5№ 3444/03.07.2024 г.Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Анелия Цановаразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 521 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 928/04.07.2023 г. по гр. д. № 3360/2022 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 262698/12.08.2022 г. по гр. д. № 13768/2020 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на И. И. Д. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 3 НК, ведно със законната лихва от 04.07.2020 г., а искът е отхвърлен до пълния предявен размер за 190 000 лв., както и исковете за сумите 10 000 лв. и 50 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени съответно в претърпени загуби и пропуснати ползи.

Решението се обжалва по частично уважения иск от ищеца и от ответника съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са материалноправен - за критериите, при които съдът определя обезщетението за неимуществени вреди, и процесуалноправен – за мотивите, които съдът следва да изложи по дължимата преценка на онези конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне на този размер по справедливост и които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Всеки от касаторите счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с т. 11 ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а също и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а решението противоречи на други решения на ВКС по уважени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът И. Д. иска касационният контрол да се допусне и в частта, с която исковете са отхвърлени изцяло. Повдигнатите от него въпроси са за тежестта по доказване на причинно-следствената връзка на незаконното обвинение с понесените имуществени вреди и за допустимите доказателствени средства в установяване на този релевантен факт. Касаторът-ищец намира въпросите обуславящи решението в тази обжалвана от него част и счита да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Всеки касатор се оплаква, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД - касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Касаторът-ищец претендира разноските пред настоящата инстанция, а при уважаване на неговата жалба – всички сторени по делото разноски.

За да постанови обжалвания резултат по частично уважения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че по образуваното с постановление от 17.02.2015 г. досъдебно производство за престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 3 НК ищецът И. Д. е задържан 72 часа, привлечен е като обвиняем и за периода 23.04.2015 г. – 11.12.2015 г. му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, потвърдена от въззивната инстанция и влязла в сила на 04.07.2020 г. като необжалвана. Въззивният съд е заключил, че това осъществява основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, доколкото незаконното обвинение в престъпление, което привлеченото към наказателна отговорност лице не е извършило, всякога засяга неговите неимуществени права, а държавата, представлявана от Прокуратурата на Р. Б. дължи заместващо обезщетение по справедливост. След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението (чл. 52 ЗЗД). Сред тези, които налагат да го определи в по-висок размер, въззивният съд е третирал: 1) първоначалното задържане на ищеца за 72 часа; 2) периодът на задържане с приложената най-тежка мярка за неотклонение – 7 месеца и 18 дни; 3) тежестта на повдигнатото обвинение и наказанието за него – тежко умишлено престъпление, за което предвиденото наказание е лишаване от свобода от 5 до 15 години; 4) задържането под стража е влошило физическото му състояние – ищецът има заболяване „коксартроза“, а обездвижването му причинява високи по интензитет болки и страдания; 5) отразява се отразява негативно на психическото му състояние – ищецът отслабва, става нервен и апатичен, изпитва притеснения, че престоя му в ареста ограничава неговите социални контакти и накърнява общественото доверие към него; 6) през общата продължителност на наказателното производство – 5 години и два месеца, ищецът преживява страх, тревоги и притеснения, опасявайки се от несправедливо осъждане; 7) ищецът не е осъждан. Въззивният съд е третирал като обстоятелства, налагащи по-нисък размер на обезщетението: 1) разумния срок на приключилото наказателно производство; 2) това, че засегнатите енергичност, мотивация и социално функциониране на ищеца, както и предизвиканата тревожно-депресивна реакция, включително за две години след влизане в сила оправдателната присъда, не са се развили до психично заболяване и 3) това, че ищецът не е бил съпричастен към медийното отразяване на обвинението. Въззивният съд е приел, че за обезщетението са без значение онези обстоятелства, които според ищеца са във връзка с незаконното обвинение, но които са останали недоказани по делото: 1) да е засегнало развитието на професионалната му кариера и 2) мярката за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на страната“, действала за три години, да е осуетила негови планирани пътувания в чужбина. Въззивният съд е добавил, че в исковата молба са изложени твърдения за обстоятелства, чиято вярност е без значение за определяне на обезщетението по справедливост – за начина, по който незаконното обвинение се е отразило на близките на ищеца.

При отчитане на обективно проявените обстоятелства, които въззивният съд е намерил да са по причина на незаконното обвинение в престъплението, което ищецът не е извършил, и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата 15 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен да същия размер.

Настоящият състав намира за обуславящи процесуалноправния и материалноправния въпрос, повдигнати от касатора, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 3 и 5 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и е отказал да зачете онези, за които причинната връзка с незаконното обвинение не е установена. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.

Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че за да противоречи въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение, е необходимо по висящото и по приключените дела да са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но са различни присъдените обезщетения. Липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията на ВКС, на които всеки от двамата касатори са се позовали.

В обобщение, по двата въпроса, повдигнати и от двамата касатори срещу решението, с което е уважен частично искът за обезщетение на неимуществените вреди от незаконното обвинение на ищеца в престъплението по чл. 214, ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 3 НК, е изключена допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Повдигнатите въпроси само от касатора И. Д. не обуславят решението в частта по отхвърлените искове.

Въззивният съд е приел, че ищецът претендира сумите 10 000 лв. – претърпяна вреда, изразена в неустойките/възстановени задатъци по предварителни договори, със сключването на които ищецът е обещал на трети за процеса лица да продаде свои недвижими имоти, но които не е могъл да изпълни в срок заради задържането си в ареста, и 50 000 лв. – пропусната полза, изразена в разликата на цената на същите имоти, уговорена в договорите, и по-ниската, която имат на пазара на недвижимите имоти към момента на предявяването на исковете. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че незаконното обвинение не е обстоятелство, което е породило право на третите лица да развалят договорите – ищецът е можел да изпълни поетото обещание, въпреки задържането му в ареста, нито е осуетило пропуснат доход – ищецът продължава да е собственик, а не е продал имотите на по-ниска цена от уговорените с предварителните договори. При тези мотиви на въззивния съд са без значение/не са обуславящи повдигнатите въпроси за тежестта по доказване на причинно-следствената връзка на незаконното обвинение с тези имуществени вреди, които ищецът е твърдял да е понесъл, и за допустимите доказателствени средства в установяване на този релевантен факт. Исковете са отхвърлени не поради това, че ищецът е санкциониран с неблагоприятните последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК), а защото въззивният съд е приел за изключено/недоказуемо подобни вреди, чието ищецът е претендирал, да възникнат от незаконното обвинение, респ. от незаконното му задържане под стража. Следователно по тези въпроси е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Допълнително, мотивите за отхвърления иск за сумата 50 000 лв. съответстват и на нормативното тълкуване, извършено с ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. ОСГТК на ВКС. Задължителното действие на тълкувателното решение за всички органи на съдебната власт, изключва за този иск и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За това е достатъчно да се посочи, че касаторът И. Д. се позовава на него, без да го обоснове. Липсата на обосновка изключва възможността на Прокуратурата на Р. Б. за ефективна защита, а с това – и възможността касационния контрол да се допусне на това основание.

При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора Д. остава държавната такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Тя е внесена за произнасяне по допустимостта на касационната жалба, а неговата касационна жалба не бе допусната за разглеждане.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 928/04.07.2023 г. по гр. д. № 3360/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.