О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1280

гр. София, 16.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№50 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Н. К. срещу решение №286 от 17.10.2023 г. по в. т.д.№301/2023 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №22 от 10.03.2023 г. по т. д.№54/2022 г. на ОС Силистра, Н. Н. К. е осъден да заплати на „Еми“ АД, следните суми: 1./ сумата 104 615.93 лв., представляваща платени при първоначална липса на основание месечни възнаграждения от дружеството на ответника като изпълнителен член на СД, в периода от 23.07.2018 г. до 26.08.2019 г., на основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД, 2./ сумата 293.69 лв., представляваща разликата между дължима мораторна лихва в размер на 907 лв. за периода 12.08.2022 г. – 08.09.2022 г. върху сумата 116 615.93 лв. и присъдена от първоинстанционния съд мораторна лихва в размер на 613.31 лв. върху платени при първоначална липса на основание месечни възнаграждения от дружеството на ответника като изпълнителен член на СД, на основание чл.86 ЗЗД; 3./ законна лихва върху главницата от 104 615.93 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 г. до окончателно погасяване на задължението, на основание чл.86 ЗЗД, и 4./ сумата 9 085.49 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за две инстанции съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 ГПК, след компенсация на дължими разноски от ищеца на ответника, съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл.78, ал.3 ГПК, като решение №22 от 10.03.2023 г. по т. д.№54/2022 г. на ОС Силистра е потвърдено в частта, с която сумата Н. Н. К. е осъден да заплати на „Еми“ АД сумата от 12 000 лв., представляваща платени при първоначална липса на основание месечни възнаграждения от дружеството на ответника като изпълнителен член на СД, в периода от 25.01.2022 г. до 20.04.2022 г., на основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от 12 000 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 09.09.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 613.31 лв., мораторна лихва до датата на подаване на исковата молба, на основание чл.86 ЗЗД.

В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, ч е са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Възможно ли е отговорността за вреди да бъде реализирана, след като изпълнителният член/управителят е освободен от имуществена отговорност. 2. Решението на ОС на акционерите за освобождаване от отговорност за вреди на членовете на СД, касае ли вредите настъпили от поведението на изпълнителния член и които са известни и документирани в счетоводните, канцеларските и други книги на дружеството. 3. Решението на ОС за освобождаване от отговорност за вреди касае ли вреди, които са известни и документирани в счетоводните, канцеларските и други книги на дружеството. 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения страните.

Ответникът по касация „Еми“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд, е приел, че липсата на писмен договор за възлагане на управление по чл.244, ал.7 ТЗ не означава, че между ответника и дружеството не е съществувало мандатно правоотношение по възлагане на управление и представителство през периода от 2000 г. до 13.05.2022 г. или през част от него, като ответникът, който е изпълнявал длъжността изпълнителен член на „Еми“ АД, е имал право да изиска сключването на писмен договор по чл.244, ал.7 ТЗ / изм. ДВ бр. 58 от 2003г./ и определяне на възнаграждение с решение на СД по чл. 244, ал. 4 ТЗ, с оглед възможността да претендира плащането му за осъществяваната мениджърска дейност, но това не е направено. Посочил е, че съгласно правилото на чл.154, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил на ответника процесната сума, а ответникът– наличието на основания за нейното задържане. Установил е, че плащането на исковите суми, ежемесечно, за възнаграждение, така както е посочено от ищеца, не се оспорва от ответника и се установява от представените с исковата молба доказателства /платежни фишове и преводни нареждания за всички плащания/. Приел е, че възнаграждението, заплащано от дружеството - ищец, не е трудово възнаграждение, а има характера на възнаграждение по граждански договор, като за това е без значение дали е третирано като работна заплата, как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Намерил е, че съгласно нормата на чл.244, ал.4, изр. първо ТЗ определянето на възнагражденията на изпълнителния член на АД с едностепенна система на управление е от компетентността на Съвета на директорите, но СД не е длъжен непременно да реализира предоставената му от закона компетентност – нито по материя, нито по време, тъй като компетентността в търговското право, за разлика от административното, не е право-задължение, а способност, възможност за вземане на решения в определен правен кръг. Посочил е, че договорът за възлагане на управление по принцип е възмезден, но няма законова пречка да бъде и безвъзмезден, като това се определя от решението на Съвета на директорите, с което лицето е избрано за изпълнителен член, като факултативното правоотношение по договора по чл.244, ал.7 ТЗ трябва да следва възмездния или безвъзмезден характер на основното правоотношение, възникващо от избора на лицето за изпълнителен член и определяне на възнаграждението, върху което факултативното правоотношение се наслагва. Счел е, че липсата в ТЗ на критерии за определяне на възнаграждението на членовете на СД и на изпълнителния член, което да е обвързано с икономическото положение на дружеството, имотното му състояние, определените бизнес задачи и постигнатия резултат при управлението, дават основания да се сподели мнението, че възнаграждението се заплаща за заеманата длъжност, а не за реално извършената дейност по управление или за постигнатите от управлението резултати. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че писмен договор за възлагане на управление между „Еми“ АД и ответника, в който би следвало да бъде отразен размер на възнаграждение не е сключен и няма решение на СД по чл.244, ал.4, изр. първо ТЗ за заплащане на възнаграждение на изпълнителния член, като изключителната компетентност на СД в разглеждания случай не може да бъде преодолявана с конклудентни действия на други органи, а санирането му може да стане само с изрично решение на СД, но не и мълчаливо, включително чрез плащане на договореното възнаграждение. Намерил е за неоснователни доводите в жалбата на ответника, че в резултат на непрекъсваемост на плащанията се налага извод за съгласие на дружеството за изплащане на възнаграждения, като е посочил, че са без значение за спора относно липсата на основание за плащанията и взетите решения от редовни Общи събрания на акционерите на „ЕМИ“ АД, проведени на 28.06.2019 г. и на 15.10.2020 г., за приемане на ГФО на дружеството за 2018 г. и за 2019 г., ведно с докладите на експерт-счетоводителите, както и за освобождаване от отговорност на членовете на Съвета на директорите. Изразил е отново становище, че санирането може да бъде само изрично, с решение на Съвета на директорите, а не чрез приемане на финансовия отчет, а и не могат да се приемат като пречка за успешно провеждане на кондикционния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на суми, платени в изпълнение на несъществуващо задължението за възнаграждение на изпълнителен член и взетите решения от ОСА за освобождаване на членовете на СД от отговорност за вреди, тъй като тези решения не са насочени към правни последици, свързани с опрощаване на задължения на членовете на СД за връщане на получени суми без основание.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

При постановяване на решението въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, своевременно наведени от страните възражения /доводите на ответника за приложение на чл.301 ТЗ са били във връзка с твърдението му за съществуване на правоотношение между страните, като въззивният съд изрично е приел, че между страните е съществувало мандатно правоотношение и е дал обстоен отговор на всички останали наведени в жалбата възражения относно дължимостта на възнаграждение/. В този смисъл първият от формулираните в изложението въпроси, е решен в съответствие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК и по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите формулирани от касатора въпроси, тъй като същите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. В случая предявените искове за обезщетение за причинени от ответника имуществени вреди са отхвърлени, като в тази част въззивното решение не е предмет на касационен контрол, а уважените искове са с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, респективно взетите решения от ОСА за освобождаване на членовете на СД от отговорност за вреди нямат отношение към кондикционния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на суми, платени на ответника в изпълнение на несъществуващо задължението за възнаграждение на изпълнителен член.

С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 10 000 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №286 от 17.10.2023 г. по в. т.д.№301/2023 г. на АС Варна в частта му, с която след частична отмяна на решение №22 от 10.03.2023 г. по т. д.№54/2022 г. на ОС Силистра, Н. Н. К. е осъден да заплати на „Еми“ АД, следните суми: 1./ сумата 104 615.93 лв., представляваща платени при първоначална липса на основание месечни възнаграждения от дружеството на ответника като изпълнителен член на СД, в периода от 23.07.2018 г. до 26.08.2019 г., на основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД, 2./ сумата 293.69 лв., представляваща разликата между дължима мораторна лихва в размер на 907 лв. за периода 12.08.2022 г. – 08.09.2022 г. върху сумата 116 615.93 лв. и присъдена от първоинстанционния съд мораторна лихва в размер на 613.31 лв. върху платени при първоначална липса на основание месечни възнаграждения от дружеството на ответника като изпълнителен член на СД, на основание чл.86 ЗЗД; 3./ законна лихва върху главницата от 104 615.93 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 г. до окончателно погасяване на задължението, на основание чл.86 ЗЗД, и 4./ сумата 9 085.49 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за две инстанции съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 ГПК, след компенсация на дължими разноски от ищеца на ответника, съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл.78, ал.3 ГПК и с която решение №22 от 10.03.2023 г. по т. д.№54/2022 г. на ОС Силистра е потвърдено в частта, с която сумата Н. Н. К. е осъден да заплати на „Еми“ АД сумата от 12 000 лв., представляваща платени при първоначална липса на основание месечни възнаграждения от дружеството на ответника като изпълнителен член на СД, в периода от 25.01.2022 г. до 20.04.2022 г., на основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от 12 000 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 09.09.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 613.31 лв., мораторна лихва до датата на подаване на исковата молба, на основание чл.86 ЗЗД.

ОСЪЖДА Н. Н. К. ЕГН [ЕГН] да заплати на „Еми“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 10 000 лв., адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.