О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1209
Гр. София, 15.03.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на 07 март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. к. гр. дело №451/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
С определение №338 от 27.09.2023г., постановено по [населено място] №20235000500443 по описа за 2023г., Апелативен съд П. е потвърдил определение №1723/12.07.2023 по в. [населено място] №275/2023г. по описа на ОС Пловдив, с което съдът е оставил без уважение искането на жалбоподателя Й. Ч. Г., направено с писмена молба с вх. №19277 от 14.06.2023г. за прекратяване на производството по делото по реда на чл. 249 от ГПК и за изменение на първоинстанционното решение в частта относно размера на държавните такси за извършването на делбата.
Постъпила е частна жалба от Й. Ч. Г., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му - адв. К. К. срещу посоченото определение, с която моли същото да бъде отменено като неправилно. Излага, че спорът за извършване на делбата е приключил със сила на пресъдено нещо, тъй като първоинстанционното решение на РС-Димитровград не е обжалвано в тази му част и е влязло в сила. Пред въззивния съд е останало висящо производството досежно сумите, дължими за уравнение на дяловете, като съделителите са взели общо решение за споразумение относно дължимите суми, обективирано в молба с вх. № 16445 от 22.05.2023 г. В открито съдебно заседание, проведено на 25.05.2023г. всички страни по спора са се явили лично и са поддържали молбата си. След отказа на съда да одобри спогодбата, страните постигнали и вече изпълнили извънсъдебно споразумение, поради което и поискали делото да се прекрати на основание чл. 249 от ГПК. Предвид което счита за неправилно аргументиран отказът на съда с неодобрената на 25.05.2023г. спогодба, тъй като искането за прекратяване с последната молба е мотивирано с постигнато помежду им извънсъдебно споразумение. Оспорва и извода, че липсва изрично волеизявление за прекратяване на делото, като твърди, че страните не само са искали прекратяване на делото въз основа на извънсъдебните си договорки, но са го заявявали многократно пред съда - писмено и устно. Счита, че с постигнатата извънсъдебна спогодба, която вече дори е изпълнена, страните са уредили всички отношения помежду си, предмет на производството пред ОС - Пловдив, т. е. делото вече е лишено от предмет и следва да се прекрати, тъй като такава е волята на страните. Намира за неправилно определението и в частта относно таксите. Не оспорва, че такива се дължат, но счита, че техният размер следва да бъде определен по друг ред. По изложените съображения моли обжалваното определение да бъде отменено. В изложението на касационните основания са формулирани следните въпроси:
1. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 249 от ГПК в дело за делба, приключило с влязло в сила решение относно разпределението на дяловете и висящо пред въззивен съд само по отношение на уравняването на дяловете? Касаторът счита, че по този въпрос не е установена съдебна практика, което мотивира допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като допълнителен аргумент се явяват различните мотиви в актовете на различните състави на ОС-Пловдив и на Апелативен съд – П..
2. Какъв е фактическият състав, предписан в чл. 249 от ГПК, и следва ли съдът да проверява наличието на спогодба между страните и нейната законосъобразност? Този въпрос се поставя във връзка с твърдението, че съдът се е произнесъл в противоречие с трайно установената съдебна практика, обективирана в определение №1453/05.06.2023 на ВКС по ЧГД № 1876/2023г., т. е. налице е основание за допускане до касационно обжалване - по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
3. Как следва да се определи дължимата държавната такса в случай на постигнато извънсъдебно споразумение между страните пред въззивния съд и отправено от тях искане за прекратяване на делото на основание чл. 249 от ГПК - по чл. 8 или по чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК? Каква спогодба има предвид чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК - съдебна спогодба или въобще всяка такава, включително и извънсъдебната и има ли значение за размера на държавната такса стойността на дела? Служебно задължен ли е въззивният съд да продължи да гледа делото и да назначи служебно експертиза, за да определи стойността на дяловете, респективно на дължимата държавна такса, в случай на постигнато извънсъдебно споразумение между страните и отправено искане за прекратяване на правния спор по реда на чл. 249 от ГПК? По тези въпроси се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика в Определение №77/10.02.2017г., постановено по ЧГД №3503 по описа за 2016г. на ВКС, IV ГО, с оглед което е налице допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ако се счете, че цитираното Определение № 77/10.02.2017г. е неотносимо към конкретния казус, то тогава е налице основанието чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Независимо от предпоставките на ал. 1, касаторът излага, че обжалваното определение е очевидно неправилно, тъй като съдът е разглеждал валидността и законосъобразността на представена от страните спогодба, която не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл. 249 от ГПК.
По тази жалба е постъпил писмен отговор от Е. А., с който тя поддържа изцяло изложените в жалбата аргументи, като моли съдът да съобрази представеното извънсъдебно споразумение и да редуцира дължимите от държани такси.
Постъпила е и частна жалба от И. Д. И., ЕГН [ЕГН], чрез адв. В. Б., с която се моли Определение №338/27.09.2023г. да бъде отменено. Твърди, че след като съдът не се произнесъл по представената му за одобряване спогодба в откритото съдебно заседание на 25.05.2023г., страните сключили извънсъдебна спогодба и уредили всички свои финансови отношения по повод уравнение на дяловете, след което и поискали делото да бъде прекратено на основание чл. 249 от ГПК. Счита, че с това фактическият състав на чл. 249 от ГПК е изпълнен, тъй като за прекратяване на производството по делото е необходимо да са налице изявления на страните, които твърдят, че са се спогодили и искат производството по делото да бъде прекратено. Не е нужно страните да представят на съда постигнатата извънсъдебно помежду им спогодба, нито съдът дължи проверка и произнасяне по същата. Излага, че в действителност съсобствеността вече е прекратена, защото делбата е извършена и решението в тази част е влязло в сила. Счита за неправилно определението и в частта относно дължимите от страните държавни такси и начина, по който следва да бъде определен техният размер. В изложението на касационните основания са формулирани следните въпроси, по които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с актове на ВКС, или са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК: 1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 249 от ГПК в дело за делба, приключило с влязло в сила решение относно разпределението на дяловете и висящо пред въззивен съд единствено по отношение на уравняването на дяловете? 2.Какъв е фактическият състав на чл. 249 от ГПК и следва ли съдът да проверява наличието на спогодба между страните и нейната законосъобразност? 3.При наличие на постигнато извънсъдебно споразумение между страните и отправено от тях искане до въззивния съд (пред който делото е висящо единствено по отношение на уравняването на дяловете) за прекратяване на делото на основание чл. 249 от ГПК, как следва да определи съдът дължимата държавната такса - по чл. 8 или по чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК? Каква спогодба има предвид чл. 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК - съдебна спогодба или въобще всяка спогодба (включително и извънсъдебна такава) и има ли значение за размера на държавната такса стойността на дела? Служебно задължен ли е въззивният съд да продължи да гледа делото и да назначи служебно експертиза, за да определи стойността на дяловете, респективно стойността на дължимата държавна такса, в случай на постигнато извънсъдебно споразумение между страните и отправено до съда искане за прекратяване на правния спор по реда на чл. 249 от ГПК?
Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по частната жалба -Й. Г. излага становище за нейната основателност.
Частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивен акт, подлежащ на обжалване, поради което са допустими.
За да се произнесе по тяхната основателност, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Първоинстанционното решение, с което е извършена делбата по реда на чл.353 от ГПК, чрез разпределяне на реално обособени части от делбения имот за всеки от съделителите съобразно утвърден инвестиционен проект, без да се тегли жребий, не е било обжалвано. Първоначалното въззивно решение по извършване на делбата е било обжалвано от страните пред ВКС само в частта, в която са определени сумите за уравнение на дяловете на съделителите. Касационното обжалване е било допуснато с определение №30/22.01.2021 г. на ВКС, на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, с оглед служебното задължение на съда да събере доказателства за действителната пазарна цена на делбения имот като база за определяне на пазарната оценка на всеки от реалните дялове и дължимото парично уравнение между тях. С Решение №65/28.07.2021г. по гр. д.№3099/2020г. на ВКС – II гр. с. въззивното решение №202/10.07.2020 г. по гр. д.№255/2020 г. на Хасковския окръжен съд е било отменено само в частта му относно уравнението на дяловете между съделителите, като производството е било върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане само в тази част, с указания за назначаване на нова техническа експертиза със задача да даде действителната пазарна оценка на делбения имот, както и пазарните оценки на трите реални дяла, обособени от него, съобразно спецификата им по местоположение, площ, характеристика на помещения, достъп и др. към момента на постановяване на решението по извършване на делбата, като след приемане на заключението съдът следва да извърши и паричното уравнение на дяловете на съделителите на базата на съпоставката на стойността на получения от всеки от тях в собственост имот и стойностното изражение на дела от общата делбена маса.
След връщането на делото и направени множество отводи, е образувано [населено място] №20235300500275/2023г. по описа на ОС Пловдив, развиващо се по реда на чл.294 от ГПК.
С молба вх. №9075/20.03.2023г. Й. Г. е депозирал пред въззивния съд проект на съдебна спогодба, с която съделителите са се споразумели за сумите, които следва да си заплатят във връзка с уравнение на дяловете, посочени в решение 437/29.10.2019г., с което е извършено разпределението.
В о. с.з. проведено на 23.03.2023г. страните са потвърдили представената спогодба, но същата не е била одобрена от съда, тъй като въззивното, ведно с приложеното към него първ. Дела са били изпратени на ВКС във връзка с постъпила молба.
На 10.05.2023г. Й. Г. е депозирал нова молба, с която представя извънсъдебна спогодба, постигната между страните по делото, като моли за прекратяване на производството на осн. чл. 249 ГПК, и изменение на решение №437/29.10.2019г. на РС – Димитровград в частта му за разноските, като държавните такси бъдат определени по реда на чл. 9 от Тарифата за държавните такси.
С нова молба вх. №16445/22.05.2023г. тримата съделители Й. Г., И. И. и Е. А. излагат, че с решение №437 от 29.10.2019г. на РС Димитровград е извършена делба чрез разпределение на дяловете на осн. чл. 353 ГПК и тази част от решението никой не оспорва и никой не обжалва. Посочват, че относно обжалваната част за уравнение на дяловете са се спогодили извънсъдебно, поради което молят производството по въззивно [населено място] №275/2023г. да се прекрати на осн. чл. 249 ГПК. Молят, решение №437 да бъде изменено в частта на дължимите такси, като предвид постигнатото извънсъдебно споразумение относно сумите за уравнение на дяловете, държавните такси да бъдат определени по реда на чл. 9 от Тарифата. С протоколно определение от 25.05.2023г. и двете искания на молителите са оставени без уважение. В следствие на направени отводи, делото е преразпределено.
С определение №1723/12.07.2023г. ОС – Пловдив искането на жалбоподателя Й. Ч. Г., направено с нова писмена молба от 14.06.2023г. с вх. №19277, за прекратяване на производството по делото по реда на чл. 249 от ГПК и за изменение на първоинстанционното решение в частта относно размера на държавните такси за извършването на делбата, е оставено без уважение. За да се произнесе в този смисъл, съдът е съобразил, че решението в частта, с която е определен способ за извършване на делбата – разпределение на имотите, е влязло в сила, но съделителите не могат да се легитимират като собственици на тези имоти докато не заплатят съответното парично уравнение на дяловете си. Разпределението на дяловете и изплащането на обезщетение за тяхното уравняване представлява едно юридически неделимо цяло, поради което споразумението на страните, постигнато извънсъдебно, но неоформено като съдебно спогодба по смисъла на чл. 234 от ГПК, не може да обоснове прекратяване на делото и връщането му на първоинстанционния съд, който да определи и съответните държавни такси по т.9 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по реда на ГПК.
С обжалваното определение №338 от 27.09.2023г., постановено по гр. д. №20235000500443 по описа за 2023г., А. С. – П. е потвърдил първоинстанционното определение, след като е изложил съображения, че в случая не е приложима хипотезата на чл.249 от ГПК, тъй като е налице особено исково производство, в което всички страни съвместяват качеството на ищци и ответници по иска за делба, като отказът от иска за делба е недопустим, на основание чл.34, ал.1 от ЗС. Наред с това, когато съдът разпределя съсобствените имоти по реда на чл.353 от ГПК, той е длъжен да присъди и суми за уравнение на дяловете, ако такива се дължат. Поради възмездния характер на делбата, когато един от съделителите не е получил нито имотно, нито парично уравнение, а е отстъпил своя дял на ответника безвъзмездно, по същество договорът не е за делба, а за дарение, поради което би бил нищожен на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, тъй като не е спазена изискуемата от чл.18 от ЗЗД форма – нотариален акт. Следователно, извънсъдебна спогодба между страните в този смисъл следва да бъда сключена във формата на нотариален акт, за да бъде действителна, като в този смисъл съдебна спогодба би била нищожна на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, поради което не следва да бъде одобрявана от съда. Тъй като представеният от страните документ именуван „Договор за съдебна спогодба“ от 23.03.2023г., не е сключен в изискуемата от закона форма за действителност на договора за доброволна делба на недвижими имоти /липсва нотариална заверка на подписите на съделителите/, и в същото съдебно заседание не е бил одобрен с определение на съда по реда на чл.234 от ГПК, а от друга страна в същия липсва изразена воля за прекратяване на производството, то предпоставките на чл.249 от ГПК за прекратяване на делото не са налице. На следващо място се излага, че постигането на извънсъдебно споразумение между тях досежно уравнението на дяловете не освобождава съда от служебното му задължение да определи пазарната цена на делбените имоти, с оглед събирането на дължимите държавни такси и местни данъци. На основание чл.77 от ГПК, съдът не само има право, но е и длъжен да събере принудително дължимите държавни такси от задължената за тях страна, което може да стане както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото, в рамките на давностния срок /в т. см. Решение №47/26.06.2019 г. по гр. д.№682/2018 г. на ВКС, 1-во гр. отд./. За определянето на дължимите държавни такси съдът може да назначи и служебно необходимата експертиза.
За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното:
С оглед известната на съда и цитирана от касатора практика, частната жалба е допустима, тъй като отказът на съда да се десезира от разглеждането на делото в хипотезата на чл. 249 ГПК прегражда развитието на делото съобразно волята на страните, поради което постановеното определение следва да се третира като преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо - пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи.
Формулираните въпроси в изложенията към двете касационни жалби са почти идентични, с минимални разминавания във формулировката.
Първият въпрос: Приложима ли е разпоредбата на чл. 249 ГПК в дело за делба, приключило с влязло в сила решение относно разпределението на дяловете и висящо пред въззивен съд единствено по отношение на уравняването на дяловете? се поставя във връзка с приложимостта на тази разпоредба в делбеното производство в хипотеза, при която решението по извършването на делбата не е било обжалвано в частта, с която е извършено разпределение на дяловете, а само в частта по отношение на размера на сумите, дължими за уравнение на дяловете.
В определение №287 от 24.10.2016г. на ВКС по ч. гр. д. № 4020/2016г., е споделена установената практика, отразена в определение №181/27.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1043/2014 г. на ВКС, в което е прието, че при постигнато извънсъдебно споразумение, с което е прекратена съсобствеността, постановеното решение в частта, с която е извършена делбата и въззивното решение, с което то е потвърдено в тази част, следва да се обезсилят на основание чл. 192, ал. 5 ГПК (отм.); законодателят свързва обезсилването на решението, което не е влязло в сила само с постигнатото споразумение и искането на страните за прекратяване на делото. Следователно е налице установена практика относно възможността решението по извършване на делбата да се обезсили на осн. чл. 249 ГПК когато то е било обжалвано изцяло.
Казусът по настоящото дело е по-различен, тъй като решението, с което делбата е извършена чрез разпределение на дяловете по реда на чл. 353 ГПК е било обжалвано само в частта, касаеща размера на сумите, дължими за уравнение на дяловете.
Предвид което настоящият състав счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следния въпрос, преформулиран от съда: „Приложима ли е разпоредбата на чл. 249 ГПК в дело за делба, когато решението, с което делбата е извършена чрез разпределение на дяловете по реда на чл. 353 ГПК е било обжалвано само в частта, касаеща размера на сумите, дължими за уравнение на дяловете?“.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:
Според разпоредбата на чл. 249 ГПК, съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото.
Делбата е особено производство, което протича в две фази.
Решението, с което делбата се извършва включва произнасяне по способа, чрез който следва да се извърши както и свързаните с този способ задължения във връзка с определяне оценката на дяловете и стойността на сумите, дължими за уравнение на дяловете. В този смисъл доколкото решението следва да съдържа произнасяне по всички тези спорни въпроси, то представлява единно цяло.
Възможно е решението по извършване на делбата да бъде обезсилено при наличието на условията по чл. 249 ГПК, в който случай решението по допускане на същата ще запази действието си. Тази възможност е приложима и по отношение на решението по извършване на делбата, но само ако то бъде обжалвано изцяло. Предвид необходимостта от произнасянето по всички спорни въпроси между съделителите във връзка с прекратяване на съсобствеността, не съществува правна възможност това решение да бъде частично обезсилено, като запази действието си само в частта относно способа за извършване.
Предвид изложеното, на допуснатия до обжалване въпрос следва да бъде даден следния отговор:
За да е приложима разпоредбата на чл. 249 ГПК по отношение на решението по извършване на делбата, в случай като настоящия, в който делбата е извършена на осн. чл. 353 ГПК чрез разпределение, решението трябва да е било обжалвано изцяло – както по отношение на способа за извършване, така и по отношение на сумите, дължими за уравнение на дяловете.
С оглед дадения отговор, настоящият състав намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. Правилни са съображенията на въззивния съд, че тъй като при повторното разглеждане на делото въззивното производство е ограничено само досежно сумите, дължими за уравнение на дяловете, то решението не може да бъде обезсилено въпреки постигнатата от страните извънсъдебна спогодба относно сумите за уравнение. Следва да се има предвид, че тъй като решението по чл. 353 ГПК не е обжалвано в частта относно разпределението, то не може да бъде обезсилено в тази част. Не може да бъде обезсилено обаче само в обжалваната му част, тъй като решението по извършване на делбата следва да съдържа цялостно уреждане на спорните правоотношения между съделителите във връзка с прекратяването на съсобствеността досежно стойността на дяловете и сумите, дължими за тяхното уравнение.
Не са налице основания за допускане до касационно обжалване по следващите два въпроса.
По въпроса за фактическия състав на чл. 249 от ГПК, въззивният съд, след като е посочил двете необходими предпоставки, се е произнесъл в съответствие с цитираната от касаторите практика по приложението на чл. 249 ГПК като е приел, че с оглед спецификите на делбата, и ограничения спорен предмет при повторното въззивно производство, разпоредбата на чл. 249 ГПК не следва да се прилага.
По последния общо формулиран трети въпрос, съдържащ няколко такива във връзка с начина на определяне на дължимата държавната такса в случай на постигнато извънсъдебно споразумение между страните пред въззивния съд и отправено от тях искане за прекратяване на делото на основание чл. 249 от ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като с оглед направения по-горе извод, че разпоредбата на чл. 249 ГПК е неприложима по настоящия казус, то и начинът на определяне на таксите във връзка с нейното приложение не се поставя по настоящото дело.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА до касационно обжалване определение №338/27.09.2023г., постановено по [населено място] №20235000500443 по описа за 2023г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение №338/27.09.2023г., постановено по [населено място] №20235000500443 по описа за 2023г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Председател:
Членове:
1.