила. Тези правни последици се свързват и следват от регулиращите материалноправното отношение между страните норми, които сочат както правнорелевантните факти, така и последиците от тях и между кои лица възникват тези последици. Доколкото доказателствената тежест не представлява задължение за представяне на доказателства съдът извършва преценка, за това дали релевантните факти или обстоятелства са доказани, въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства, включително и на представените от насрещната страна, а не само въз основа на тези представени от страната носеща доказателствената тежест за установяването им. Последната само ще понесе неблагоприятните последици от евентуалното неустановяване на факта или обстоятелството. В този смисъл и това дали е налице намерение за увреждане се преценява с оглед на всички доказателства по делото (решение № 27/28.02.2013 година, постановено по т. д. № 410/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.). Тъй като фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК изисква сделките или действията да са извършени с намерение (цел) да бъдат увредени публичните взискатели то намерението трябва да е налице към момента на извършване на сделката или действието, поради което подлежи на установяване към този момент. Съставът на Апелативен съд Бургас не се е отклонил от така установената практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението му по поставения от Р. Р. Д. въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това се отнася и до поставения по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК от В. Х. В. правен въпрос, тъй като съдът по същество не е приел наличието на намерение за увреждане към момента на сключване на договора за продажба само на обстоятелството, че са налице установени данъчни задължения.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК двамата касатори са поискали допускането на решението на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване по правния въпрос може ли при направено изрично искане от страна, оспорила писмени доказателства, представени в препис, те да бъдат представени в оригинал и след като съдът е задължил другата страна да го направи и тя не е изпълнила това си задължение, съдът да не изключи тези доказателства от делото, а да основе решението си на тях, който въпрос е във връзка с въпроса, поставен в изложението на Р. Р. Д. за това може ли съдът да основе изводите си за надлежна упълномощителна сделка въз основана свидетелски показания, без страната по чието искане е допуснат свидетеля да е твърдяла, че пълномощните са загубени или унищожени и тези показания допустими ли са. По отношение на тези два въпроса се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно правилото на чл. 183 от ГПК и установената въз основа на него съдебна практика когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото и съдът не може да го вземе предвид и да обоснове решението си на него. Това правило се прилага ако е установено, че оригиналът на документа се намира в държане на представилата преписа страна. От същото не следва изрично, че страната може да представи по делото заверен от нея препис само от оригинален документ. Тя може да представи заверен от нея препис от препис от документ. В този случай при поискване тя няма да може да представи оригинала на документа, а само наличния при нея препис, което по естеството си не би представлявало изпълнение на задължението по чл. 183 от ГПК. Невъзможност да се представи оригинала на документа ще е налице и в случаите, когато страната разполага само с препис от документа, а оригинала се намира в трето лице или пък е загубен или унищожен. В случаите, когато страната е представила препис от документа, съществуването или истинността на който се оспорват от насрещната страна и не може да представи оригинала, поради някоя от посочените по-горе две причини, е налице установена съдебна практика, съгласно която правилото на чл. 183, ал. 1, изр. 2 от ГПК не може да бъде приложено директно. В тези случаи за да се счита документа за загубен или унищожен, той трябва да не е в държане на страната и тя да не знае в кое лице се намира той. В противен случай тя може да изиска представянето на документа от лицето, което го държи на основание чл. 190 или чл. 192 от ГПК. Тези лица са задължени да представят исканите документи, тъй като в противен случай съдът може да приложи последиците на чл. 161, във връзка с чл. 190, ал. 2 от ГПК и чл. 192, ал. 3 от ГПК. Прилагането на тези последици е възможно когато лицата не оспорват съществуването на документа, но отказват да го представят. В случаите когато те оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, а също и когато въпреки изричните указания не предприемат действия, то страната която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина. Това става по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК, който намира приложение и в случаите, когато страната не може да представи оригинала на документа по реда на чл. 183 от ГПК, поради това че този оригинал се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен. В този смисъл решение № 190/25.01.2021 година, постановено по гр. д. № 4079/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и цитираното в него решение № 95/07.05.2013 година, постановено по гр. д. № 662/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Предвид на това страната представила препис от документа при оспорването му от насрещната страна може да изиска оригинала на документа от лицата, в чието държане е той и ако такъв не бъде представен с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, както и ако не се предприемат действия въпреки дадените указания, тя ще трябва да установи съществуването му по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК. В този случай съдът ще трябва да преценява дали представения от страната препис трябва да бъде изключен от доказателствата по делото или пък може да бъде ценен като доказателство след преценка на всички данни по делото, преценени съобразно посочените по-горе обстоятелства.В случая след като е била задължена да представи оригиналите на намиращите се по ревизионната преписка четири пълномощни, с които В. Х. В. е упълномощил А. Д. М., НАП [населено място] е посочила, че при представяне на пълномощно се извършва само проверка на данните за пълномощника с тези по личната му карта, като пълномощното се връща на приносителя, а по преписката остава препис от него. С оглед на това е заявено, че не разполага с оригиналите на пълномощните и не може да ги представи така както е задължена по чл. 183 от ГПК. Същевременно няма данни опровергаващи това твърдение и сочещи, че оригиналите на пълномощните се намират в НАП [населено място], още повече че се касае до такива за многократни действия, а не за еднократни такива, които обичайно се държат от пълномощника. При тези твърдения съдът е задължил В. Х. В. на основание чл. 190 от ГПК и пълномощника А. Д. М. на основание чл. 192 от ГПК да представят по делото оригиналите на пълномощните. В. Х. В. е заявил, че не разполага с такива документи, а А. Д. М. е заявила, че не знае къде са три от пълномощните, а четвъртото-от 19.02.2014 година било предадено на адвоката на В.. При това положение за страната е открита възможността да установява съществуването на пълномощните и тяхното съдържание по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК като това нейно намерение може да бъде извлечено и от предприеманите от нея процесуални действия, дори и да не е налице изрично изявление в тази насока. При това следва да се има предвид, че с оглед заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-почеркова експертиза по отношение на трите пълномощни от 29.07.2009 година съществува съмнение относно достоверността на две от тях, но по отношение на това от 19.02.2014 година, такова съмнение липсва. Наличието на последното пълномощно сочи на това, че А. Д. М. е била упълномощена да представлява В. Х. В., в качеството му на ЕТ „В. В. гр. Бургас в ревизионното производство, като евентуално са валидирани и предприетите по-рано от нея действия. Същите пълномощни са посочени и в решение № 8651/26.06.2018 година, постановено по адм. д. № 14 207/2017 година по описа на ВАС, като след 19.02.2014 година са били връчвани заповедта за спиране и заповедта за възобновяване на ревизионното производство. При това следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК свързва връчването на заповедта за възлагане на ревизия с това, че лицето се уведомява за предприетите по отношение на него действия, поради което невръчването не води до невъзможност за прилагането й, когато лицето е узнало за действията чрез друг способ и е предприело собствени действия във връзка с тях, за което по делото има данни. С оглед на това посочените по-горе два въпроса не обуславят допускането на решението на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване по посочените по-горе два въпроса.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 88/28.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 127/2020 година, по подадените против него от В. Х. В. касационна жалба с вх. № 107 796/09.11.2020 година и от Р. Р. Д. касационна жалба с вх. № 108 085/20.11.2020 година, като такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото В. Х. В. и Р. Р. Д. ще трябва да заплатят на НАП гр. София сумата от 200.00 лева, всеки от тях, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88/28.09.2020 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 127/2020 година в частта му обжалвана с подадената от В. Х. В. с ЕГН [ЕГН] и адрес за призоваване [населено място], [улица], ет. 3, офис 318, чрез адвокат Г. С. Н. касационна жалба вх. № 107 796/09.11.2020 година и от Р. Р. Д. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 5, чрез адвокат П. Е. А. касационна жалба с вх. № 108 085/20.11.2020 година

ОСЪЖДА В. Х. В. с ЕГН [ЕГН] и адрес за призоваване [населено място], [улица], ет. 3, офис 318, чрез адвокат Г. С. Н. и Р. Р. Д. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 5, чрез адвокат П. Е. А. да заплатят на НАЦИОНАЛНАТА АГЕНЦИЯ ЗЗД ПРИХОДИТЕ гр. София, бул. К. Д. № 52 сумата от по 200.00 лева, всеки от тях, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.