О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2643
гр. София, 15.09.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 238 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, представлявано от адв. Н. Л., срещу решение № 111 от 31.05.2024г. по в. гр. д. № 119/2024г. на Апелативен съд Бургас, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1222 от 27.11.2023г. по гр. д. № 217/2023г. на Окръжен съд Бургас, касаторът е осъден да заплати на В. Г. Т. обезщетение за разликата над 8000 лева до 14 500 лева за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от телесни увреждания вследствие настъпило на 01.01.2021г. ПТП. Подадена е и насрещна касационна жалба от ищеца В. Г. Т. срещу въззивното решение в частта, с която след потвърждаване на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 14 500 лева до 26 500 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Твърди, че определеното от въззивния съд обезщетение за претърпени неимуществени вреди е завишено спрямо действително претърпените вреди и съдебната практика за аналогични случаи, поради което се явява противоречащо на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост. Намира, че въззивният съд не е отчел всички критерии, имащи отношение към определяне на справедливо обезщетение, като не е съобразил изобщо обществено-икономическите условия в страната. Поддържа още, че въззивният съд неправилно е приел занижен размер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като намира, че този размер трябва да е поне 50%, вместо определения в решението 10%. Сочи, че не е отчетен фактът, че пострадалият е получил всички травми от инцидента поради това, че е пътувал без предпазен колан предвид траекторията на движение на тялото му в резултат на удара на автомобила.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:
1. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение на размера на обезщетението?
2. Следва ли да се отчете 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото, нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на уведеното лице в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл.137а, ал.1 ЗДвП поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудвано с такъв, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно – телесни увреждания от ПТП, и са били преимуществена причина за настъпване на същите? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 18 от 17.09.2018г. по гр. д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, решение № 43 от 15.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 750 от 30.11.2010г. по т. д. № 442/2010г на ВКС.
3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричинване на вредите от пострадалия, и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК?
Касаторът поддържа, че всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение по изложените в касационната жалба съображения.
Ответникът по касация В. Г. Т., представляван от адв. П. Д., представя отговор, с който оспорва касационната жалба и излага съображения за нейната неоснователност.
В насрещната си касационна жалба ищецът В. Г. Т. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради противоречие с материалния закон. Намира определеното от въззивния съд обезщетение за занижено и несъответстващо на установените по делото действително търпени от него вреди и съдебната практика. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправен въпроси:
1. Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? Твърди противоречие с въззивното решение с решение № 216 от 04.01.2011г. по т. д. № 87/2010. на ВКС, II т. о., решение № 336 от 05.01.2012г. по гр. д. № 280/2011г. на ВКС, II г. о.
2. Какви критерии следва да се съобразят от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена средна телесна повреда в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 501 от 29.07.2024г. по гр. д. № 2954/2023г. на ВКС, III г. о.
Касаторът – ответник „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не представя отговор на насрещната касационна жалба.
Третото лице – помагач Ж. Д. А. не представя отговор на касационната жалба и на насрещната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че на 01.01.2021г. в землището на [населено място] по общински път при управление на л. а. „Д. Г. Ч. Ж. А. е нарушил правилата за движение – чл.20 ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на ищеца В. Т. – фрактура на лява лъчева кост на ляв горен крайник, довела до трайно затруднение на движението му, както и смъртта на К. С., като деянието е извършено в пияно състояние. Взел е предвид, че с влязла в сила присъда № 36 от 25.11.2021г. по НОХД № 20132/2021г. по описа на ОС Бургас водачът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.342 ал.4 във вр. с чл.342 ал.1 от НК, като в мотивите към присъдата е прието, че на ищеца е причинена и травма на главата, мозъчно сътресение, разкъсно–контузна рана фронтално вдясно. Приел е, че след произшествието ищецът е бил откаран в ЦСМП с диагноза политравматизъм, като е диагностицирано от ортопед счупването на кост на лявата ръка, извършена е репозиция и имобилизация и е дадено мнение за оперативно лечение след подобряване на състоянието; проведена е била и консултация с неврохирург по повод контузията на главата, като е посочено, че пострадалият няма спомен от инцидента, бил е в съзнание. Посочил е, че на ищеца е била предложена хоспитализация, която е отказал.
Въззивният съд е приел за установено от показанията на свидетелката Т. – съпруга на ищеца, че след произшествието в продължение на няколко дни той е бил в шок, изпитвал е силни болки в кръста, цялото му тяло посиняло, оказало се, че е с изместен таз; не можел да се обслужва сам, имал нарушения на съня; посещавал рехабилитация и провеждал физиотерапия, посещавал е ортопеди в София и С. З. Посочил е, че според показанията на свидетелката ищецът получил и психотравма, питал непрекъснато за приятеля си К.. Взел е предвид показанията на свидетеля А., който свидетелства, че е помагал на ищеца при обслужването и придвижването, когато се е налагало да се ходи по лекари, както и че ищецът се страхувал при придвижване с автомобил, не можел да спи и да се храни нормално, продължавали силните болки в ръката и в областта на рамото.
Приел е, че фрактурата на лявата лъчева кост на ищеца е довела до трайно затруднение движението на ръката за срок около 10-12 седмици. Посочил е, че всички травми, описани в приетата съдебномедицинска експертиза, сочат на получени при удар на тялото и главата в твърди тъпи ръбести предмети вътре в автомобила при внезапното му привеждане от движение в покой и съобразно механизма на ПТП, както и че според САТЕ получените травматични увреждания са получени вследствие неизползването на обезопасителен предпазен колан.
Въззивният съд е приел за спорни в производството пред него въпросите относно размера на дължимото обезщетение и относно наличието на съпричиняване на увреждането от страна на ищеца и неговия размер. Посочил е, че ищецът като пътник в МПС, застраховано при ответният застраховател, е претърпял ПТП, при което е понесъл травми на главата, гръдния кош, лявата ръка, като е причинена фрактура на лъчевата кост на лявата ръка, както и че е пътувал без поставен предпазен колан. Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът е преживял сериозни болки и страдания в първите дни след катастрофата, изтърпял е оздравителния процес, свързан с обездвижване на ръката, неудобствата от невъзможността да ползва пълноценно ръката си в ежедневното битие. Взел е предвид, че според заключението на СМЕ и дадените в с. з. на 03.11.2023г. пояснения вещото лице не изключва травмата на ръката да се получи и при поставен предпазен колан и сочи, че ако е бил с поставен колан, раната на главата не би следвало да се получи. С оглед на това е приел, че фрактурата на ръката не би била избегната и при поставен колан, поради което е намерил, че определеният от първоинстанционния съд размер на съпричиняването от 30% е завишен. Достигнал е до извод, че следва да се определи 10% съпричиняване от страна на пострадалия, което се обуславя от категоричния извод на вещото лице по СМЕ, че травмата на ръката не се изключва и при поставен предпазен колан.
Въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 20 000 лева се явява адекватно съобразно събраните по делото доказателства. Посочил е, че според интензивността и продължителността на болките и страданията вследствие фрактурата на лъчевата кост на лявата ръка, установени за понесени, така определеният размер на обезщетението съответства на принципа за справедливо обезщетение по чл.52 от ЗЗД. Поради това е намерил, че след приспадане на платената сума от 3 500 лева и съответстващата на 10% съпричиняване сума 2000 лева остава дължима на ищеца сумата 14 500 лева.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираният от касатора първи въпрос относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г., ТК, ІІ т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на размера на справедливото обезщетение е съобразил възприетите от съдебната практика критерии след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото, както и, споделяйки извода на първоинстанционния съд относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, е взел предвид икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на произшествието. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определяне на съотношението на приносна делинквента и пострадалия за настъпване на увреждането, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т. о., както и посочените от касатора решения. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия, изразяващо се в неизползване на обезопасителен колан, е допринесло за настъпване на част от телесните увреждания. За да определи размера на съпричиняването от страна на пострадалия, въззивният съд е съобразил, че съгласно направените от вещото лице пояснения, противно на твърденията на касатора, не е доказано по несъмнен начин неизползването на обезопасителен колан да е в причинна връзка с получената от ищеца най-тежка травма - фрактурата на ръката, тъй като същата не би била избегната и при поставен колан. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение, което не може да обоснове допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.
Третият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната практика, като е обсъдил направеното от касатора възражение за съпричиняване на увреждането от пострадалия ищец, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е изложил съображенията, въз основа на които е достигнал до крайния си извод.
Наличието на формирана по поставените въпроси постоянна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъврменяване и от която въззивният съд не се е отклонил изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната с касационната жалба част. Поради това на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на пълномощника на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 1200 лева при съобразяване на фактическата и правната сложност на спора.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 111 от 31.05.2024г. по в. гр. д. № 119/2024г. на Апелативен съд Бургас, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1222 от 27.11.2023г. по гр. д. № 217/2023г. на Окръжен съд Бургас, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на В. Г. Т. обезщетение за разликата над 8000 лева до 14 500 лева за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от телесни увреждания вследствие настъпило на 01.01.2021г. ПТП.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от В. Г. Т. насрещна касационна жалба срещу решение № 111 от 31.05.2024г. по в. гр. д. № 119/2024г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която след потвърждаване на решение № 1222 от 27.11.2023г. по гр. д. № 217/2023г. на Окръжен съд Бургас е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 14 500 лева до 26 500 лева.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. П. Д. Д., АК Бургас, [населено място], [улица], вх.А, ет.2 сумата 1200 /хиляда и двеста лева/ възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция на основание чл.38, ал.2 Задв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: