О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1274

Гр. София,16.05.2024г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, 2 т. о. в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.

ЧЛЕНОВЕ : Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 209 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационната жалба, подадена от „ВЕНТУС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД чрез процесуалния му пълномощник - адв. К. Л. срещу решение №719/27.11.2023г., постановено по в. т.д. № 758/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 709/31.05.2023 г. по т. д. № 473/2022 г. на Софийския градски съд, VІ-24 състав за отхвърляне на предявените срещу ответника „А. Е. Б. ЕООД / с ново име „А29 Е. Б. ЕООД/ искове за заплащане на сумата 358 211,60 лв., представляваща неиздължен остатък от цена за продадена активна електрическа енергия за периода 01.01.2022г. – 31.01.2022 г. по фактури № 918/31.01.2022 г., № 919/31.01.2022 г., № 920/31.01.2022 г. и № 921/31.01.2022 г., и на сумата 2 985,34 лв., представляваща законната лихва за забава за периода 10.02.2022 г. – 14.03.2022 г., както и на сумата 967,98 лв., представляваща законната лихва за забава за периода 10.02.2022 г. – 21.02.2022 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Сочи, че неправилно съдът бил приел, че сключената между страните с Изменение №1/19.09.2021г. на Потвърждение 3 индивидуална сделка не била прекратена. Поддържа, че такава възможност за прекратяване е регламентирана в чл. 17.3 от Рамковия договор и че е отправил 30-дневно предизвестие, поради което е ирелевантно дали действително е осъществена смяна на координатора на балансиращата група. Касаторът поддържа, че след прекратяване на индивидуалната сделка, считано от 15.01.2022г., по отправеното негово предложение с писмо от 14.12.2021г. е сключен нов неформален договор за поръчка с цена, която е определяема по чл. 100, ал. 6 от ЗЕ. Счита, че необосновано съдът е приел, че след 15.01.2022г. липсва валидно правоотношение по офертата поради несъгласие на страните по съществен елемент – цената, като се позовава на разпоредбата на чл. 326, ал.2 от ТЗ. Сочи, че е издал фактури с цена съгласно чл.100, ал.6 от ЗЕ, същите са осчетоводени от ответника, който е ползвал данъчен кредит по тях. Според касатора неправилни са изводите на съда за неоснователност на доводите за нищожност на клаузи от договора като противоречащи на закона и добрите нрави, като счита, че съдът не е тълкувал в пълнота относимите разпоредби на Закона за енергетиката /ЗЕ/ и Правилата за търговия с електрическа енергия /ПТЕЕ/. Поддържа, че неоснователно съдът е приел, че ищецът е въвел несвоевременно в процеса възражението за ролята на координатора само като посредник и косвен представител по правоотношението. Съдът не зачел и довода му, че ответникът не е имал право да сключва сделки с ищеца като търговец на ел. енергия, тъй като съобразно чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредба № 3/2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката е следвало да получи изрично разрешение от КВЕР за сключване на сделки с ел. енергия, липсата на което сочи като основание за нищожност. Счита, че съдът неправилно е преценил характера на сключения между страните рамков договор и индивидуална сделка, като горното е в противоречие с целта на приетите нормативни актове - сделките с предмет продажба на ел. енергия от ВЕИ да се сключват само на борсата. Твърди и че съдът е игнорирал забраната за манипулация на пазара по чл. 5 от Регламент / ЕС/ 1227/2011 относно интегритета и прозрачността на пазара за търговия на едро с енергия. Поддържа и че съдът напълно нелогично отричал значителната нееквивалентност на престациите, която била в противоречие с добрите нрави, тъй като инвестицията на ищеца е изградена в условия на държавно регулиране и е нямало как да предвиди настъпилата след това световна икономическа и енергийна криза, задълбочена и от избухването на войната в Украйна. Касаторът твърди, че мотивите на решението са неправилни и вътрешно противоречиви и неоснователно е игнорирано възражението му относно нарушение на първоинстанционния съд по доклада. Счита, че съдът неоснователно е отхвърлил възражението му относно сочени от ответника преклудирани факти и не е уважил искането му за ангажиране на допълнителни доказателства във връзка с новите фактически твърдения на ответника, а именно за Годишния доклад за 2021г., искането по чл. 190 ГПК и за съдебно-икономическа експертиза. Счита, че отхвърляйки доказателствените му искания с определението от 02.10.2023г., въззивният съд е предрешил изхода на спора и това води до очевидна неправилност на решението. Твърди и че съдът не отстранил процесуалното нарушение на първата инстанция във връзка с отхвърленото разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове по чл. 307 ТЗ. Поддържа, че фактическите основания за стопанска непоносимост били изложени още в исковата молба, поради което заявената промяна на петитума била допустима съгласно предвидената в чл. 372, ал.2 от ГПК процесуална възможност, а освен това изтъква и че следвало да му се дадат указания по чл. 129 ГПК за уточнение на петитум във връзка с изложените обстоятелства. Счита, че решението е неправилно и в частта относно изменението на разноските. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност, както и по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „При прекратен договор /евентуално нищожен изцяло или в частта на цената/, когато реално продължава да се доставя ел. енергия и след прекратяването /позоваването на нищожност/, правоотношението продължава ли / замества ли се по право от приложимите в случая законови разпоредби с оглед факта, че договорът по чл. 100, ал.6 от ЗЕ е неформален?“.

2. „При спор за цената на реално доставена енергия приложима ли е разпоредбата на чл. 326, ал.2 от ТЗ, респективно общите правила за продажбата по чл. 183 ГПК и чл. 200 ЗЗД / При прекратен договор /евентуално нищожна клауза за цената/, когато реално е доставена ел. енергия след прекратяването /позоваването на нищожност/, и когато правоотношението се продължава / е заместено по право от приложимите законови разпоредби/, като за тези два въпроса касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по решение №67/31.07.2015г. по т. д.№631/2014г., 2 т. о., както и с решение № 50057/10.05.2023г. по гр. д.№1789/2022г., решение №50001/22.03.2023г. по т. д.№637/2021г., решение № 50271/21.02.2023г. по гр. д.№4931/2021г., но алтернативно поддържа и хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

3. „При уговорено условие за прекратяване на договор с едностранно писмено предизвестие и при условие, че насрещната страна по правоотношението създава пречки за изпълнението му, счита ли се условието за изпълнено? / Относно възпрепятстваната от ответника смяна на балансиращата група на ищеца и обвързания от съда момент на прекратяване на продажбеното отношение с момента на смяна на балансиращата група/, за който поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №7/19.04.2017г. по т. д.№53312/2015г. и решение №50083/06.10.2023г. по т. д.№1565/2022г. на ВКС.

4. „Нищожна ли е част от договорна клауза, при която едностранното прекратяване на договорното правоотношение е поставено в зависимост от поведението на другата страна по договора? Противоречи ли на закона и добрите нрави поставянето на прекратяването на един договор / процесния рамков договор/ под условие прекратяването на друг договор / договорът за участие в балансираща група/, сключен между същите страни, при условие, че прекратяването на втория договор /договорът за участие в балансираща група/ е недобросъвестно възпрепятствано от поведението на страната, която не желае основният договор да бъде прекратен?“

5. „Длъжен ли е съдът при спор относно съдържанието на сключен между страните договор да го тълкува като търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността? Може ли съдът да придава значение на договорни клаузи различно от договореното?“, като касаторът поддържа, че е въпросът е разрешен в противоречие с цитараната практика, а именно: решение № 546/23.07.2009г. по гр. д.№856/2009г., решение №504/23.07.2010г. по гр. д. №420/2009г., решение №502/26.07.2010г. по гр. д.№222/2019г., решение №347/11.10.2011г., всички на 4 г. о. на ВКС, решение №81/07.07.2009г. по т. д.№761/2008г. 1 т. о. и др.

6. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани по делото, заедно и поотделно, да отговори на всички доводи и възражения на страните, да посочи защо приема едни доводи, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателства за тях, при произнасянето си да вземе предвид всички факти от значение за правния спор?“, за който въпрос се поддържа разрешаване в противоречие с практиката по т.19 от ТР 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение №198/29.11.2023г. по д.3852/2022г. на 2 г. о., решение № 193/28.11.2023г. по д.№3975/2022г. на 4 г. о. и др.

7. „Кога настъпва преклузията за събиране на доказателства? Длъжен ли е въззивният съд на основание чл. 266, ал.3 от ГПК да допусне събиране на доказателства, които първоинстанционният съд е отказал да допусне при релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи?“, за който поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с т.2 и т.3 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, решение №50012/21.03.2023г. по т. д.№180/2022г., 2 т. о., решение №87/27.06.2019г. по гр. д.№4808/2018г., 2 г. о., решение №50281/11.09.2023г. по д.№766/2022г. и др.

8. „Следва ли съдът да разгледа и да се произнесе по нищожността на правоотношението, в случай, че твърдения относно нищожността са наведени от страната извън законовия преклузивен срок?“, за който се поддържа противоречие с ТР 1/2020г.

9. „Ако е нищожна клауза за цената в договор по чл. 100, ал. 6 от ЗЕ и чл. 26а от ПТЕЕ, може ли да се замести с валидна такава по силата на закона?“

10. „Императивно установена / определяема ли е цената съгласно разпоредбата на чл. 100, ал.6 във вр. с ал.4 ЗЕ и ограничена ли е договорната свобода в този случай?“

11. „При условие, че императивните разпоредби на чл. 100, ал.4 от Закона за енергетиката и чл. 100, ал.6 от Закона за енергетиката задължават цитираните в тях сделки да се сключват на организиран борсов пазар, задължени ли са лицата, участващи в сделките, при своето поведение да се съобразяват със задължителните правила, регулиращи съответния борсов пазар, независимо от това дали сделките са сключени лично или чрез трето лице-координатор?“

12. „Води ли до недействителност на цялото договорно правоотношение хипотеза, в която нищожна клауза може да бъде заместена от повелителна разпоредба на закона, но някоя от страните не е съгласна със сключването на сделката при новите условия, прилагайки повелителната разпоредба на закона?“

13. „Отношения при договор по чл. 100, ал.6 ЗЕ и чл. 26а ПТЕЕ продажбени ли са или са мандатни? Има ли право координаторът да е действителен купувач по такъв договор или е косвен представител при продажбата?“

14. „Използваният от законодателя в чл. 100, ал.6 от ЗЕ предлог „чрез“ допуска ли координаторът на балансиращата група да действа от свое име и за своя сметка, без да се явява непряк представител на производителя, от когото е закупил електрическата енергия, препродадена от координатора на организирания борсов пазар? Продажбата „на“ купувач и продажбата „чрез“ посредник, следва ли да водят до различни правни последици относно естеството на сделката, в т. ч. дали същата се явява договор за продажба или договор за поръчка?, като за последните шест въпроса касаторът поддържа, че е налице основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като материята не била обект на изследване в съдебната практика и ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба –„А29 ЕНЕРГИЯ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е подал отговор от 31.01.2024г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения. Претендира недопускането до касация на атакуваното въззивно решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че ищецът е производител на електрическа енергия от две вятърни електроцентрали, находящи се в землището на [населено място], общ. Балчик, въведени в експлоатация през 2010 г. и 2013 г. съгласно представените разрешение за ползване № ДК-07-СИР-162/27.12.2010 г., издадено от началника на РДНСК „Североизточен район“ за обект: „Малка ветрова централа – първи етап“ с един вятърен генератор тип VESTAS V90 с номинална мощност 2 MW и кабелна линия 20 KV, и разрешение за ползване № СТ-05-247/8.02.2013 г., издадено от зам. началника на ДНСК, е разрешено ползването на следния строеж: „Малка вятърна електроцентрала – един вятърен генератор тип VESTAS V90 с номинална мощност 2 MW и кабелна линия 20 KV“, находяща се в поземлен имот № 77390.28.34.

САС е приел, че с решение № Л-492/5.09.2017 г. на КЕВР е издадена на ответника лицензия за извършване на дейността „търговия с електрическа енергия“ с включени права и задължения на „координатор на стандартна балансираща група“ и „координатор на комбинирана балансираща група“ за срок от 10 години, като със същото е била прекратена, считано от 13.09.2017 г. поради изтичане на срока, предходната лицензия за дейността „търговия с ел. енергия“.

Въззивният съд е приел, че съгласно представения рамков договор за участие в стандартна балансираща подгрупа от 2.07.2019 г., ищецът „В. Б. ЕООД, като член на подгрупата, е прехвърлил на ответника „А. Е. Б. ЕООД, като координатор на подгрупата, отговорността за балансиране на неговите обекти - „В. Х. и „В. Х. 1“. Счел е, че с допълнително споразумение № 1/4.06.2020г. срокът на договора е бил продължен до 30.06.2021г. и са изменени част от клаузите, а впоследствие договорът е бил изменен и с допълнителни споразумения № 2/10.11.2020г., № 3/8.02.2021г. и № 4/23.04.2021г., с последните две от които срокът на договора е бил последователно продължен до 31.12.2021г. и до 31.12.2024г. Посочил е, че в раздел 4 от договора са уредени основанията и редът за прекратяването му, като с т. 1.3 от допълнително споразумение № 3/8.02.2021 г. е създадена т. 4.9 от договора, предвиждаща ново основание за едностранно прекратяване на договора от координатора, както е описано. Според САС с договора ищецът като продавач и ответникът като купувач са се съгласили да сключат сделки, засягащи продажбата, покупката, доставката и приемането на активна нетна ел. енергия в количествата, сроковете, по реда и при условията, посочени в рамковия договор и приложенията към него за обектите на продавача /ВтЕЦ „Вентус“ и ВтЕЦ „Вентус 1“/ и съгласно отделните индивидуални сделки, регламентирани в писмена форма съгласно чл.3.1. Приел е, че в т. 17 са уговорени основанията за прекратяване, сред които по т. 17.1 – по взаимно съгласие на страните, по т. 17.2 – в случай на съществено нарушение, в т. 17. 3 - едностранно по искане на всяка от страните с отправено до другата страна предварително писмено предизвестие в срок не по-рано от 30 дни от желаната дата на прекратяване на договора и при спазване на сроковете за смяна на балансираща група съгласно приложимото законодателство.

САС е приел, че съгласно двустранно подписано потвърждение № 3/15.01.2021 г. към рамковия договор е сключена индивидуална сделка за продажба на ел. енергия от ищеца на ответника при единична цена от 94 лв./МВч и срок на доставка – от 1.07.2021 г. до 31.12.2021 г., като с изменение № 1/19.09.2021 г., в сила от 20.09.2021 г., е променена цената. С двустранно подписано потвърждение № 4/23.04.2021 г. към рамковия договор за сключване на индивидуална сделка е уговорена единична цена от 50 евро/МВч и срок на доставка – от 1.01.2022 г. до 31.12.2024 г. САС е приел, че с изменение № 1/19.09.2021 г. страните по индивидуалната сделка по потвърждение № 4/23.04.2021 г., са уговорили, че периодът на доставка ще бъде 1.07.2022 – 31.12.2026 г. при единична цена от 109 лв./МВч., както и че купувачът ще предплати на продавача сумата 4 398 912 лв. с ДДС в срок до 20.09.2021 г. за доставка на ел. енергия от 33 600 МВч в посочения период. Според т. 7.2 е уговорено, че за количествата ел. енергия, предмет на предплащането, че тази индивидуална сделка не може да бъде прекратена с предизвестие на основание чл. 17.3 от рамковия договор, от която и да е от страните по време на периода на предплащането.

САС е посочил, че с решение № Ц-25/1.07.2021 г. и от решение № Ц-02/1.01.2022 г. на КЕВР са определени актуализирани прогнозни пазарни цени и размерите на премиите за произведена ел. енергия от ВЕИ, като от 1.01.2022 г. новата прогнозна цена за производителите на ел. енергия от вятърна енергия е в размер на 282,92 лв./МВч.

Въззивният съд е посочил, че с писмо с изх. № 10/14.12.2021 г. ищецът е заявил на ответника, че през 2021 г. цените на пазарите на ел. енергия в Европа и региона са с рекордно увеличение, ръст от над 200 % спрямо същия период на предходната година, и новата прогнозна цена, считано от 01.01.2022 г. води до пълно отпадане на премийните плащания към ищеца по дългосрочните договори за изкупуване. В писмото е посочил, че за негова изненада бил едностранно прекратен от „А. Е. АГ договорът за услуги, сключен с ищеца, считано от 1.12.2021г., което довело до генериране на значителни загуби. Поради изключителните и непредвидими промени в пазарната среда ищецът нямал възможност да продължи изпълнението на изменение № 1 на потвърждение № 3 по посочената в него цена, като продължаването на търговските отношение при тази цена противоречало на управленската, правна и финансова логика, а също и на принципите на добросъвестността и морала. Поради това е предложено страните да се споразумеят за актуализация на цената по изменение № 1 в размер на почасовата цена на IBEX на пазара „Ден напред“, публикувана от БНЕБ, намалена с таксата на ответника за физическо и финансово управление на потока ел. енергия, считано от 1.01.2022 г. Заявено е, че при липса на положителен отговор от ответника, то писмото следва да се счита за предизвестие за прекратяване на потвърждение № 3/15.01.2021 г. и изменение № 1/19.09.2021 г. в съответствие с чл. 17.3 от рамковия договор, считано от 15.01.2022 г. В отговор с писмо от 23.12.2021 г. ответникът е заявил, че отхвърля съдържанието и предизвестието за прекратяване на индивидуалната сделка, каквато правна възможност цитираният чл. 17.3 от рамковия договор не предвиждал, и че писмото представлявало неоправдан опит ищецът да не спазва договорните си ангажименти.

При така възприетата фактическа обстановка, САС е приел, че е сезиран с осъдителни обективно съединени искове за заплащане на главница и мораторни лихви, като искът за главница е предявен на договорно основание – като неиздължен остатък в размер на 358 211,60 лв. от цена за продадена електрическа енергия за периода 1.01.2022 г. – 31.01.2022 г. по фактури № 918/31.01.2022г., № 919/31.01.2022г., № 920/31.01.2022г. и № 921/31.01.2022г. САС е приел, че този предмет на делото е останал непроменен в първата инстанция, независимо, че ищецът е направил искане за изменение на исковата молба чрез добавяне на нов евентуален иск по чл. 307 ТЗ за изменение, съответно прекратяване на сделката по потвърждение № 3 и изменение № 1 поради стопанска непоносимост, защото СГС не е допуснал исканото изменение с определение от 14.09.2022г., а това определение е необжалваемо, не е атакувано и влязло в сила. С оглед горното е приел, че след като в първата инстанция не е имало висящо производство по евентуален иск по чл. 307 ТЗ, то подобен иск не може да бъде разгледан и във въззивното производство, тъй като не се касае за хипотезата на чл. 271, ал. 2 ГПК.

По главния иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е спорно дължим ли е неплатеният остатък по фактури № 919/31.01.2022 г. и № 921/31.01.2022 г., което зависи от отговора на въпроса каква е дължимата единична цена за МВч за доставената ел. енергия за периода 15.01 – 31.01.2022 г., което предпоставя да се установи, че между страните е съществувало договорно правоотношение за продажба на ел. енергия през процесния период и че част от съдържанието на това правоотношение е дължима единична цена за ел. енергията в размер на 411,58 лв/МВч без ДДС. САС е приел, че подобна цена не е уговорена между страните и няма данни да е императивно установена по нормативен или административен ред. Счел е, че единственото доказателство за надлежно уговорена от страните единична цена за процесния период е самото изменение № 1/19.09.2021 г. на потвърждение № 3/15.01.2021 г. и цената по него е в размер на 132,15 лв/МВч. Въззивният съд е приел, че противно на тезата на ищеца в случая не е налице мълчаливо приемане на оферта по смисъла на чл. 292, ал. 1 ТЗ, тъй като то е неприложимо за сключването или изменението на сделки, за които е установена форма за действителност. По аргумент от чл. 293, ал. 2 ТЗ тази форма може да е установена от закона или от страните, т. е. уговорена от тях и съгласно ал. 6 на чл. 293 ТЗ се отнася и за измененията, ако е предвидена. Счел е, че в процесния рамков договор от 2.07.2019г., сключен в писмена форма, в т. 20 от същия е предвидено, че „всякакви изменения и допълнения към настоящия договор се извършват в писмена форма с полагане на правно-валидни подписи от двете страни“, а и в т. 3.1 от рамковия договор е уговорено, че индивидуалните сделки се сключват само в писмена форма чрез писмено потвърждение, което е неразделна част от самия рамков договор. Наред с горното САС е приел, че от съдържанието на самото писмо с изх. № 10/14.12.2021 г. следва, че ищецът е определил 1-месечен срок за отговор на ответника и при установен в самото предложение срок за отговор, визираният в чл. 292, ал. 1 ТЗ срок за „отхвърляне веднага“ е дерогиран от предложителя, което е допустимо, а в рамките на установения в писмото срок ответникът е отговорил с писмо от 23.12.2021 г., с което изрично е отхвърлил предложението на ищеца.

САС е приел за неоснователен довода на ищеца, че считано от 15.01.2022г. имало ново правоотношение между страните с цена, която е определяема съгласно чл.326, ал.2 от ТЗ, тъй като е счел, че презумпцията по чл. 326, ал. 2 ТЗ не намира приложение, когато страните имат спор по дължимата цена и не е постигнато съгласие по съществен елемент на продажбата. Счел е, че не са налице условията за прилагане на разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ за процесния период /15.01 – 31.01.2022 г./, тъй като между страните има недвусмислен спор относно размера на дължимата цена за същия период, манифестиран чрез изрични изявления. Въззивният съд е приел и че претендираната от ищеца цена за процесния период не може да се приеме за включена в съдържанието на договорното правоотношение, дори ако се възприеме тезата за частична нищожност на клаузата за цената по индивидуалната сделка и това не може да се обоснове с разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като цената е съществен елемент на договора за продажба. САС е приел, че процесният договор за продажба на ел. енергия е сключен при свободно договорени цени по смисъла на чл. 100 ЗЕ, а не при регулирани цени по смисъла на чл. 97 ЗЕ и че в разпоредбите на чл. 100, ал. 4 и 6 ЗЕ, на които се позовава ищецът, липсват установени цени, тъй като те предвиждат единствено къде се осъществяват сделките /на организиран борсов пазар/, а не по каква цена.

САС е приел, че спрямо процесния договор липсва цена, която да е императивно установена по нормативен или административен ред. Въз основа на анализ на нормативната уредба и измененията на разпоредбата, съдът е приел, че още от 1.01.2018 г. за част от производителите на ел. енергия е въведено законово изискване да продават произведената от тях енергия само на организиран борсов пазар на ел. енергия, а от 1.07.2018 г. част от тях могат да изпълняват това задължение и чрез координатор на балансираща група. САС е счел, че в хипотезата на чл. 100, ал. 6 ЗЕ – когато продажбата се извършва чрез координатор на балансираща група, следва, че са налице две свързани продажбени правоотношения: 1) производителят продава на координатора произведената енергия, и 2) координаторът продава същата на борсовия пазар от свое име, т. е. като продавач, в който смисъл е и конкретизираната уредба в ПТЕЕ, която специално регламентира договора по чл. 100, ал. 6 ЗЕ като един от видовете договори на пазара на ел. енергия – чл. 11, т. 17. Посочил е, че този договор е детайлно уреден в чл. 26а ПТЕЕ, като изрично се предвижда, че негов предмет е именно продажбата на произведената ел. енергия от производителя на координатора на балансиращата група, на която производителят е член /ал. 1 и 2/. Така закупената енергия се продава от координатора като продавач на организирания борсов пазар /ал. 3/, след като той сключи с оператора на борсовия пазар договор по чл. 11, т. 11 ПТЕЕ за участие на борсовия пазар на ел. енергия – чл. 21 ПТЕЕ. В същия смисъл са и чл. 69, ал. 6, чл. 69а и чл. 69б ПТЕЕ. С оглед горното въззивният съд е приел, че отношенията между производителите и координатора не са мандатни – координаторът не продава енергията на борсата от името на производителите /като техен пряк представител/, нито от свое име, но за тяхна сметка /като косвен представител или комисионер/, а я продава от свое име и за своя сметка, което сочи, че отношенията между координатора и производителите са продажбени, тъй като координаторът закупува енергията от производителите по силата на изричното законово овластяване по чл. 100, ал. 6, изр. 2 ЗЕ.

Във връзка с твърденията за прекратяване на индивидуалната сделка с писмото от 14.12.2021г., САС е приел, че клаузата на т. 17.3 урежда предпоставките за пораждане и упражняване на потестативното право на едностранно прекратяване на договорното правоотношение, както и темпоралното му действие, като предвижда, че предизвестието следва да бъде отправено „не по-рано от 30 дни от желаната дата на прекратяване на договора и при спазване на сроковете за смяна на балансираща група съгласно приложимото законодателство“. Апелативният съд е приел, че има взаимовръзка между договора и смяната на балансиращата група и че на това основание договорът за продажба може да се прекрати само едновременно с прекратяване на договора за участие в балансиращата група, сключен със същия координатор, т. е. от същата дата, като следва да се спази и предвидения минимален срок на предизвестие от 30 дни. Въззивният съд е приел, че не се твърди и установява, че след отправеното с писмо с изх. № 10/14.12.2021 г. предизвестие е бил прекратен и договорът за участие в балансираща група, сключен между същите страни, а още по-малко – че това е станало до или на 15.01.2022 г., като от данните по делото се установявало, че ищецът е предприел действия по смяна на балансиращата група, но такава реално не е извършена, дори и към днешна дата.

САС е приел, че са неоснователни всички доводи на ищеца за нищожност на процесната индивидуална продажбена сделка. Счел е, че не може да се приеме, че сделката противоречи на закона в частта за уговорената цена, с довод, че законът не допускал цена, различна от борсовата, тъй като в хипотезата на договор по чл. 100, ал. 6 ЗЕ и чл. 26а ПТЕЕ, сключен между производителя и координатора, законът не урежда цена, по която той да се сключи, нито ограничава договорната свобода в това отношение и липсва императивна нормативна разпоредба в тази насока, на която процесният договор да противоречи.

Въззивният съд е счел за неоснователен довода, че сделката противоречи на добрите нрави, тъй като уговорената цена била неколкократно по-ниска от борсовата цена, което давало възможност на ответника да реализира печалба с огромен марж, което противоречало на принципите на добросъвестност и справедливост, с аргумент, че страните са търговци, всеки търговец е по дефиниция професионалист, който следва да е добре запознат с пазарните тенденции. Счел е, че уговарянето на цена по търговска сделка, която е значително под пазарната, нито е незаконно, нито е неморално, тъй като в условията на свободна конкуренция и на пазарна икономика ценообразуването е свободно. САС е посочил, че нееквивалентността на престациите е относима към друг порок на сделката – унищожаемост поради крайна нужда и явно неизгодни условия /чл. 33 ЗЗД/, който порок е неприложим към търговските сделки, сключени между търговци съгласно чл. 297 ТЗ. Апелативният съд е посочил, че ищецът не сочи крайна нужда, а и насрещната престация на ответника не е практически нулева спрямо тази на ищеца. Приел е, че ищецът доброволно е сключил процесната сделка при посочената цена, като е знаел още при сключването, че тя се разминава с борсовата цена, и последващото нарастване на борсовата цена е напълно ирелевантно към порока „противоречие с добрите нрави“.

САС е приел, че е неоснователен и доводът за нищожност и поради това, че процесният договор за продажба е сключен от ищеца в качеството му на търговец на ел. енергия, а не на координатор на балансираща група, тъй като в преамбюла на рамковия договор е посочено, че ответникът действа и в двете качества, които в хипотезата на чл. 100, ал. 6 ЗЕ са взаимообвързани. Приел е, че от разпоредбата на чл. 39, ал. 5 ЗЕ, предвиждаща, че в лицензията за някоя от описаните дейности, измежду които и търговия с ел. енергия, се включва и лицензия за координатор на балансираща група, ако лицето отговаря на изискванията за такъв, следва, че самостоятелна лицензия за „координатор“ не може да има, а тя е част от лицензията за друга дейност в областта на енергетиката, както и че ответникът е лицензиран и за двете дейности с представеното решение № Л 492/5.09.2017 г. на КЕВР.

Апелативният съд е приел, че доводът за нищожност на процесния договор поради нарушение на чл. 92, ал. 1, т. 3 от НЛДЕ за получаване на изрично разрешение от КВЕР за сключване на сделки с ел. енергия, чиято стойност надвишава 10 % от активите на лицензианта съгласно последния одитиран ГФО, е преклудиран като несвоевременно заявен, но и неоснователен, тъй като посочената разпоредба, действала към момента на сключване на процесната индивидуална сделка, следва да се тълкува като въвеждаща изискване само към тези сделки, които не попадат в обхвата на основната лицензирана от КЕВР дейност – в случая търговия с ел. енергия. САС е извлякъл тълкуването от съпоставката със законовата разпоредба на чл. 21, ал. 1, т. 23 ЗЕ, предвиждаща правомощие на КЕВР да разрешава извършването на разпореждане с имущество, с което се упражнява лицензионна дейност в случаите, предвидени в този закон, както и на други сделки, които водят или могат да доведат до нарушаване сигурността на снабдяването вследствие на задлъжнялост на енергийното предприятие, като е посочил и че покупко-продажбата е възмезден договор, поради което е принципно невъзможно самата сделка да доведе до нарушаване сигурността на снабдяването вследствие на задлъжнялост на енергийното предприятие. С оглед горните изводи е приел, че не е установено да е дължима съгласно уговореното търсената цена над платените суми, поради което исковете са неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т. е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно това дали при прекратен договор и продължила доставка на ел. енергия, правоотношението продължава/ замества се по право с оглед факта, че договорът по чл. 100, ал.6 от ЗЕ е неформален, не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. САС не е приел, че индивидуалната сделка е надлежно прекратена с изявлението на касатора по писмото от 14.12.2021г., съответно не е обсъждал дали договорът по чл. 100, ал.6 от ЗЕ е неформален, а е приел, че правоотношението по продажба на ел. енергия между страните при уговорената цена е валидно, действащо в процесния период и доколкото страните са уговорили писмена форма за неговото изменение, не е настъпило такова. Следователно въпросът не е обусловил изводите на въззивния съд и не отговаря на общия критерий за допустимост до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК.

Вторият поставен въпрос относно приложимостта на разпоредбата на чл. 326, ал.2 от ТЗ, макар да е обсъждан от въззивният съд, който е приел, че не са налице условията за прилагане на разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ за процесния период, тъй като между страните има недвусмислен спор относно размера на дължимата цена за същия период, манифестиран чрез изрични изявления, също не е обусловил решаващите мотиви на САС и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че не е налице прекратяване на индивидуалната сделка с изявлението от 14.12.2021г. и че в процесния период е налице валидно правоотношение, чието изменение, включително и на договорената цена, е допустимо само в писмена форма съгласно уговореното в т. 20 от рамковия договор, че „всякакви изменения и допълнения се извършват в писмена форма с полагане на правно-валидни подписи от двете страни“, а не че се касае до сключване на нов, неформален договор между страните, по който цената да бъде определена при приложение на чл. 326, ал.2 от ТЗ. Независимо от горното, не може да се приеме, че е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът, тъй като въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от касатора в изложението решение № 67/31.07.2015г. по т. д.№631/2014г., 2 т. о., не касае разпоредбата на чл. 326, ал.2 ТЗ. В същото, както и в известната на настоящия състав практика на ВКС, обективирана в решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 47/08.04.2013г. по т. д. № 137/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011г. по т. д. № 465/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., и мн. др., се приема, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата съгласно ЗДДС представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване, а неподписаната от получателя фактура, която не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупко-продажби и справките – декларации по ЗДДС и по която не е ползван данъчен кредит от задължената страна сама по себе си не установява получаване на стоката, нито доказва сключване на договор за търговска продажба, е относима в друга хипотеза, а именно когато между страните липсва сключен договор в писмена форма с изрични уговорки, а е осъществена доставка по неформален договор. Предвид горното въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а самото й наличие изключва и бланкетно посочения и необоснован от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Третият поставен от касатора въпрос дали уговорено условие за прекратяване на договор с едностранно писмено предизвестие, се счита изпълнено ако насрещната страна по правоотношението създава пречки за изпълнението му, е обсъждан от въззивния съд, но не в смисъла на поддържаната от касатора теза и не е обусловил решаващите му мотиви, поради което не отговаря на общия критерий за достъп до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК. САС е приел, че клаузата на т. 17.3 от рамковия договор урежда потестативното право на едностранно прекратяване на договорното правоотношение, като предвижда, че предизвестието следва да бъде отправено „не по-рано от 30 дни от желаната дата на прекратяване на договора и при спазване на сроковете за смяна на балансираща група съгласно приложимото законодателство“, т. е., че има взаимовръзка между прекратяването на процесния договор и смяната на балансиращата група и че на това основание договорът за продажба може да се прекрати само едновременно с прекратяване на договора за участие в балансиращата група, сключен със същия координатор, т. е. от същата дата, но не е обсъждал и констатирал, че насрещната страна създава пречки за изпълнение на горното, а че липсва изявление на ищеца-касатор за прекратяване на договора му за участие в балансираща група, респ. за смяна на балансиращата група. С оглед горното не може да се приеме, че въззивният съд е действал в противоречие с цитираната от касатора и известна и на състава практика на ВКС относно настъпването на уговорено условие, поради което не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Четвъртият поставен от касатора въпрос относно нищожност на част от договорна клауза, поставяща едностранното прекратяване на договорното правоотношение в зависимост от поведението на другата страна, е пряко свързан с горния въпрос, и също не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. САС е приел, че не се твърди и установява, че след отправеното с писмо с изх. № 10/14.12.2021 г. на предизвестието от ищеца е бил прекратен и договорът за участие в балансираща група, сключен между същите страни, но не е обсъждал да е налице недобросъвестно възпрепятстване на прекратяване на договора за балансиращата група от ответника и дали такава клауза противоречи на закона и добрите нрави. Решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с това, че не е настъпило прекратяването и е налице обвързващо страните договорно правоотношение по индивидуалната сделка, поради което не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване.

Поставеният пети въпрос от касатора е свързан с тълкуването на договора от съда, като доколкото това е част от решаващата дейност на САС, съставлява общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторът. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, и мн. др., критериите за тълкуване на договорите са законово установени и следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о. и други, при тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. В решение №81/07.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 на І т. о. и решение №89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. №523/2008г. на ІІ т. о., се посочва, че съдът е длъжен да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните. Въззивният съд подробно е направил анализ на всички сключени между страните договори и споразумения, като не може да се приеме необоснованата теза на касатора, че не е обсъдил всички договорки между страните в тяхната взаимна връзка и зависимост. Твърденията, че не е обсъдил новата клауза на т. 17.5 от договора са несъстоятелни, тъй като САС е посочил, че тя е ирелевантна, защото няма позоваване на прекратяване на рамковия договор на това основание, което да е надлежно въведено в процеса от ищеца в исковата молба или допълнителната искова молба. Видно и от самата клауза тя предвижда упражняване на това право от купувача и отново е свързано със смяна на балансиращата група, т. е. самата клауза е неотносима. По отношение на твърденията, че е тълкувал в противоречие с възможността по чл. 3.1 от Рамковия договор сключването на нова индивидуална сделка по предложението на купувача, което счита, че е в изявлението от 14.12.2021г., не може да се съобразят доводите, тъй като обосновано САС е приел, че е налице противопоставяне от ответника с отговора от 21.12.2021г., още повече че визираният в чл. 292, ал. 1 ТЗ срок за „отхвърляне веднага“ е дерогиран от предложителя. С оглед гореизложеното не може да се приеме, че въззивният съд е действал в противоречие с горецитираната практика и не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Следващият поставен от касатора процесуален въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и твърденията на страните и всички събрани доказателства, т. е. за обема на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия, е обуславящ за всяко производство и съставлява общо основание за допускане до касация, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Апелативният съд мотивирано и подробно е посочил какъв е предмета на спора, кои доводи приема за основателни и кои не, като несъгласието на касатора с изводите на съда не води до наличие на основание за допускане на касация. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, а волята му е изложена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Седмият процесуалноправен въпрос относно приложението на чл. 266 ГПК и настъпването на преклузия е релевантен за спора, но не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора и служебно известна на настоящия съдебен състав практика на ВКС, съгласно която във въззивната инстанция се прилага разпоредбата на чл. 266 ГПК и се допускат доказателства за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства или новооткрити и новосъздадени доказателства: нововъзникнали факти и доказателства след приключване на съдебното дирене при първото въззивно разглеждане; новооткрити факти и доказателства, които са съществували до приключване на съдебното дирене при първото въззивно обжалване, но по обективни причини не са посочени пред въззивния съд. В хипотезата, когато първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК и разпределяне на доказателствената тежест, страните имат право да представят относими и допустими доказателства във въззивното производство. Отсъствието, непълнотата или неточността на доклада и дадените указания по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК представляват извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В посочения смисъл са Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 106/04.07.2014 г. по гр. д. № 5161/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 124/23.06.2014 г. по гр. д. № 2551/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о. и множество други решения на ВКС. Въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е извършил преценка на исканите от касатора доказателства и тяхната относимост, необходимост и допустимост съгласно изискванията на чл. 266, ал. 3 ГПК и според настоящия съдебен състав не е действал в противоречие с горепосочената константна практика на ВКС. Доводите на касатора, че доказателствените му искания са свързани с необходимост от прилагане на императивна правна норма са неоснователни, тъй като възприетото от фактическа страна от въззивният съд, а именно, че ответникът има издадена лицензия по решение № Л-492/5.09.2017 г. на КЕВР за извършване на дейността „търговия с електрическа енергия“ с включени права и задължения на „координатор на стандартна балансираща група“ и „координатор на комбинирана балансираща група“, е причина да се направи извод за неоснователност на довода на страната за нищожност на индивидуалната сделка поради противоречие с чл. 92, ал. 1, т. 3 от Наредба № 3/2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката и в тази връзка недопускането на поисканите допълнително доказателства не се явява в нарушение на практиката по отношение на приложението на чл. 266 от ГПК. Предвид горепосоченото не може да се приеме, че САС е действал в противоречие с практиката на ВКС и не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Осмият поставен от касатора въпрос дали съдът следва да разгледа и да се произнесе по нищожността на правоотношението, в случай, че твърдения относно нищожността са наведени от страната извън законовия преклузивен срок, е релевантен с оглед мотивите на въззивния съд, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно ТР №1/2020г. от 27.04.2022г. по т. д. №1/2020г. на ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на ТР е посочено, че независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Твърдяната от касатора нищожност не произтича от самата сделка, а е обусловена от изтъкнати от него допълнителни факти и в този смисъл апелативният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика като е приел, че ищецът е следвало да въведе твърдения за тези факти своевременно и в рамките на преклузивния срок, което не е сторил. Предвид горното не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

По поставения девети въпрос дали нищожната клауза за цената в договор по чл. 100, ал. 6 от ЗЕ и чл. 26а от ПТЕЕ, може да се замести с валидна такава по силата на закона, който е пряко свързан с поставения дванадесети въпрос - „Води ли до недействителност на цялото договорно правоотношение хипотеза, в която нищожна клауза може да бъде заместена от повелителна разпоредба на закона, но някоя от страните не е съгласна със сключването на сделката при новите условия, прилагайки повелителната разпоредба на закона?“ настоящият съдебен състав намира, че и за двата не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е обосновал мотивите си за неоснователност на иска за присъждане вземане за продадена ел. енергия с извод, че уговорената клауза за цената в изменение №1 към Приложение №3 на индивидуалната сделка е нищожна, а напротив, приел е, че е действителна и валидно обвързва страните през процесния период, доколкото правоотношението не е прекратено. Следователно въпросът за заместване на твърдяната като нищожна от касатора клауза за договорената цена не е решаващ мотив на апелативният съд и така поставени въпросите не съставляват общо основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че касаторът не е и обосновал допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, на който се позовава, тъй като не може да се приеме, че нормите на чл. 100, ал. 6 ЗЕ и чл. 26а от ПТЕЕ са неясни, нуждаещи се от тълкуване или че по тях има противоречива практика, която се нуждае от преодоляване или осъвременяване.

Поставените два въпроса – десети и единадесети, а именно дали е императивно установена / определяема/ цената съгласно разпоредбата на чл. 100, ал.6 във вр. с ал.4 ЗЕ и дали при условие, че императивните разпоредби на чл. 100, ал. 4 от Закона за енергетиката и чл. 100, ал. 6 от Закона за енергетиката задължават цитираните в тях сделки да се сключват на организиран борсов пазар, лицата следва да се съобразяват със задължителните правила, регулиращи съответния борсов пазар, са релевантни към мотивите на въззивния съд, доколкото последният е приел, че в разпоредбите на чл. 100, ал.6 във вр. с ал.4 ЗЕ липсват императивно установени цени относно регламентираните в тях сделки, но съдът намира, че не е налице и не е обоснован надлежно от касатора допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Разпоредбата на чл. 100, ал.6 във вр. с ал.4 ЗЕ е ясна, не е непълна или противоречива, като решаващият състав на САС е направил подробно тълкуване на същата. Не е обосновано и че е налице противоречива практика или че наличната такава се нуждае от освременяване или преодоляване.

Последните два поставени въпроса дали отношенията по договор по чл. 100, ал. 6 от ЗЕ и чл. 26а от ПТЕЕ са продажбени или мандатни, както и дали законът допуска координаторът на балансиращата група да действа от свое име и за своя сметка, без да се явява непряк представител на производителя на ел. енергия, са свързани с мотивите на въззивния съд и в този смисъл отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но настоящият съдебен състав намира, че не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, на което се позовава касаторът. Нормите на чл. 100, ал. 6 от ЗЕ и чл. 26а от ПТЕЕ не са неясни, непълни или противоречиви. По прилагането им не е налице съдебна практика, обоснована на неточно тълкуване, която да се нуждае от преодоляване или осъвременяване. От въззивния съд е дадено аргументирано и детайлно тълкуване на разпоредбите и е направен въз основа на горното извод, че правните отношения между страните са продажбени, който е съответен на изразената от тях воля в сключения договор и индивидуална сделка. Твърденията на касатора в изложението съдържат оплаквания за неправилност, но те са по съществото на спора, поради което не могат да се обосноват допускането до касация в предварителния селективен етап. Така поставени те са по правилността на решението според тезата на жалбоподателя и са свързани с оплакванията му за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но тази преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, които не се установява да са налице.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на въззивната инстанция преповтарят съображенията в касационната жалба, като биха били относими към твърдяната неправилност в хипотезите на чл. 281 от ГПК, но не следва да се обсъждат във фазата на селекция по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал.1 от ГПК

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №719/27.11.2023г., постановено по в. т.д. № 758/2023г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.