ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 2626

гр. София, 07.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. касационно търговско дело № 2570 по описа за 2024 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника О. С. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Г. Х. ЕООД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които са уважени предявените главен иск по чл. 266, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД изцяло и акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД частично.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с доводите, че поради нарушаване на правилата на логическите връзки са необосновани изводите на въззивния съд относно тълкуването на анекса към сключения между ищеца и третото лице договор за цесия, относно действителността на легитимиращите ищеца договори за цесия и относно изискуемостта на спорните вземания.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай изложените от жалбоподателя доводи, извън неконкретизираното твърдение за нарушаване на правилата на формалната логика, представляват единствено оплаквания за неправилност на конкретни фактически и правни изводи на въззивния съд, без да са изложени конкретни доводи за обосноваване на очевидност на сочената неправилност съгласно разясненото в практиката на ВКС съдържание на това понятие, поради което основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

По основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

- представлява ли отлагателно условие уговорката, че възнаграждението по сключен договор за изработка, ще се заплати след осигуряване на финансиране;

- следва ли да се счита за недобросъвестно поведението на касатора - О. С. е оглед на конкретните фактически обстоятелства поделото и във връзка с практиката по приложението на чл. 25, ал. 1 ЗЗД;

- намира ли приложение разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗЗД в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие;

- длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност;

- липсата на индивидуализация на вземанията, предмет на договор за цесия, отразява ли се на неговата действителност;

- в хипотезата на извършено частично погасяване на дълга от цедирания длъжник, след сключване на договора за цесия, следва ли в споразумението за прекратяването му да бъдат индивидуализирани всички непогасени вземания, които преминават обратно в патримониума на цедента;

- поражда ли правно действие извънсъдебното признание за наличието и размера на дълга, направено от длъжника, когато същото е отправено до некредитор;

- допустимо ли е със споразумение страните да развалят сключен помежду им договор, без да е налице вина за развалянето у която и да било от тях;

- длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства.

Първите три въпроса са относими към изложените от въззивния съд съображения, че съдържащата се в чл. 2, ал. 4 от договора за изработка клауза, че окончателното плащане на възнаграждението се дължи в едномесечен срок от осигуряване на финансиране не представлява условие по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗЗД, каквато е поддържаната от жалбоподателя теза, доколкото не поставя под условие изпълнението на задължението за заплащане на възнаграждението, а има отношение само към срока за това. Установената в тази насока последователна практика на ВКС (т. д. № 1072/2019 г. на II т. о. и цитираното там) е в смисъл, че в рамките на признатата от чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне страните по договор за изработка могат да уговорят клауза, поставяща изпълнението на задължението на възложителя да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа (чл. 266, ал. 1 ЗЗД) в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице; клауза с посоченото съдържание съставлява отсрочка за изпълнение задължението на едната от договарящите страни - възложителят, спрямо визираните в закона предпоставки за настъпване на изискуемостта му и доколкото волята на насрещната страна - изпълнителят, не би могла да бъде уговаряне на плащането като хипотетично и възможно неизпълнимо задължение, отсрочването предполага договаряне и на конкретните предпоставки, при които ще настъпи изискуемостта на задължението; когато страните не са посочили изрично тези предпоставки, договореното помежду им следва да бъде приложено по начин, който най-пълно и логично съответства на волята им и на добрите търговски практики и не представлява злоупотреба с правата на кредитора; за да не се стигне до злоупотреба с правата на кредитора, уговорката, че възложителят ще плати, когато на него му заплатят, следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това - с оглед грижата на добрия търговец и добрите търговски практики, следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя спрямо третото лице, без значение дали възложителят е изпълнил точно и в срок спрямо това лице и дали изпълнението му е прието. С така установената практика изводите на въззивния съд са съобразени, поради което по тези въпроси не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Четвъртият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. С дадената формулировка същият е относим към хипотезите, в които липсва направено от заинтересованата страна възражение за нищожност на сделката. В разглеждания случай от страна на жалбоподателя такова възражение е направено и по него въззивният съд се е произнесъл, намирайки го за неоснователно.

По петия и шестия въпроси също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите предпоставят неопределеност на предмета на договора, докато в разглеждания случай въззивният съд е отрекъл да е налице такава неопределеност, приемайки, че уговорката по чл. 1, ал. 2 от анекса от 31.07.2018 г. към договора за цесия от 08.07.2016 г. ясно индивидуализира вземанията, по отношение на които договорът за цесия се разваля частично и поради това не е налице неопределеност на предмета на договора, приравняваща се на липса на такъв.

Не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и седмият въпрос, доколкото същият не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд с оглед определения съгласно оплакванията във въззивната жалба предмет на въззивното производство, свеждащ се до въпросите за действителността на клаузата по чл. 1, ал. 2 от анекса от 31.07.2018 г., за възможността страните по договор за цесия да развалят същия по взаимно съгласие и за характера на уговорката по чл. 2, ал. 4 от договора за изработка относно наличието на финансиране и неговото значение като отлагателно условие или срок.

По осмия въпрос не са обосновани специалните предпоставки по т. 1, респ. т. 3, на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нито е посочена конкретна практика на ВКС, на която да противоречи изводът на въззивния съд, че страните по договор за цесия са свободни да предвидят в него обстоятелства, при чието настъпване договорът да се счита прекратен, нито са изложени конкретни доводи за наличие на неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, или за настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, или за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика (т. 4 от ТР № 1/2009 г.).

Накрая, отсъства общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на последния въпрос. Значимостта на същия за конкретното производство е обоснована с доводите, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства, без обаче да са посочени конкретни необсъдени доказателства, вместо което се повтаря поддържаната от жалбоподателя теза за нищожност на анекса от 31.07.2018 г. поради неопределеност на предмета по чл. 1, ал. 2 от същия анекс, както и че съдът не е коментирал възраженията за неизискуемост на процесните вземания, основани на чл. 2, ал. 4 от договора за изработка. Предвид липсата на посочени конкретни доказателства, които да са останали необсъдени от въззивната инстанция и доколкото съдът надлежно е изложил съображенията си по основаните на чл. 2, ал. 4 от договора за изработка възражения на жалбоподателя, поставеният въпрос не се явява обусловил правните изводи на съда, поради което и не може да обоснове допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно представените списък по чл. 80 ГПК и писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски за касационното производство в размер на 23 361,76 лв.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 380/11.06.2024 г. по т. д. № 234/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.

О. О. С. БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на „Г. Х. ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] поле, община Благоевград, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 23 361,76 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................