О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3346

Гр. София, 01.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №949/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №11738/11.12.2023г. на Д. В. Й., действащ чрез своята майка и законен представител Д. Н. Х., и С. М. П., чрез адв. П. П. срещу решение №402/30.10.2023г. по в. гр. д. №417/2023г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение №388/22.03.2023г. по гр. д. №3969/2021г. на Районен съд – Плевен, с което като неоснователен е отхвърлен предявеният от Д. В. Й., действащ чрез своята майка и законен представител Д. Н. Х. иск с правно осн. чл. 33, ал.2 ЗС, както и предявеният в условията на евентуалност от С. М. П. против Н. Х. К. и М. Б. Й. иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на ѕ ид. ч., представляващи 360/532 кв. м. от недвижим поземлен имот с идентификатор [№], на адрес: [населено място], [улица], целият с площ 532 кв. м., при условията съгласно договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №195, том I, дело № 169 от 26.03.2021г. Според касаторите решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Оспорват извода на въззивния съд, че потестативното право на изкупуване, уредено в чл. 33, ал. 2 ЗС възниква само в полза на лице, което има качеството на съсобственик както към момента на продажбата, така и към момента на предявяване на иска и при постановяване на съдебното решение. Считат, че ищецът Д. Й. е легитимиран да предяви иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, тъй като е придобил дял от правото на собственост върху процесния имот въз основа на сключения между него и втория ищец С. П. договор за дарение. Правото на изкупуване, принадлежало на прехвърлителя, предвид осъщественото правоприемство, е преминало в неговия патримониум. Твърдят, че правото на изкупуване е прехвърлимо, поради което ако съсобственик прехвърли дела си, то същото преминава към приобретателя, за когото възниква процесуалната възможност да го упражни по предвидения в закона ред и срок. По изложените съображения молят обжалваното решение да бъде отменено. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК посочват, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и ВС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулирани са следните въпроси: „Преминава ли от праводателя към приобретателя на идеална част от имот правото на изкупуване във връзка с извършена покупко-продажба на друга идеална част от имота към трето лице, без да е предложена първо на съсобственика-праводател и може ли да бъде упражнено от приобретателя, ако е сторено в преклузивния двумесечен срок от узнаването за продажбата към третото лице?“ или казано по друг начин: „Възниква ли за приобретателя на идеални части от недвижим имот правото на изкупуване, което е възникнало в патримониума на неговия праводател, по отношение на който е извършено нарушение във връзка с покупко-продажба на друга идеална част от имота към трето лице?“. Според касаторите произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката, обективирана в Тълкувателно решение №5 от 28.11.2012г. по тълк. д. №5/2012г. и Тълкувателно решение №50/01.06.1956г. Считат, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставените въпроси са важни за точното прилагане на закона, като са разрешени от въззивния съд в точно обратен на закона смисъл. Поддържат, че според разпоредбите на Закона за собствеността правото на изкупуване на идеална част възниква за съсобствениците към момента на продажбата, но същото преминава към приобретателя ако съсобственикът прехвърли дела си. Предвид което активно легитимиран да предяви настоящия иск е ищецът Д. Й., който в предвидения в закона двумесечен срок е упражнил правото по чл. 33, ал. 2 ЗС. Касаторите твърдят, че поставените въпроси са и от значение за развитието на правото с аргумент, че разпоредбата на чл. 33 ЗС е непълна и това дава основание за противоречива съдебна практика.

Чрез депозирания писмен отговор ответниците по касационна жалба Н. Х. К. и М. Б. Й., чрез адв. М. А. оспорват наличието на основания за допускане до касационно обжалване. Считат, че поставените въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №5 от 28.11.2012г. по тълк. д. № 5/2012г., ОСГК на ВКС, която е и неотносима, тъй като дава отговор на въпрос, който не е бил предмет на обсъждане в производството. Оспорват и наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като поставените въпроси не са от значение за развитието на правото, и са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и цитираната от въззивния съд, а именно: решение №492 от 01.10.2009г. по гр. д. №1377/2008г. и решение №46 от 09.02.2010г. по гр. д. №3826/2008г. на ВКС. Молят касационната жалба да не бъде допусната до обжалване, като независимо от горното излагат и становище за нейната неоснователност. Претендират присъждане на направените по делото разноски

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по предявен от Д. В. Й., действащ чрез своята майка и законен представител Д. Н. Х. против Н. Х. К. и М. Б. Й. иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на ѕ ид. ч., представляващи 360/532 кв. м. от недвижим имот с идентификатор [№], на адрес: [населено място], [улица], целият с площ 532 кв. м., при условията по договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №195, том I, дело № 169 от 26.03.2021г. В условията на евентуалност е предявен от С. М. П. против Н. Х. К. и М. Б. Й. иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на процесните идеални части от недвижимия имот и при условията по договора за покупко-продажба от 26.03.2021 г.

Първоинстанционният съд е отхвърлил двата иска, след като е приел наличието на хипотеза, изключваща приложението на чл.33 от ЗС, а именно наличието на хоризонтална етажна собственост, при която съсобствениците на дворното място притежават в изключителна собственост отделни сгради в него, и вертикална етажна собственост, поради което дворното място се явява обща част, обслужваща сградите. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, но по различни съображения.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 195, том І, дело №169 от 26.03.2021г., ответникът Н. К. е продал на ответницата М. Й. собствените си 360/532 ид. части от поземлен имота [№], ведно с цялото самостоятелно жилище на първия етаж съставляващ с идентификатор [№], както и целия втори етаж с идент. [№] от построената в имота двуетажна жилищна сграда, с идентификатор [№], както и с прилежащото му таванско помещение с площ 55 кв. м. и 1/2 ид. част от общите части на сградата за сума в размер на 70 000 лв., платима по банков път до края на 2021г. на равни месечни вноски, като продавачът си е запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху продаваните имоти и купувачът няма право да извършва разпоредителни сделки с тях без негово съгласие.

С договор, обективиран в №62, том ІІ, дело № 188 от 17.05.2021г. вторият ищец С. М. П. е дарил на малолетния Д. В. Й., представляван от майка си и законен представител Д. Х. 1/4 ид. част от същия имот с идентификатор [№], заедно с 1/4 ид. част от построената в имота сграда с идентификатор [№], представляваща постройка на допълващо застрояване.

Въззивният съд е приел, че от представената скица в поземлен имот с идентификатор [№] попадат четири сгради: жилищна сграда на 2 етажа с идентификатор [№] със застроена площ 131 кв. м.; жилищна сграда на 1 етаж с идентификатор [№] със застроена площ 60 кв. м.; сграда с идентификатор [№] със застроена площ 37 кв. м., на 1 етаж - хангар, депо и сграда с идентификатор [№] със застроена площ 37 кв. м.

Въззивният съд е проследил преминаването в хронологичен ред на собствеността върху процесния недвижим имот с идентификатор [№] и разположените в него сгради. След обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства е достигнал до извода, че ответникът Н. Х. К. е собственик общо на 390/520 ид. ч. или 1/2 ид. ч., а останалата 1/4 ид. ч. от двора е собственост на С. М. П.. Приел е, че собственици на трите сгради в процесния имот: с идентификатори [№], [№] и [№] са съсобствениците на дворното място - С. М. П. и Н. Х. К., а четвъртата сграда с идентификатор [№] е в режим на етажна собственост по смисъла на чл. 37 ЗС – т. нар. вертикална етажна собственост, в който самостоятелен обект притежава В. С. М.-който не е съсобственик на дворното място. Изложил е съображения, че дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. Когато в дворното място съществува и сграда в режим на индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен собственик или не, специалните правила по управлението, ползването и разпореждането със земята като обща част не могат да намерят приложение, тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на етажна собственост, но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен на този режим при незачитане на правата му. Доколкото собственикът на самостоятелен обект с идентификатор [№] в една от сградите -В. М. не е съсобственик в дворното място, въззивният съд е приел, че същото не представлява обща част на сградата – вертикална етажна собственост, имаща обслужващо сградата предназначение.

Въззивният съд е счел, че тъй като не е налице нито хоризонтална, нито вертикална етажна собственост, имащи за обща част процесното дворно място, то разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС намира приложение и ответникът Н. Х. К. е следвало да предложи на съсобственика си към 26.03.2021г. - С. М. П. да купи притежаваните от него ѕ ид. ч. от дворното място, при същите условия при които ги е продал на М. Б. Й.. За безспорно е прието, че при процесната продажба 26.03.2021г. не са спазени изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗС - Н. Х. К. не е предложил на С. М. П. да закупи частта му, нито е представил пред нотариуса писмена декларация, че той не е приел това предложение, поради което за последния е възникнало правото по чл. 33, ал. 2 ЗС.

Изложени са съображения, че правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 от ЗС е потестативно право с имуществен характер, което обаче заедно с това има и строго личен характер, доколкото неговото възникване и съществуване е тясно свързано с качеството на съсобственик на конкретно лице, което го упражнява и когато това качество на съсобственик бъде изгубено от това лице, в т. ч. и поради извършване на разпоредителна сделка с правото на собственост, то правото на изкупуване от датата на разпоредителната сделка престава да съществува /погасява се/ за прехвърлителя на имота, който престава да има качеството съсобственик. Като се погасява за прехвърлителя, въпросното право на изкупуване не се прехвърля с правната сделка върху приобретателя на имота, като вместо това – на негово място възниква съвсем ново право на изкупуване в полза на приобретателя, което обаче възниква, съществува и може да бъде упражнено за в бъдеще и само по отношение на сделки, извършени от друг съсобственик след като приобретателят е придобил право на собственост в конкретната съсобственост. Изложено е, че за уважаването на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС е необходимо не само той да е предявен в преклузивния двумесечен срок по чл. 33, ал.2 от ЗС, но задължително и необходимо условие е и ищецът да е имал качеството на съсобственик към момента на атакуваната прехвърлителната сделка, както и да не е изгубил това си качество към момента на предявяване на иска и до приключване на съдебното дирене. След като ищецът С. П. е дарил дела си от дворното място на Д. Й. на 17.05.2023г., въззивният съд е приел, че законът не му признава право на изкупуване, тъй като той вече е изгубил качеството си на съсобственик от недвижимия имот. Счетено е, че не са налице законовите предпоставки по чл. 33, ал. 2 ЗС, поради което предявеният от С. М. П. иск правилно е бил отхвърлен като неоснователен.

Предявеният от ищеца Д. Й. конститутивен иск за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС също е отхвърлен, тъй като към момента на процесната продажба 26.03.2021г., той все още не е бил съсобственик. Придобил е това качество едва на 17.05.2021г., когато С. М. П. му е дарил притежаваната от него 1/4 ид. част от имота. Правото на изкупуване обаче би могло да възникне и да бъде упражнено от ищеца Д. Й. само и единствено за сделки, сключени след като той самият вече е придобил качеството на съсобственик и по отношение на лица, които имат спрямо него качеството на трети лица, възнамеряващи да придобият и придобили съсобственост в процесния недвижим имот, какъвто разглежданият случай не е.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Формулираните в изложението правни въпроси /вторият поясняващ първия/ действително са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки на закона за допускане на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не се констатира противоречие на въззивното решение с разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №5 от 28.11.2012г. по тълк. д. №5/2012г., ОСГК на ВКС, постановено по въпроса дали със сключване на договор за дарение на идеална част от имот в полза на трето на съсобствеността лице се заобикаля закона и по конкретно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС. Липсва противоречие и с цитираното Тълкувателно решение №50/01.06.1956 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че разпоредбата на чл. 33 ЗС не намира приложение при продажба на наследство, в което има недвижими имоти.

Изложените от въззивния съд съображения изцяло съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 492 от 01.10.2009 г. по гр. д. № 1377/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 46 от 09.02.2010 г. по гр. д. № 3826/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 543 от 1.04.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2423/2007 г., V г. o., решение №44/29.05.2019 г. по гр. д №2528/2018 г. на ВКС, II г. о., в които се приема, че правото на изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС е призната и гарантирана от закона възможност на съсобственик в един имот да придобие дела на друг съсобственик, който последният е продал на трето лице, като плати уговорената цена. Това е признато на съсобственика право, като той е негов носител, докато притежава това качество. В случай, че съсобственикът отчужди правото си на собственост върху притежаваните от него идеални части в полза на трето лице, то той престава да бъде носител на субективното право на изкупуване. Последното не се включва в обхвата на правото на собственост и не преминава заедно с последното в патримониума на последващия приобретател. Правото на изкупуване в този смисъл би могло да премине в патримониума само на наследник, който придобива всички имуществени права и задължения на наследодателя, вкл. и неупражнените субективни права, но не и по силата на прехвърлителна сделка, тъй като това право не следва имота, а е основано на задължението на съсобственика да предложи за изкупуване притежаваната от него идеална част от имота само на лицето, което притежава друга идеална част от същия имот към момента на извършване на разпореждането.

Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато законът е непълен, което налага произнасянето на ВКС чрез прилагане на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата към конкретното дело правна норма е неясна, което налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага ВКС да промени практиката си, като даде едно ново, различно тълкуване на правната норма. В разглеждания случай касаторите не са посочили с какво разглеждането на конкретното дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Оплакванията, наведени в изложението към касационната жалба са свързани с възприемането на фактите по делото от въззивния съд, с обсъждането на доказателствата и формираните фактически и правни изводи, но тези оплаквания съставляват касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението и не могат да бъдат разгледани в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предпоставките за реализиране на правото за изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС са уредени пълно, ясно и разбираемо, а по спорните въпроси, свързани с прилагането и, има формирана задължителна и незадължителна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Даденото с практиката на ВКС тълкуване е точно, съответно на нормативната уредба, на обществено-икономическите условия и липсва необходимост от промяна на така формираната практика.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обоснованири този изход на производството пред настоящата инстанция в тежест на касаторите следва да се възложат направените от ответниците по касация разноски.

С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на по 600.00 лв., определени съобразно представените пълномощни, удостоверяващи плащане в брой.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №402/30.10.2023г. по в. гр. д. №20234400500417 по описа за 2023г. на Окръжен съд – Плевен.

ОСЪЖДА Д. В. Й., ЕГН [ЕГН], действащ чрез своята майка и законен представител Д. Н. Х., ЕГН [ЕГН] и С. М. П., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Н. Х. К., ЕГН [ЕГН] сумата от 600.00 /шестстотин/ лв., представляваща разноски за адв. в.ие за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

ОСЪЖДА Д. В. Й. ЕГН [ЕГН], действащ чрез своята майка и законен представител Д. Н. Х., ЕГН [ЕГН] и С. М. П., ЕГН [ЕГН] да заплатят на М. Б. Й., ЕГН [ЕГН] сумата от 600.00 /шестстотин/ лв., представляваща разноски за адв. в.ие за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: