5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2101

София, 29.04. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 1080 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ (ОП СПТО), чрез адв. Г. Д. против определение № 114/18.01.2024 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. ч. гр. д. № 94/2024 г., с което е потвърдено определение № 12811 от 26.10.2023 г. по гр. д. № 14154/2021 г. на Софийски градски съд. С последното съдът е оставил без уважение молба за допълване на постановеното по делото определение от 19.06.2023 г., с което е прекратено гр. д. № 14154/2021 г. по отношение на Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ в частта му за разноските – за осъждане на ищците да заплатят на жалбоподателя направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9036 лв.

Според касатора обжалваното определение е неправилно. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че „Столично предприятие за третиране на отпадъци“ не разполага с отделна правосубектност от Столична община, поради което не можело да участва като страна в съдебно производство. Изложено е, че общинското предприятие има право да получи направените разноски по делото само предвид обстоятелството, че е придобило качеството „ответник“ по делото. Правото да сключва договори за защита и съдействие според жалбоподателя е неотносимо за правото по чл. 78, ал. 4 ГПК да му бъдат признати направените разноски. Твърди се, че директорът на общинското предприятие е имал правото да сключва такива договори, а в рамките на съдебното производство е обективирано добросъвестно процесуално поведение, обосновавайки липсата на пасивна легитимация по предявения срещу жалбоподателя иск.

В изложението към частната касационна жалба жалбоподателят е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Може ли общинско предприятие, което осъществява стопанска дейност, а не административно-техническо обслужване на населението, да бъде страна по договор за правна защита и съдействие и има ли право на разноски за заплатеното по такъв договор адвокатско възнаграждение; 2/ Може ли общинско предприятие да бъде надлежен ответник по предявен срещу него иск по чл. 200 КТ; 3/ Достатъчно ли е представянето на фактурата за предоставена услуга „правна защита и съдействие“ и платежното нареждане за заплатено адвокатско възнаграждение като доказателство за направени разноски, които следва да бъдат възстановени по реда на чл. 78 ГПК; 4/ Кой може да се позовава на висящата недействителност на договор, сключен от лице без представителна власт. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по наведените въпроси противоречи на задължителната практика на ВКС, както следва: по първия въпрос на Определение № 558 от 01.11.2016 г. по ч. т. д. № 975/2016 г., II т. о.; по втория въпрос на Решение № 229 от 06.11.2013 г. по гр. д. № 1431/2013 г., III г. о.; по третия въпрос на Определение № 722 от 05.06.2015 г. по гр. д. № 2251/2015 г., IV г. о., Определение № 269 от 23.02.2023 г. по ч. гр. д. № 476/2023 г., III г. о. и Определение № 60119 от 21.06.2021 г. по т. д. № 1326/2020 г., I т. о.; по четвъртия въпрос на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК.

Ответниците по частната жалбата – Н. А. К.-К. и Л. К. К., не са депозирали отговор в законоустановения срок.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 и на ал. 4 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

За да потвърди определение № 12811 от 26.10.2023 г. по гр. д. № 14154/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молба с вх. № 58948 от 20.06.2023 г., подадена от жалбоподателя, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства:

Предмет на производството са искове с правно основание чл. 49 във вр. 45 ЗЗД срещу Главна дирекция „Изтърпяване на наказанията“ (ГДИН) и държавно предприятие „Ф. З. дело“, както и иск по чл. 200 КТ срещу Общинско предприятие „Столично предприятие за третиране на отпадъци“. Спрямо първите двама ответници делото било прекратено на 12.12.2022 г. поради оттегляне на исковете, а относно общинското предприятие производството е прекратено поради неговата неправосубектност с определение от 19.06.2023 г., постановено в открито съдебно заседание, влязло в сила на 27.06.2023 г. С молба от 20.06.2023 г. СПТО заявило искане за допълване на определението по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските в размер на 9036,00 лв. с ДДС, която била оставена без уважение. Въззивният съд е посочил, че обжалваното определение е правилно и обосновано, тъй като разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК е неприложима по отношение на общинско предприятие, което не разполага с гражданска правосубектност. Изложил е подробни аргументи защо в процесния случай общинското предприятие няма отделна правосубектност от Столична община, доколкото в чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от Правилника за организация на дейността му е определено като специализирано звено на общината за изпълнение на местни дейности и услуги, финансирани от общинския бюджет, като то не представлява юридическо лице и осъществява дейността си от името и за сметка на Столична община. Предвид липсата на друга разпоредба в Правилника или в друг нормативен акт, директорът на общинското предприятие е следвало да се легитимира като пълномощник на кмета на Столична община и да сключи договора за правна защита и съдействие от името и за сметка на общината. С оглед липсата на доказателства по делото за горното, съдът е приел, че е неприложима отговорността за разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК. Изложил е съображения, че ответник по предявените искове следвало да бъде Столична община, а не общинското предприятие. В този смисъл право на разноски според съда може да има само общината, която е понесла разходите, но не и общинското предприятие, тъй като последното не разполага със самостоятелен бюджет. Сочи, че формалното посочване на общинското предприятие като ответник не е достатъчно, за да обоснове дължимост на съдебни разноски към неправосубектно образувание. Поради изложеното въззивният съд е приел, че определението на първоинстанционния съд, с което отхвърля молбата по чл. 248 ГПК за допълване на определението за прекратяване на делото спрямо ОП СПТО от 19.06.2023 г., е правилно и го е потвърдил.

Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения и определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или с практиката на ВКС.

В процесния случай първият и вторият въпрос имат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – те са обуславящи за изхода на правния спор, но по тях не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В цитираното от жалбоподателя определение № 558 от 01.11.2016 г. по ч. т. д. № 975/2016 г., II т. о. на ВКС е прието, че в конкретния случай липсата на правосубектност не лишава предприятието от правото да претендира присъждане на реално направените в производството разноски. По делото съдът е изложил мотиви, че съгласно чл. 19, т. 2 и 3 от Правилника за организацията и дейността на Общинско предприятие „Спорт и туризъм“ в [община] при осъществяване на своята дейност директорът на предприятието сключва договори с трети лица като представляващ предприятието и изпълнява всички задължения на второстепенен разпоредител с бюджетни кредити. Тези правомощия са предоставени на директора и чрез нарочна наредба, приета от Общински съвет – В..

В рамките на подзаконовата нормативна уредба на Столична община сходна обща наредба за управление и контрол на общинските предприятия не съществува. ОП СПТО е стопанска структура, чрез която Столична община осъществява самостоятелно стопанска дейност, като същото не е юридическо лице и действа от името и за сметка на общината. Дейността му изцяло е уредена в Правилника за организацията на дейността на ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“, приет с Решение № 123 по Протокол № 71 от 28.02.2019 г. на Столичен общински съвет и на основание чл. 52 ЗОбС и чл. 21, ал. 1, т. 6, т. 8 и ал. 2 ЗМСМА. Съгласно чл. 52, ал. 4 от ЗОбС с правилника по ал. 3 се определят предметът на дейност, структурата, управлението, численият състав и правата и задълженията на предприятието по отношение на предоставеното му общинско имущество. В чл. 13, т. 6 от Правилника за дейността му е определено, че директорът на ОП СПТО сключва договорите за осъществяване на дейността на предприятието, след делегиране на това правомощие от кмета на Столична община (в този смисъл и чл. 20, т. 7 от същия акт, според който кметът може да сключва договори за осъществяване на дейността на предприятието или да упълномощава за това неговия директор).

С оглед на изложената правна уредба на двете общински предприятия настоящият състав смята, че е налице съществена разлика при определянето на правомощията на директорите и представителната им власт при сключване на договори за осъществяване на дейността им. Доколкото в настоящото дело не е представено доказателство за надлежно делегиране на правомощия на директора на ОП СПТО от кмета на Столична община за сключването на договор за правна защита и съдействие, то същият не е породил действие и не следва в негова полза да се присъждат направените разноски по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК. Поради това обжалваното определение не противоречи на цитираната от жалбоподателя практика на ВКС.

По втория въпрос също не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – Решение № 229 от 6.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2013 г., III г. о. В него е разгледан въпроса за т. нар. „специална правоспособност“ на поделенията на юридически лица по трудови спорове, която се изразява в това, че по аргумент от пар. 1, т. 1 от ДР на КТ им се признава качеството „работодател“ въпреки липсата на правоспособност, доколкото същите са организационно и икономически обособени и със съответен акт им е предоставено правото да сключват трудови договори. Не са идентични фактите по двете дела, доколкото по настоящото отношенията между страните не се уреждат като трудови, тъй като не се касае за хипотеза на предоставяне на работна сила срещу възнаграждение при условията на свободно договаряне (в този смисъл определение № 1355 от 31.05.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1658/2023 г.). Предвид това и възнаграждението за труда на тези лица се полага не на самите тях, а на Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ – аргумент от чл. 175, ал. 1 ЗИНЗС.

Третият и четвъртият въпрос не са обусловили изводите на въззивния съд и поради това нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд в процеса на аргументиране на правните му изводи.

Предвид гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 114/18.01.2024 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. ч. гр. д. № 94/2024 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: