13О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2619
[населено място], 12.09.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. И.
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. дело № 1438 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
П. С. Х., чрез процесуалния представител адвокат Д. Т., обжалва решение № 155 от 09.05.2023 г. по в. т.д. № 462/2022 г. на Апелативен съд – Варна, II състав, в частта, с която e потвърдено решение № 229 от 12.06.2022 г. по т. д. № 324/2021 г. Окръжен съд – Варна, с което е признато за установено, че вземанията, удостоверени в заповед № 261035/08.02.2021 г., издадена по ч. гр. д. № 1733/2021 г. на Окръжен съд –Варна се дължат от настоящия жалбоподател на „Банка ДСК“ АД, [населено място] по договор за обединяване на кредити от 03.06.2020 г., на основание чл. 430 от ТЗ и чл.107 от ЗЗД до размери както следва:
1.за връщане на просрочена главница в размер на 43 094,09 лв., формирана от консолидирани и превалутирани вноски с пропуснати падежи до 31.01.2021г. по първоначално договорени погасителни планове на обединени кредити и предсрочно изискуеми остатъци, ведно със законна лихва, считано от подаване на заявление за издаване на заповед на 05.02.2021г.;
2.за плащане на сборно вземане от 1484,80 лв., формирано от части от вноски за договорни лихви по същите погасителни планове, начислени като ежемесечно възнаграждение за ползване редовна главница по кредита до 31.01.2021г.;
3.за плащане на сборно вземане от 62,35 лв., представляващо сбор от лихвена надбавка, уговорена като обезщетение поради просрочие на вноските за главница до предсрочна изискуемост до 31.01.2021г.;
4.за плащане на сборно вземане от 38,26 лв., представляващи обезщетение за забава в размер на законна лихва върху цяла главница след предсрочна изискуемост за периода от 01.02.2021 г. до 04.02.2021 г., по иска, предявен по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], срещу П. С. Х..
В касационната жалба сочи основания за недопустимост на съдебното решение, като постановено на непредявено основание. Съдът бил приел, че следва да се уважи иска на основание два договора за кредит, които не били посочени в заповедното производство.
Излага съображения по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1.Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства и факти, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях?
2.Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?
По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК; тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.
3.Следва ли съдът при разглеждане на установителен иск по чл.422 във вр. с чл. 415 ГПК при наличие на издадена в полза на заявителя – кредитор заповед за изпълнение, оспорена от длъжника с възражение по чл.414, ал. 1 ГПК да приеме и се произнесе по ново основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, което не е посочено в заявлението по реда на чл. 417 и чл. 418? Сочи противоречие с т.16 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Едновременно с това сочи и допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД, [населено място] оспорва подадената касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са били предявени обективно съединени искове по реда на чл. 422 от ГПК, от „Банка ДСК” АД срещу П. С. Х., като кредитополучател за установяване дължимост на вземания на банката по издадена по ч. гр. д. № 1733/2021 на Районен съд - Варна заповед № 261035/08.02.2021г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на извлечение от сметка на потребителя по договор за обединяване на кредити от 03.06.2020г, както следва:
1.просрочена главница в размер на 45 905,74 лв. (от която сума от 3 273,37 лв., формирана от вноски с пропуснати падежи по погасителен план и 42 632,37 лв. предсрочно изискуем остатък);
2.сборно вземане от 1 484,80 лв. за договорни лихви, претендирани като начислени по същия договор като ежемесечно възнаграждение за ползване редовна главница по кредита, начислена от 28.08.2020 г. до 31.01.2021 г.;
3.сборно вземане от 62,35 лв. за лихвена надбавка, претендирани по уговорка в чл. 18.1. и 18.2 от ОУ към договора като начислени обезщетения поради просрочие на вноските за главница до предсрочна изискуемост за периода от 28.09.2020 г. до 31.01.2021 г.;
4.сборно вземане от 38,26 лв. за обезщетение за забава в размер на законна лихва върху цяла главница след предсрочна изискуемост за периода от 01.02.2021 г. до 04.02.2021 г.;
5.сумата от 120 лв., претендирани като начислена на 19.03.2018 г. на осн. чл. 16 от договора за кредит и т.8 от ОУ такса за покриване на разходи на кредитора при изискуем кредит по т. 5 от Тарифа по кредити за текущо потребление.
Въззивният състав е посочил, че между страните не се спорило, че с процесния договор на 03.06.2020 г. банката договорила с клиента си нови условия за погасяване на два текущи потребителски валутни кредита, а именно № 11/21808961 и № 11/2180894 и двата от 10.06.2014 г.
Посочил е, че от данните по делото, както и от събраните доказателства, се установило, че длъжникът е преустановил обслужването на оформения по нова кредитна сметка общ дълг, като е осигурил наличности за погасяване само на първите три вноски (с падеж до 24.09.2020 г.), което послужило като основание за упражняване на право на предсрочна изискуемост.
Посочил е още, че въззивникът Х. твърдял, че не са настъпили условията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. От приложеното по делото Уведомление изх. № 0090-20- 00092/07.01.2021 г. се установило, че банката в съответствие с уговорените между страните Общи условия била известила кредитополучателя за обявената предсрочна изискуемост на процесното задължение на 11.01.2021 г., като е индивидуализирала коректно забавените плащания чрез посочване на договор с дата, съвпадаща с последното съглашение между тях. Това е дало основание на съда да приеме, че били налице всички предвидени условия, при чието наличие кредиторът можел законосъобразно да лиши длъжника от преимуществата на сроковете по погасителния план, без да било необходимо да доказва по общия ред обективна неспособност за обслужване на плащанията и без да се изисквал срок за предупреждение. В тази връзка съдът е съобразил и изразеното в тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС становище, според което предсрочната изискуемост на договора за кредит настъпвала след упражняване на правомощието на банката с изрично изявление, достигнало до длъжника, при наличие на изрично уговорени обективни предпоставки.
Въззивният състав е приел за спорна във въззивното производство и действителността на Договора за обединяване на кредити от 03.06.2020 г., както и приложимостта на изначално договорените в двата кредита условия към процесната сделка.
Според въззивния състав процесният договор за обединяване на кредити от 03.06.2020 г. следвало да се разглежда в приложното поле и защитните норми на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. От събраните гласни доказателства се установило, че новите условия по сключения договор са предложени от самия доставчик, без кредитополучателят да е имал възможност да прецени доколко предлаганият договор за кредит съответствал на неговото финансово състояние и какви биха били реалните последици от новите, сочени от доставчика като подобрени, условия. Съдът е преценил обстоятелството, че на кредитополучателя не е предложен друг начин за преодоляване на забавата за изпълнение на парични задължения по два договора за банков кредит, като в същото време при първоначалния разговор у него било създадено впечатление, че доставчикът ще подходи по начин, идентичен с досегашния, предлагайки анекс към всеки договор. При срещата, непосредствено предхождаща подписването на процесния договор и комплекта съпровождащи книжа, те вече били оформени като нов договор, с условия, формулирани по различни от уговорените в преддоговорните отношения и окончателно приемливи за банката начин.
Въззивният състав напълно е споделил изводите на Окръжен съд - Варна за недобросъвестност от страна на договарящия се с потребител търговец. Тази недобросъвестност следвала от предложеното съглашение, което се състояло от установителна част, с характер на спогодба по размера на текущ дълг по два кредита и уговорки за изменение на условия за погасяването им с типично новационен характер по превалутиране и обединяване на вноските за погасяване на вече усвоена, а не новопредоставена главница. Направен е извод, че не е постигнато общо и съвпадащо съгласие и воля за изцяло ново кредитиране. Поради това съдът е приел, че договорът за обединяване на кредити от 03.06.2020 г. следва да се разглежда в своята естествена връзка с предхождащите два договора от 10.06.2014 г. Още повече, че тази зависимост била изрично визуализирана в подаденото искане за преструктуриране от ответника, така и в самия договор от 03.06.2020 г. Изложеното дало основание на въззивната съдебна инстанция да приеме, че клиентът е счел, че е обвързан с договор за обективна новация чрез обединяване на задълженията по двата текущи договора от 2014 г., а не с договор за новопредоставен кредит.
Въззивният състав е посочил, че според формираната задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, II т. о. и др., за да е налице валидна новация на дълга, извършена с процесния договор за обединяване на кредити, следвало да са налице кумулативно следните предпоставки: от обективна страна 1/.да има валидно възникнало съществуващо предишно задължение, което да се погасява; 2/. да има валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3/. да съществува разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябвало да имат различен предмет, а от субективна страна страните следва 1/. да имат ясно изразено намерение и 2/. способност за новиране.
В процесния случай, съобразно съдържанието на договора за обединяване на кредити, не било извършено само преструктуриране на първоначалните задължения по договорите за потребителски кредит, а бил поет изцяло нов дълг, чиято цел била да погаси предходните. Налице било едно общо задължение с ново общо основание, съответно на описаната в новия договор цел на обединяване на дълга, чрез погасяване занапред на двата кредита като един кредит за текущо потребление, превалутиран в лева по фиксиран в новия договор курс.
От поведението на двете страни се установило, че този договор бил наложен след обсъждане на единствено предложен от кредитора вариант за преструктуриране, чрез обединяване на двете задължения, но с нов срок, капитализиране и нови условия за погасяване, т. е. налице било желание на страната да погаси старите си задължения. Въззивният състав е посочил, че безспорно при обективната новация новият елемент се отнасял до предмета на паричното задължение - длъжникът поемал нов дълг, с нов предмет или ново основание, в замяна на старото задължение по договора. Именно с процесния договор за обединяване на кредити длъжникът бил поел задължение за разсрочено плащане на една глобална сума, а не за погасяване на отделни суми - главница, лихви, такси и комисиони, както е било уговорено в договорите за кредит. Според въззивния състав предходното в съвкупност, неизменно водило до изпълнение на необходимата цялост от правопораждащи факти за наличие на обективна новация. Поради това въззивната съдебна инстанция е приела, че с договора за обединяване на кредити действително била извършена обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, тъй като по новото съглашение била извършена промяна, както на основанието, така и на предмета на първоначалните договори за потребителски кредит, като чрез новацията старите дългове били погасени, а на тяхно място бил възникнал нов.
Въззивният състав е посочил, че първоинстанционният съд правилно е преценил с оглед на събраните гласни доказателства, че по част от клаузите на договора за обединяване на кредити липсвало дължимото индивидуално информирано съгласие на потребителя. Предвид този правен извод на първоинстанционния съд, същият законосъобразно е разгледал служебно конкретните клаузи на договора от 03.06.2020 г. за съответствие с интересите на потребителя. Винаги кредитополучателят - потребител бил икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Въззивният състав е посочил, че валидността на клаузите в процесния договор следвало да се прецени към момента на сключването му.
Въззивният съд е извършил анализ, както с оглед противоречието на закона, така и с оглед накърняване на добрите нрави на сключения договор за обединяване на кредити, преценил е, че търговецът дължи най-голямата дължима грижа при договаряне и сключване на договора. С оглед на това, той не можел да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, сключените от потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални клаузи в договор били нищожни като неравноправни, ако уговорката била във вреда на потребителя, тя не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, и не са формулирани на точен и ясен език. Уговорките, които определяли основния предмет на договора, сключен от потребител, и не били индивидуално договорени, не могли да бъдат неравноправни, ако били ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Въззивният съд е посочил, че от представения по делото заверен препис от Договор за обединяване на кредити от 03.06.2020 г., се установило, че той съдържал всички съществени условия на чл. 22 от ЗПК. В процесния случай, кредитополучателят се е запознал и с представените му Общи условията на Банката за предоставяне на кредити за текущо потребление. В двустранно подписания погасителен план към договора ясно били очертани основните елементи по възникналото облигационно отношение между страните, като в табличен вид били разграфени съответните задължения и срокове за изпълнение по тях. С оглед на депозираното и поддържано заключение по ССчЕ пред първата инстанция, въззивният съд е установил обективния факт, че посочените в първата част от споразумението от 03.06.2020 г. дължими размери са формирани, както след предходна капитализация на лихви по анексите от 2018 г., така и с ново добавяне на вече просрочени остатъци от договорни лихви до краен превалутиран нов размер на кредита. Това олихвяване на изтекли лихви в пълна степен покривало смисловото съдържание на анотицизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от 33Д.
В съдебната практика безспорно се приемало, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислявала възнаградителна лихва бил допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ, но не и по отношение на физически лица, каквото качество имал длъжникът. Преструктурирането на дълга съгласно чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./, не представлявала предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от 33Д. Това означавало, че липсвала каквато и да е правна възможност по сключени с физически лица договори за кредит, какъвто бил процесният от 03.06.2020 г., да се допуска начисляване на лихви върху лихви.
Въззивният състав е добавил, че в установената практика на съдилищата, анатоцизмът като резултат от олихвяване на изтекли лихви, се ограничавал категорично от допустимото от закона преструктуриране на рискови експозиции чрез отстъпки към длъжника в хипотеза на невъзможност да се плати в срок пълният размер на дълга, вследствие на влошено финансово състояние, като е възприел тълкуването на ВКС, изразено в решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о./. Анатоцизмът нямал за своя последица намаляване на дълга, ако не била премахната причината за намаляване на дохода и капитализирането единствено отлагало необратимото влошаване на изпълнението на длъжника и по новия план, предложен от кредитора. Това е била законодателната логика да се забранят клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви.
От доказателствата, приобщени към делото, въззивната съдебна инстанция е достигнала до правния извод, че анатоцизъм бил приложен както в анексите, така и в процесния новационен договор. Правна последица от този извод бил, че било налице нищожно договаряне по отношение на тези конкретни клаузи, което не следвало да се съобразява в процесните отношения, като противоречащо на закона. В същото време, с оглед на обстоятелството, че новите параметри на левовия кредит са на базата на тези предходни договаряния, не можело да бъде съхранено и действието на уговорките за новия начин на погасяване с вноски по новия план.
Действително изпълнението на така сключените договори е било дължимо до новирането на задълженията. Поради невалидното установяване на размера на новия левов дълг, погасителният ефект на обединението на основанията не можело да се зачете и по отношение на уговорен нов размер на главници и лихви.
Предвид факта, че съдържанието на Договора за обединяване на кредити от 03.06.2020 г. не съответствал на принципно ново договаряне, което да е било независимо и различно от двата предходни договора, а напротив - се намирал в пряка юридическа връзка с тях, е прието, че на изследване подлежат и първоначалните два договора за потребителски кредит. След формирането на правни доводи, че уговорките в същите (с изключение на неравноправно наложено право на кредитора да променя по своя методика лихвен процент, допълнителното „доначисляване“ на невключена в плана лихва и добавени в едностранно оповестена тарифа разходи при предсрочна изискуемост) са валидно договорени, е приложил само условията, изначално договорени в двата кредита, без да е отчел промените в главниците (капитализирани в анекси и в новия договор). По този начин е заместил с тях приетите за недействителни в договора за обединяване на кредити от 03.06.2020г. уговорки между страните.
С оглед на това, въззивният съд е достигнал до правния извод, че от общото съдържание на новия договор, потребителят можел да бъде обвързан само с уговорките за новиране на основанията до един кредитен продукт, изплащан в лева по фиксиран курс. Действително не можело да бъде изцяло отречено действието на изявената воля на потребителя за „обединяване“ и превалутиране на задълженията, която недвусмислено била заявена като негов избор на предложението на кредитора и дори посочена като основна цел на новия договор. Съответно и след новото договаряне, условията за погасяване на консолидирани като един дълг задължения били съхранени, а приложими били само началните погасителни планове, които съвпадали с валидно договорени начални условия без всякакви промени, като действащи уговорки за обслужване на единния кредит.
Предвид всичко това, от вариантите, представени от вещото лице по заключението на ССчЕ в първата инстанция, кредитирано от съда като безпристрастно и професионално дадено, е прието, че правилно бил приложен този, при който направените изчисления били на базата единствено на уговорките между страните по първоначалните договори до момента, в който банката се е позовала на продължителна забава. Констатирано е, че е налице анатоцизъм и неравноправно установени размери в част от новационното споразумение по отношение размера на новата главница по договора от 03.06.2020г., както и били изключени недействителните неравноправни клаузи и уговорки, противоречащи на императивни норми на ЗПК.
Въззивният състав е посочил, че съгласно тълкувателно решение № 3/ 2017 г. ОСГТК на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следвало да се определи съобразно само непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Според въззивния състав, правилно Окръжен съд – Варна, е приел за безпредметна защитата на П. С. Х., основана на изтекла погасителна давност. От по - подробните справки в приложенията към експертизата по тези варианти (приложение № 12 на л. 163 и приложение № 15 на л. 170) се установило, че размерите на сумите, които са били просрочени при пропускане на падежи преди обявената пълна изискуемост са формирани от вноски с най-ранни падежи 27.11.2019 г. за главница и 27.12.2019 г. за лихва. Заявлението за издаване на заповед било от 04.02.2021 г.
Предвид заключението по ССчЕ ответникът в първоинстанционното производство Х. е бил в забава, продължила повече от 90 дни, и по двата кредита от 10.06.2014 г. Това е дало основание на въззивната инстанция да приеме крайния правен извод на съда, че към началото на 2020 г. били настъпили предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на задължението съобразно Общите условия на банката при първоначалното договаряне с кредитополучателя, съответно - към 07.01.2021 г. е съществувало основание за обявяване на непадежиралите вноски за предсрочно изискуеми. При този извод на съда, предвид заключението по ССчЕ превалутираните задължения към 01.02.2021 г. били включвали общо по двата договора: сбор от падежирала и вече предсрочно изискуема редовна главница в размер на 43 094,09 лв.; натрупани неплатени лихви по вноски с настъпили падежи (просрочена редовна лихва) в размер на 3 629,27 лв. и обезщетение за забава в размер на 10 % от просрочени части от вноски само за главница в размер на 492,80 лв. Установен е размер на главницата от 43 094,09 лв. и е прието за неоснователно искането за установяване съществуване на вземане до размер от 45 905,74 лв. (главница). Също така, съобразно изчисленията, е констатиран сбора от дължимите договорни лихви и лихвена надбавка за просрочие и обезщетение за забава след предсрочна изискуемост, както е посочено по-горе. При установяване на вземанията, въззивният съд е взел предвид отричане на внесените вноски по първоначалните погасителни планове, към момента на сключване на двата договора.
Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.
Касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл като не е съобразил действителното основание на предявения иск, разгледал бил различно основание. Приемайки, че е налице договор за новация със сключения Договор за обединяване на кредити от 03.06.2020 г. и приемайки, че същият е нищожен, съдът следвало да отхвърли исковете. Съдът бил основал решението си на факти, които не били посочени от ищеца в заявлението по чл. 417 от ГПК, двата предходни договора между страните. Настоящият съдебен състав намира, че липсва разглеждане на иска на непредявено основание. Изричното позоваване на неизпълнение на задължение на длъжника, произтичащо от договор за обединяване на кредити, основан на предходно неизпълнение на задължения по договори за банков кредит между същите страни, дава основание на съда да приеме, че разглеждането на правоотношенията между страните, породените права и задължения от предходни договори между тях, не представляват произнасяне на непредявено основание. В този смисъл, не може да се приеме, че съдът е осъществил недопустимо произнасяне, в отклонение от претендираното основание на исковете. Съдът е разгледал сочените от ищеца факти и липсва отклонение от тях. Обстоятелството, че претенциите са основани на Договор за обединяване на кредити включва и обстоятелствата относно предходните договори. Произнасянето е на соченото от касатора основание, като съдът не е установил недействителност на договора в неговата цялост, приел е, че договорът може да продължи да действа между страните като се премахнат недействителните клаузи от същия.
По отношение на първия посочен в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е свързан с оплакванията, формулирани в касационната жалба за липсата на произнасяне от съда относно недействителността на договора за обединяване на кредити от 03.06.2020 г. в неговата цялост. Този довод, че липсва произнасяне по възражението за недействителност на основание чл. 22 вр. чл. 11 ЗПК, не отговаря на изложените мотиви от въззивния съд. Въззивният съд подробно е разгледал доводите на жалбоподателя, като е извършил и служебна проверка, за да достигне до извода, че са налице клаузи, които са частично недействителни и следва да останат неприложени между страните, като се запазят съществуващите между тях уговорки съгласно първоначално сключените договори за кредит и уговореното в договора за обединяване на кредит, като останат неприложени клаузите относно прибавянето на изтекли и непогасени лихви като задължение за главница, достигайки до анатоцизъм. Прието е, че e възможно да се отстранят неравноправните клаузи от договора, като се запази уговореното за определяне на общия размер на главницата, представляваща обединение на непогасените задължения за главница от предходните сключени договори за банкови кредити между страните. Освен това подробно са изложени съображения, като е преценена и действителността на клаузи от предходните договори и анекси, сключени между страните, послужили за основание за определяне на задължението на основание договора за обединяване на кредити.
Въззивният съд е отговорил последователно на доводите за недействителност, но е отхвърлил възражението на длъжника, че договорът за обединение на кредити е недействителен в неговата цялост. Подробно е обсъдил и възражението, на основание чл. 22 вр. чл. 11 ЗПК, относно съществените характеристики на договора. Обсъдена е и същността на договора, като е отчетено, че целта му е била да се погасят задължения по предходни договори за кредит, обсъдено е и правното действие на тези договори за кредит, както и анексите, сключени въз основа на тях.
Въззивният съд е разгледал възражението за погасителна давност, както по отношение на произтичащите от предходните два договора задължения, така и по отношение на договора за обединяване на кредити и е приел, че с предходните договори за банков кредит е уговорено връщане на получената сума на вноски, съдържащи главници и лихви. Посочил е падежиралите вноски, преценил е, че от падежа на вноската до подаване на заявлението на основание чл. 417 , т. 2 от ГПК, не са изтекли повече от 3 години и е приел, че липсва погасяване както на главницата, така и на лихвите на възникналите задължения, преуредени с договора за обединение на кредити.
Въззивният съд не се е отклонил от разрешението на поставения правен въпрос от задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., като е изпълнил задълженията си като въззивен съд и повторното е разрешил материалноправния спор между страните. Изпълнил е задължението си да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Изложил е подробни мотиви, съобразно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е посочил фактическите и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Поради това не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на формулирания втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с оглед подробно изложените съображения от въззивния съд, по въведените възражения за недействителност на договора за обединяване на кредити не може да се приеме, че е разрешен поставения правен въпрос в отклонение от задължителната и трайна практика, сочена от касатора. Касаторът твърди, че въззивният съд не е изпълнил задължението си и служебно да прогласи нищожността на договора за обединение на кредити в неговата цялост. Задължението на въззивния съд, съгласно посоченото Тълкувателно решение 1/27.04.2020 г. по тълк. д. 1/20 г. на ОСГТК на ВКС, е изпълнено. Конкретно, така както е разяснено в посоченото тълкувателно решение, въззивният съд на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК е изпълнил задължението си да прецени служебно наличието на неравноправни клаузи в договора за обединение на кредити, като при преценката дали този договор има за предмет действително съществуващи вземания е извършил преценка и на действителността на двата договора за кредит от 2014 г. Тази преценка е направена, като е прието, че длъжникът е потребител. Въпросът за наличие на нищожност на клаузи от договорите, предшестващи сключването на договора за обединение на кредити и възможността, след премахване на недействителните клаузи, всеки от договорите да запази своето действие, както и недействителността на клаузи от договора за обединение на кредити, основани на неравноправни клаузи от предходните договори и преценка, че договорът може да запази своето действие, след отстраняване на тези клаузи, е разрешен след анализ на доказателствата и при преценка действието на правните норми спрямо установените факти. Въззивният съд изцяло се е съобразил със задължителната и трайна практика на ВКС. Поради това не може да се приеме, че е налице допълнителното основание, сочено от касатора.
По отношение на третия поставен правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Липсва произнасяне на различно основание от заявеното в заповедното производство от кредитора – „Банка ДСК“ АД, договор за обединяване на кредити от 03.06.2020 г. Въззивният съд поради изследване наличието на неравноправни клаузи, с оглед защитата на ответника-потребител, е достигнал до извод, че предвид обединението на кредити и формиране на задължение за връщане на главница, от предходни задължения за връщане на главница, на основание два договора за потребителски кредит, подлежи да прецени наличието на задължение, произтичащо от тези договори. Такова задължение не би могло да възникне, ако договорите са нищожни, това е обусловило и разглеждането на предходните договори относно наличието на неравноправни клаузи. Така извършената преценка на спорните въпроси между страните не е равносилна на непроизнасяне на предявеното основание. В този смисъл поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Поставеният правен въпрос е свързан с тезата на касационния жалбоподател, която не може да се приеме за основателна.
По изложените съображения не може да се приеме, че решението на въззивния съд в обжалваната част следва да се допусне до касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Р България
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 155 от 09.05.2023 г. по в. т.д. № 462/2022 г. на Апелативен съд – Варна, II състав, в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: