Образувано е по касационна жалба на кмета на О. Д, подадена чрез процесуалния му представител, срещу Решение № 1161 /14.12. 2016 г. постановено по адм. д. № 991/2016 г, по описа на Административен съд-София област, с което по жалбата на Д. Т. С. от [населено място], е отменен негов мълчалив отказ да издаде заповед за прокарване на временен път и преписката е върната на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът - Д. Т. С. от [населено място], в писмен отговор, подаден чрез процесуалните й представители адвокат Е. П. и мл. адвокат С. Т., оспорва касационната жалба като неоснователна и претендира присъждане на разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното съдебно решение е правилно.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА, по слесните съображения:

Производството пред Административен съд - София област е образувано по жалбата на Д. Т. С. против мълчалив отказ на кмета на община Д. да се произнесе по Заявление № 94-Д-39 /31.08.2016 г, за издаване на заповед за прокарване на временен път за осигуряване на достъп до имота й пл. № [номер] от кв. 9 по плана на [населено място], местност [наименование] , [община] , който попада в УПИ [номер]

от кв. 9 по регулационния план на [населено място], [община]

. Административният съд правилно е установил релевантните за делото факти, включително, че със Заповед № РД-15-288 /23.08.1990 г. на председателя на Общински народен съвет - гр. Д. е одобрен застроителният, регулационният и кадастрален план на м. „Под камък”, [населено място]. По делото е назначена и изготвена съдебно-техническа експертиза, която е кредитирана от съда. Вещото лице е установило, че с действащия план е утвърдена и уличната регулация, по която да се осъществява достъп до ПИ пл. № [номер]

, а именно с о. т.43-о. т.45-о. т.46.о. т.47. При извършен оглед на място е установено, че няма достъп до имота на жалбоподателката и предвидената с плана улица не е реализирана. Вещото лице е изготвило предложение на скица за временен път при съобразяване на разпоредбите на чл. 190, ал. 1 до ал. 5 от ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) (ЗУТ) и площта, която следва проектираната нова улица в действащия регулационен план. Съдът е приел, че са налице фактическите и правни основания за жалбоподателката да направи искане за прокарване на временен път до имота й, по което кметът на общината е следвало да се произнесе, съобразявайки разпоредбите на ЗУТ и АПК. Посочено е, че мълчаливият отказ е незаконосъобразен поради нарушение на административнопроизводствените правила, поради което съдът го е отменил и е върнал преписката на административния орган за издаване на заповед по заявлението на С. в 14-дневен срок от съобщаване на решението съобразно дадените указания. Решението е правилно.

Правилен е направеният от съда извод, че срокът по чл. 149, ал. 2 от АПК за подаване на жалбата срещу мълчалив отказ, е започнал да тече след датата - краен срок за приключване на административното производство по чл. 57, ал. 1 от АПК. Наред с изложените от първата инстанция съображения, в подкрепа на така направения извод следва да се посочи и разпоредбата на чл. 57, ал. 8 от АПК, визираща възможността административният орган да уведоми заявителя за удължаването на срока за издаване на акта. В тази връзка е неоснователно твърдението на касатора, че няма изричен, нито мълчалив отказ на кмета на общината, тъй администрацията е пристъпила към уведомяване на заинтересованите лица, което отнемало време. Следователно жалбата на Д. С. срещу мълчалив отказ на кмета на община Д. е подадена в законоустановения едномесечен срок по чл. 149, ал. 2 от АПК, както правилно е приел и първоинстанционният съд.

Видно от писменото доказателство, приложено на л. 21 от адм. дело № 991/2016 г. на АССО, кметът е издал Заповед № РД-15-779 /11.10.2016 г, с която на основание чл. 210, ал. 2 от ЗУТ е назначил комисия за извършване на оценка на правото на преминаване през имоти – частна собственост в землището на [населено място]. Мотивите на заповедта касаят право на преминаване съгласно изискванията на чл. 192 ЗУТ, каквото не е било предмет на заявлението на С.. В заявлението изрично е посочено, че се иска прокарване на временен път през имота, т. е. се касае за процедура по чл. 190 във връзка с чл. 191 от ЗУТ. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Такава е и фактическата констатация, че се касае за претенция за прокарване на временен път, който да осигури и осъществяването на достъп до имота на молителката /ПИ [номер]

/. От изслушаната и приета от първоинстанционния съд експертиза се установява, че за местността има одобрен застроителен, регулационен и кадастрален план от 1990 година, с който е утвърдена и уличната регулация, по която да се осъществява достъп до ПИ [номер]

, но улицата не е реализирана. Разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от ЗУТ урежда възможността за прокарване на временни пътища в случаите, когато урегулирани поземлени имоти съобразно подробен устройствен план имат лица по проектирани, но все още неоткрити нови улици, за да бъде осигурен достъп до съответните имоти. Тази предпоставка в случая е налице. Целта на прокарването на временния път е да се осигури достъп до урегулирания имот за времето до реализирането на проектираната улица, без да се засягат сгради, постройки и дълготрайни декоративни дървета. В ал. 6 на чл. 190 от ЗУТ е посочено, че временни пътища се прокарват въз основа на писмен договор между заинтересуваните собственици на поземлени имоти с нотариална заверка на подписите, а при липса на съгласие - въз основа на заповед на кмета на общината. Заявителката е изпратила нотариални покани на собствениците на съседните имоти, които обаче не са се явили на определената среща, за което има съставени протоколи заверени от нотариус, поради което е подала заявление за издаване на заповед от кмета на общината съгласно горепосочената разпоредба. Такава заповед обаче в случая безспорно не е издавана. С издаването на заповедта за назначаване на комисия по чл. 210 от ЗУТ административният орган е започнал неправилно процедура по чл. 192 ЗУТ – учредяване на право на преминаване през чужд поземлен, а не поисканото от заявителката прокарване на временен път по реда на чл. 190 от ЗУТ. В чл. 191, ал. 4 от ЗУТ е посочено, че размерът на обезщетенията се определя по реда на чл. 210 от ЗУТ, но от цитираните разпоредби следва изводът, че размерът на обезщетението за вреди се определя в отделно, самостоятелно производство по чл. 210 от ЗУТ, което се инициира и провежда само при наличието на разписаните и определени в чл. 190 от ЗУТ законови предпоставки, които в настоящия случай не са налице. Предпоставка за назначаване на такава комисия е именно предхождаща я заповед по чл. 190 от ЗУТ, каквато в случая не е издавана. В тази връзка направеното в касационната жалба и в приложените писмени бележки твърдение, че ще бъдат накърнени правата на заинтересованите лица – собственици на съседни имоти се явява неоснователно. В закона изрично е разписана процедурата, която започва с издаване на заповед на кмета на общината за прокарване на временен път, след което ще бъде определен кръгът на заинтересованите лица съобразно трасето на пътя, както и обезщетението, което ще следва да бъде заплатено. В случая предпоставка за определяне на обезщетение по реда на чл. 210 от ЗУТ е наличие на влязла в сила заповед за временен път, издадена на основание чл. 190 от ЗУТ. В тази връзка неоснователно се явява и твърдението в касационната жалба, че определения от първоинстанционният съд срок за издаване на заповедта от кмета на община Д. е кратък и не могат да бъдат изпълнени всички необходими процедури по прилагането на чл. 190 и чл. 191 от ЗУТ.

По изложените съображения съдът приема, че не се установяват релевираните касационни основания за отмяна на съдебното решение и същото като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, основателно се явява своевременно предявеното от процесуалния представител на ответника по касация, искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Поради това и с оглед представените доказателства за реалното извършване на разноски, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Д. С. сума в размер на 600.00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1161 /14.12.2016 г, постановено по адм. д. № 991/2016 г, по описа на Административен съд - София област.

ОСЪЖДА О. Д да заплати на Д. Т. С. от [населено място] сума в размер на 600.00 (шестстотин) лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.