Производството е по реда на чл.208 и следващите от АПК, във връзка с чл.13 ал.V от Закона за социално подпомагане /ЗСП/.

Образувано е по жалба на И. И. М. от гр. А., против Решение №1206/18.11.08г., постановено по адм. д.№1989/08г. на Административен съд гр. П., с което е отхвърлено оспорването и потвърдена като законосъобразна Заповед №СП 1315/02.04.07г., издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане” гр. А., оставена в сила със Заповед №РДП-СП-2-623/05.11.07г. на директора на РД”СП” гр. П.. Жалбоподателят поддържа оплакване, че недопустимо съдът се е произнесъл по различен от въведения от него предмет на съдебния контрол, тъй като оспорвал контролния акт на по-горестоящия административен орган, а не първоначалния такъв, с който са разпоредени неблагоприятните за него правни последици. От обстоятелствената част на жалбата се извлича касационен довод и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост /чл.209 т.3 АПК/. Касаторът счита, че то е постановено при несъобразяване на всички установени в производството обстоятелства и в противоречие с духа на закона - ЗСП и ППЗСП. Настоява за отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на искането му за отпускане на месечна целева социална помощ по чл.14 ал.І т.2 от ППЗСП.

Ответникът по касация – Директорът на Дирекция „Социално подпомагане” гр. А.,в писмено възражение по делото, изразява становище за законосъобразност на обжалваното решение и моли за оставянето му в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване.

Върховният административен съд, Шесто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, съответства на изискванията на чл.212 АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да отхвърли оспорването срещу Заповед №СП-1315/02.04.07г. на ответния едноличен административен орган, АС гр. П. е приел, че индивидуалния административен акт – предмет на съдебния контрол, е съответен на установените по делото факти и закона. Извел е крайния решаващ извод от безспорно установения правнозначим факт – за наличие на допуснато нарушение от касатора на изискването за постоянен адрес при подаване на молба - декларация вх.№СП-1315/22.03.2007г., в която е посочил за „постоянен адрес” такъв, който е различен от вписания в личната му карта и регистрите по чл.24 от Закона за гражданската регистрация /ЗГрР/. При тези обстоятелства е преценил за законосъобразен отказа на компетентния орган по чл.13 ал.І и ал.ІІ ЗСП, обективиран в оспорената заповед, за отпускане на месечна целева помощ за заплащане на наем на общинско жилище. Правилно е осъществен съдебния контрол, предвид императивната норма на чл.168 ал.І, във връзка с чл.146 АПК, като по отношение на конкретния спорен предмет –

основание ли е за отказване на социална помощ по чл.14 ал.І ЗСП, неживеенето на молителя на вписания в регистрите и личната му карта постоянен адрес, щом отговаря на останалите изисквания по социалното ни законодателство за исканото подпомагане,

съдът е извел законосъобразен извод, че е налице нарушение на нормативно въведено изискване, което е достатъчно за постановения отказ.

Неправилно касаторът поддържа довод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по различен от въведения от него предмет на съдебния контрол, тъй като оспорвал контролния акт на директора на РД”СП” гр. П., а не първоначалния отказен административен акт, разпоредил неблагоприятните за него правни последици - на директора на Д”СП”гр. А.. С нормата на чл.13 ал.V ЗСП е въведена като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното производство, изчерпването на административния контрол, което обективно е осъществено в случая. Последиците, от които е недоволен жалбоподателя и обосновават правния му интерес по чл.147 ал.І АПК, произтичат от първоначалния административен акт, чиято законосъобразност именно е контролирал първоинстанционния съд, в съгласие с разпоредбата на чл.145 ал.ІІ т.1 АПК. Ето защо, настоящият състав намира, че съдебният процес е бил правилно конституиран и е постановено допустимо и валидно съдебно решение при неговото приключване пред АС гр. П..

Обжалваният правораздавателен акт е и материално законосъобразен по следните съображения: Административното производство е започнало по подадена молба-декларация вх.№СП 1315/22.03.07г. от касатора, с приложени документи, съобразно изискването на чл.26 ал.ІV и ал.V ППЗСП, вкл. Заповед №43/10.10.02г. на Кмета на Община гр. А. за настаняването му в общинско жилище, находящо се в гр. А., ул.”Л. К.” №10, ет.ІІ, стая №3. В изпълнение на законовите си задължения, произтичащи от нормата на чл.26 ал.VІ ППЗСП и след като са установили различието в посочените постоянни адреси в молбата-декларация и в личната карта на молителя, социалните работници са изискали от Община гр. А. приложените по административната преписка удостоверения за вписан постоянен и настоящ адрес на И. М. /л.69 и л.70/. Това несъответствие е легнало в основата на постановения изричен отказ със Заповед №СП 1315/02.04.2007г. на ответника по касация. От събраните по делото доказателства, както и от изрично изложените обстоятелства в касационната жалба, се установява, че горното състояние на несъответствие, се поддържа неизменно от 2002 година до настоящия момент и е ставало причина и друг път да бъде отказвано социално подпомагане на касатора. Независимо от това, различието в адресите не се отстранява от жалбоподателя, а друг не може да упражни личните му права и задължения по Закона за българските документи за самоличност /чл.27 от ЗБДС/ и Закона за гражданската регистрация /чл.95 ал.ІІ ЗГрР/. Той е бездействал в продължение на 6 календарни години въпреки законодателно уредената възможност за социално подпомагане по реда на чл.16а от ППЗСП - за издаване на лична карта.

Съображенията на АС гр. П., обосновали извода за отхвърляне на оспорването на акта с отказно съдържание, се споделят напълно от настоящия съдебен състав и не се налага да бъдат преповтаряни. Фактите, които са релевантни за реализиране правото на получаване на социална помощ, са установени в чл.12 ал.ІІ ЗСП и доразвити в Глава ІІ от Правилника за прилагане на ЗСП. Упражняването на правото, съгласно нормативната уредба, зависи от доказване на визираните в закона факти пред административния орган. Разпоредбите на чл.12 ал.ІІ ЗСП, чл.8 и чл.26 ал.І ППЗСП, поставят изискването социалните помощи да се отпускат на лицата и семействата по техния постоянен адрес, на който се извършва и социалната анкета. По този начин, в социалното законодателство, е нормативно установено условието молителите да живеят на постоянния си адрес, който следва коректно да посочат и в молбата-декларация за отпускане на социалната помощ. Съгласно чл.26 ал.І и ал.ІІ ППЗСП установяването на това обстоятелство става с лична карта или личен паспорт, които следва да се представят с молбата-декларация. С последната се инициира административното производство и въз основа на нея се отпуска помощта. При установеното по делото несъответствие между посочения от касатора в молбата-декларация адрес и вписания в личната му карта, респ. в регистрите по чл.24 ал.І ЗГрР, както и с признатия от него факт в касационната жалба, че„…от 10.10.2002г. с адрес ул.”Н. К.” №30, който ответната страна се мъчи да ми вмени като постоянен адрес, съм преустановил абсолютно всички взаимоотношения...",отхвърлителното решение на АС-Пловдив се явява съобразено с приложимия материален закон.

Неправилно жалбоподателят разбира и тълкува понятието за „постоянен адрес”, който има легална дефиниция в нормата на §1 т.3 от ДР на ЗБДС. Разбира се, че никой на никого в страната не може да вменява каквато и да е адресна регистрация, но със стриктни правни норми са разпоредени задължения за дееспособните български граждани, своевременно да уведомяват и по нормативно установен ред, общинските и полицейски власти за евентуалните промени в личния им избор на местоживеене, като посочат точните адреси, на които се установяват. Без опора в действащото законодателство е твърдението на касационния жалбоподател, че по всяко време и по негово усмотрение може да посочва като постоянен адрес друг, различен от този, за който са уведомени компетентните власти. Несполучливо е и позоваването на нормата на чл.35 ал.І от КРБ, която прокламира правото на свободен избор на местожителство, на свободно придвижване по територията на страната и др., като упражняването на тези конституционни права се урежда с отделни закони – в случая ЗБДС и ЗГрР. Не може да бъде възприето и възражението в жалбата, че неживеенето на постоянния адрес, посочен в личната карта на касатора е несъществено, щом той живее на адреса, посочен в молбата-декларация до Д”СП” гр. А., който именно възприема за свой постоянен адрес, по силата на дадената му с Конституцията свобода да си избира местожителството. Подобно тълкуване на позитивното ни право в обсъжданата област, би довело до изначално блокиране на дейността на администрацията по адресната регистрация на гражданите, ЕСГРАОН и изобщо цялата база данни „Население”, регламентирана със ЗГрР. Правилата за поведение, уредени с нормите на ЗБДС и ЗГрР, не влизат в противоречие със законодателството за социалното подпомагане, тъй като в чл.27 ал.ІІІ т.3 от ЗБДС изрично е прогласено като предназначение на „постоянния адрес” на българските граждани:„за получаване на социални осигуровки и помощи”. Доразвитие на законовата дефиниция на понятието „постоянен адрес” дадена с §1 т.3 от ДР на ЗБДС, представлява нормата на чл.93 ал.І от ЗГрР. Алинея ІІІ на чл.93 ЗГрР постановява, че всяко лице може да има само един постоянен адрес /а според касатора той разполага с два – този по личната му карта и другия, който свободно си е избрал и посочил по административната преписка/. Алинея V на чл.93 ЗГрР предоставя правото на всеки собственик или ползвател на жилище, да възрази пред кмета на общината срещу ползването на неговия адрес от трети лица, каквото несъмнено е жалбоподателя по отношение на вписания в личната му карта и регистрите на Общината постоянен адрес на ул.”Н. К.” №30.

Горното налага извода, че значението на постоянния адрес на гражданите е определено със закон и несъответствието на вписания такъв в официалните регистри и документи за самоличност с фактическия, влече като последица незаконосъобразност, която не може да бъде преодоляна с тълкуването, направено от касатора в настоящата жалба. А щом не е изпълнено въведено със закон изискване по смисъла на чл.26 ал.І и ал.ІІ ППЗСП, във връзка с чл.12 ал.ІІ ЗСП, то правилно е отказано на жалбоподателя отпускането на целева месечна социална помощ по чл.14 ал.І т.2 от ППЗСП. Като е стигнал до такъв краен извод, Административният съд гр. П. е постановил законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. Изцяло в този смисъл е и постановеното по сходен казус, между същите страни, Решение №211/09.01.06г. по адм. д.№8039/ 2005г., VІ О на ВАС и няма основание за ревизиране на установената съдебна практика по повдигнатия спор.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна.

По тези съображения, Върховният административен съд, Шесто отделение РЕШИ :

Оставя в сила Решение №1206/18.11.2008г., постановено по адм. д.№1989/2007г. на Административен съд гр. П.. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ С. П. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Т. Т./п/ М. С. М.С.