Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на седми юни в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. Д. ЧЛЕНОВЕ:И. Р. Р. Л. при секретар И. К. и с участието на прокурора Рая Бончеваизслуша докладваното от съдиятаР. Л. по адм. дело № 2586/2021

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П., с [ЕГН], чрез адв. С. Т., срещу Решение № 7 от 12.01.2021 г., постановено по адм. д. № 567 по описа на Административен съд – С. З. (АС – С. З. за 2020 г. С обжалваното съдебно решение е прекратено като недопустимо производството по адм. д. № 567 по описа на АС – С. З. за 2020 г. в частта на предявения иск от Петров за заплащане на сумата 334,00 лв., претендирана като обезщетение за вреди, ведно със законната лихва от 07.03.2017 г. от отменен със Заповед № ДК-10-ЮИР-55 от 11.11.2016 г. на началника на РДНСК - Югоизточен район мълчалив отказ на главния архитект на О. С. З. за издаване на разрешение за строеж на „Жилищна сграда“ със ЗП и РЗП 83,42 кв. м., находяща се в УПИ II-6196, кв. 810 по ПУП на гр. С. З. кв. Бедечка, изразяващи се в заплатени такси за извършване на оценка за съответствие, съгласуване и одобряване на инвестиционен проект и за издаване на разрешение за строеж, и е отхвърлен искът му в останалата част до 2241,20 лв. ведно със законната лихва от 07.03.2017 г., която сума е претендирана като обезщетение за имуществени вреди от същия отменен административен акт.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК като постановено при наличието на касационни основания по посочената разпоредба – нарушение на материалния закон и поради неговата необоснованост. По отношение на решението в частта с характер на определение се твърди, че разпоредбите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), на които съдът се е позовал са неприложими към казуса. В останалата част, според касационния жалбоподател, решението е постановено при крайно стеснително тълкуване на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Поддържа се становище, че ЗОДОВ не въвежда изискване отмяната на незаконосъобразния административен акт да е извършена със съдебно решение и въпросът да е решен с него по същество. Оспорва се изводът на съда, че не е налице причинно – следствена връзка между отменения мълчалив отказ и претендираните вреди, основан на това, че висящността на административното производство е останала. Твърди се, че без съмнение настъпването им е пряка и непосредствена последица от отменения административен акт, поради което се иска отмяната изцяло на обжалваното съдебно решение и уважаване на иска. Претендира се присъждането на разноски за двете съдебни инстанции.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява.

Ответникът – О. С. З. оспорва касационната жалба в представено по делото писмено становище. По същество моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът не се представлява.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Въз основа на изясненото по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, съдът приел, че е сезиран с един иск, който в едната си част е недопустим, а в останала – неоснователен. След като съобразил разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, направил извод, че заплатените такси на О. С. З. за извършване на оценка за съответствие, съгласуване и одобряване на инвестиционен проект по Квитанция № 1000143753 от 15.07.2016 г. на стойност 167,00 лв. и за издаване на разрешение за строеж по Квитанция № 1000152039 от 27.09.2016 г. на обща стойност 167,00 лв. не могат да бъдат търсени по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Мотивирал се, че разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ предвижда неприложимост на този закон, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение. Приел, че това е предвиденият ред по чл. 128 - 129 ДОПК, по аргумент от чл. 9б от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), във вр. с чл. 4, ал. 1 - 5 ЗМДТ – служебно от органите по приходите или по отправено до тях искане от лицето, имащо право на възстановяване на сумите след извършване на ревизия или проверка и издаване на акт за прихващане или възстановяване. Посочил, че от данните по делото не се установява Петров да е инициирал производство по този административен ред за възстановяване на платените суми за местни такси за технически услуги, поради което претенцията му в тази част намерил за недопустима.

За да се произнесе по останалата част от исковата претенция, първоинстанционният съд съобразил, че отговорността на О. С. З. се претендира на основание незаконосъобразен мълчалив отказ на нейния главен архитект за издаване на разрешение за строеж на „Жилищна сграда“ със ЗП и РЗП 83.42 кв. м., находящ се в УПИ II-6196, кв. 810 по ПУП на гр.С. З. кв. Бедечка. Изразил становище, че отмененият като незаконосъобразен административен акт е годно основание за възникване на правото на обезщетение за вреди по ЗОДОВ, само когато със съдебното решение въпросът е решен по същество. Съобразил, че в случая началникът на РДНСК - Югоизточен район е приел, че няма пречки за издаване на заявеното от ищеца разрешение за строеж в мотивите на Заповед № ДК-10-ЮИР-55 от 11.11.2016 г. Приел обаче, че в производство, с оглед неговия характер, съдът не може да замести волеизявлението на компетентния административния орган и вместо него да приеме, че на Петров е следвало да се издаде благоприятен административен акт. Последващо възникналите юридически факти (наложена пълна строителна забрана, изменение на ОУП), които правят обективно невъзможно издаване на конкретното разрешение за строеж в полза на Петров, според съда не променят факта на отменен незаконосъобразен административен акт и принципно не биха били пречка за реализиране на отговорността на общината по ЗОДОВ, ако са налице останалите кумулативно изискуеми предпоставки за ангажирането й. Тези факти обаче съдът приел, че са без значение в случая, защото макар и формално да е налице отменен акт, висящността на административното производство е останала, тоест то не е завършено. Поради това направил решаващ извод, че не може да се приеме, че незаконосъобразният мълчалив отказ като основание за претендиране на обезщетението по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ се намира в причинно-следствена връзка с претендираните вреди - необходимите разходи за издаване на разрешение за строеж. Мотивирал се, че връзката между отказа и твърдените вреди не е пряка, тъй като след неговата отмяна следват редица административни процедури, каквито не са извършени. От друга страна взел предвид, че заплащането на суми за проектиране и одобряване на проекта е направено от лицето по собствено усмотрение и преди постановяване на отменения мълчалив отказ. Тези разходи е задължително да бъдат направени при заявяване на искане за издаване на разрешение за строеж, независимо дали главният архитект ще се произнесе изрично или мълчаливо, законосъобразно или незаконосъобразно. По тези причини съдът приел, че не е налице и причинена имуществена вреда, която да е пряка последица от отменения административен акт и която да подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. По отношение размера на претенцията съдът съобразил, че доказано свързаните с конкретния имот и проект, безспорно заплатени от Петров разходи, възлизат на 1744,00 лв. Приел, че сумата от 199,20 лв. за оценка съответствието на изготвения проект не е заплатена от него и не се сочи, нито твърди връзка между настоящия касационен жалбоподател и платеца. Относно заплатените такси за издаване скици, присъединяване към ВиК и електропреносните мрежи, съгласуване на проект от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД в общ размер 298,00 лв. съдът не констатирал относимост към процесния проект за имота на Петров – в тях липсва индивидуализация в тази насока, не е ясно и дали точно те са част от административната преписка по заявлението му за издаване на разрешение за строеж. По тези причини съдът направил краен извод, че не са осъществени материалноправните предпоставки за уважаване на предявения иск за обезвреда на претърпени имуществени вреди с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в частта над 334,00 лв. до пълния размер от 2241,20 лв., поради което го отхвърлил в тази част.

Решението е валидно, допустимо и правилно при съобразяване на следните съображения:

Правилно като резултат първоинстанционният съд е прекратил производството по делото в частта на предявения иск от Петров срещу О. С. З. за заплащане на сумата от 334,00 лв., претендирана като обезщетение за вреди, ведно със законната лихва от 07.03.2017 г. Преценката за недопустимостта му в тази част е съответна на разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, доколкото предвид отменения мълчалив отказ на главния архитект на О. С. З. и висящото производство по заявлението на касационния жалбоподател за издаване на разрешение за строеж, последният разполага с възможност да поиска възстановяване на така заплатените суми от общината, които сега претендира като обезщетение за вреди. Това изключва приложението на реда по ЗОДОВ за обезщетяване плащането на сумите, поради което касационната жалба срещу решението в посочената част, което е с характер на определение, е неоснователна. В тази част то следва да остане в сила.

За да отхвърли иска в останалата част, първоинстанционният съд правилно е издирил и приложил материалния закон, като е провел съдебното производство в съответствие със съдопроизводствените правила. Взел е предвид релевантните за спора факти и обстоятелства, както и изразените от страните становища и възражения. Събрал е и е обсъдил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, като въз основа на тях и след правилната им преценка е извел обосновани фактически и крайни правни изводи, които се споделят от настоящия състав. Ето защо, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд, освен в частта им, в която принципно е прието, че основание за възникване на отговорността по ЗОДОВ е налице само в случай, че със съдебното решение, с което се отменя административният акт, въпросът е решен по същество. Основателно в тази насока касационният жалбоподател възразява, че съдът е направил стеснително тълкуване на закона, което не намира нормативна опора. Присъждането на обезщетение за вреди и в този случай е възможно при успешно проведено пълно и главно доказване на предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, което подлежи на преценка във всеки конкретен случай.

Неоправдано обаче касационният жалбоподател се оплаква срещу приетото от съда, че административното производство е останало висящо, поради което не е налице причинно - следствена връзка между отменения като незаконосъобразен мълчалив отказ и настъпването на претендираните вреди, обезщетяването на които Петров търси. В тази връзка и за да обоснове обратен извод, касационният жалбоподател цитира некоректно разпоредбата на чл. 145, ал. 4 ЗУТ, поради което доводите му не следва да се обсъждат. Неоснователен е и другият му довод, свързан с извършеното изменение на ОУП, което според изложеното в касационната жалба се явява препятствие за застрояването по начин и съобразно одобрения инвестиционен проект през 2016 г. Това не води на извод за липсата на висящност на административното производство по заявлението за издаване на разрешение за строеж, на която всъщност съдът се е основал.

Последното съображение, на което се позовава Петров, е свързано с непроизнасянето в срок на главния архитект, което довело до попадане на случая в обхвата на строителна забрана и последващо изменение на утройствените планове. С тези доводи обаче касационният жалбоподател обосновава настъпването на вреди, различни от претендираните в производството пред първоинстанционния съд, доколкото на бездействието за произнасяне от страна на органа противопоставя възможността за извършване на строителството, както в останалите имоти, които са изключени от обхвата на строителната забрана. В този смисъл, обосновано на установените по делото факти е прието от съда, че не е налице твърдяната от Петров причинно – следствена връзка между настъпването на претендираните вреди и отменения като незаконосъобразен мълчалив отказ. Съображенията, изтъкнати в обжалваното решение в тази насока са правилни и както се посочи вече, се споделят от настоящия състав. Като по същество е приел именно това и е достигнал до крайния извод за неоснователност на исковата претенция в тази част изцяло, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което по реда на касационния контрол следва да остане в сила на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7 от 12.01.2021 г., постановено по адм. д. № 567 по описа на Административен съд – С. З. за 2020 г.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Марио Димитров

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Иван Раденков

/п/ Румяна Лилова