№ 3996

Гр. София 18.08.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 853 по описа за 2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. М., чрез адв. А. М., срещу решение № 421/29.10.2024 г. на Окръжен съд – Хасково, постановено по в. гр. д. № 531/2024 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 142/26.04.2024 г. на Районен съд – Димитровград, постановено по гр. д. №1242/2022 г, и като краен резултат „А. 007“ О. е осъден да заплати на М. П. М. сумата от 10 798,81 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени от трудова злополука на 06.07.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на настъпване на трудовата злополука до окончателното й изплащане. Производството по делото е проведено при участието на трето лице помагач – ЗК „Л. И.“ АД.

Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи предявения иск в присъдения от първоинстанционния съд размер. Претендира разноски.

В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ Може ли съдът да обсъжда и да прави правни изводи за факт, чийто правни последици не се претендират от ответника, чрез въведеното от него възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия? Сочи противоречие с ТР № 1/17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001, ОСГК ВКС и с решение №554/08.02.2012 г. на ВКС, IV ГО. 2/ Необходимо ли е при повдигане на възражение за съпричиняване в отговора на исковата молба ответникът да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава то и допустимо ли е излагане на факти за действия или бездействия на ищеца, които са могли да съпричинят непозволеното увреждане да бъде направено на по - късен етап в производството? Твърди противоречие с решение № 17 от 06.03.2015г. по гр. д. 3174/2014г. на IV г. о. на ВКС, решение № 24 от 23.03.2017 г. по к. гр. д. № 60047 / 2016 г. на ВКС и т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК ВКС. 3/ За проявена от работника небрежност, нейната степен и кога тя може да доведе до намаляване на определеното обезщетение за вреди от трудова злополука. Сочи противоречие с решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело №387/2010 г., ВКС, IV г. о. и решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., ГК, IV Г.О. на ВКС. 4/ Доказано ли е възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност при липса на доказателства за точния механизъм на настъпване на увреждането? Сочи противоречие с решение № 94 от 29.05.2019 г. по гр. д.№ 2649 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и определение № 566 от 14.06.2018 г. по гр. д. № 1529 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. 5/ Представлява ли всяко нарушение на правилата за безопасност на труда проявление на подчертано осъзнаване за настъпване на вредоносния резултат и може ли съдът да приеме „груба небрежност“ по смисъла на чл.201 ал.2 КТ при положение, че пострадалият не е инструктиран за конкретно извършената от него работа? Твърди, че въззивното решение е в противоречие с решение № 159 от 15.01.2018 г. погр. д. № 251/2017 г. по описа на ВКС, III ГО, решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. №5074/2013 г. по описа на ВКС, IV ГО, решение № 977/09 от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. по описа на ВКС и посочената в тях практика. 6/ За съдържанието на мотивите към решението и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 12 от 11.02.2022 г. по к. гр. д. № 2032 / 2021 г. на Върховен касационен съд, решение № 50 от 30.03.2022 г. по к. гр. д. № 2149/2021 г. на Върховен касационен съд, решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение и посочените в тях съдебни актове.

Ответникът по касационната жалба „А. 007“ О. взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че М. М. е работил по трудово правоотношение при ответното дружество „А. 007“ О. със сключен трудов договор № ***/15.11.2021 г. На 06.07.2022 г. около 12.40 часа на територията на цех ****, северна рампа на „Н.“ АД, М. изчаквал да бъде натоварен камион с продукция, за да продължи да слингова/подготвя поддържащи ремъци/. Стоейки в близост да машината, левият му крак попаднал между релса и движещо се колело, поради което получил фрактура на долната част на ходилото на левия крак. С влязло в сила разпореждане № 5104-26-20 от 20.07.2022 г. на ТП на НОИ - [населено място] настьпилата злополука е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 КСО. От приетата по делото съдебномедицинска експертиза, е установено, че М. е получил счупване на 2,3,4 и 5 метатарзални кости на лявото ходило, което наложило операция -открито наместване с вътрешна фиксация на счупванията. Възстановяването му наложило в началото да разчита на чужда помощ, като към момента болките му са отслабнали, а движенията на крака - възстановени. Въззивният съд, като е обсъдил събраните доказателства, в това число и свидетелски показания, е приел, че доколкото искът по чл. 200 КТ е доказан по основание, а определеното от първата инстанция обезщетение за претърпените от М. неимуществени вреди в размер от 22 000 лева е съобразено със задължителните указания на ППВС №4/1968 г. и е справедливо, пренесеният пред него спор касае единствено въпроса дали са налице условията по чл.201, ал.2, т.1 от КТ относно проявата на груба небрежност от страна на пострадалия при настъпването на телесната увреда, съставляваща трудова злополука, която би довела до намаляване на отговорността на работодателя.

За да приеме, че е налице 50% съпричиняване от страна на ищеца /сега касатор/, съдът е обсъдил задълженията му съгласно длъжностната му характеристика, както и факта, че в деня на злополуката М. е преминал през ежедневен инструктаж по безопасност и здраве при работа, за което е потвърдил и свидетелят Г. Д.. Приел е за установено също така, че на 17.11.2021 г. М. е преминал и през начален инструктаж по безопасност и здраве при работа. По отношение на настъпилата трудова злополука, като е обсъдил събраните доказателства, е посочил, че при движението на машинно задвижваната количка, за която работниците били инструктирани да не приближават, именно поведението на М. е довело до застъпване на левия му крак в областта на ходилото от колелото на количката върху релсата, респективно до установените телесни увреди-счупване на четири метакарзални кости на лявото ходило. Посочил е също така, че счупванията ясно сочат за механизма на получаването им-въздействия на колелото на въпросната количка, върху крака, останал между него и релсата, като работникът, движещ количката, спрял движението й веднага след като видял М.. Съдът е извел, че с оглед на проведените инструктажи, както и изричните указания след привършване на работата със слинговете, общите работници, вкл. и М., да напуснат площадката, така и предвид ясната забрана работници да се качват по описаната количка и телескопични ленти, то пострадалият е имал ясно съзнание, че стоенето върху работеща количка съставлява реален източник на опасност за здравето и живота му. Същият е бил наясно и с механизма на работата й, както и че се движи върху релсов път напред назад, като при движението й съвсем вероятно е същият да политне, да падне и да се нарани или да бъде застъпен от колелетата й. Посочил е, че в тази насока не се и изискват особени специални знания, а е достатъчен нормалния за възрастта на пострадалия житейски опит и ниво на съзнание, за да може да се предвидят реалните опасности от стоенето върху работещата количка. При тези съображения е приел, че описаните действия на М. съставляват груба небрежност и е определил съпричиняването от страна на работника в размер от 50%.

Настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о., приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване на въззивен съдебен акт се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща - произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил правната воля на съда /решаващия му извод/, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, материалноправният въпрос трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.

Първият и вторият въпроси обобщено се отнасят до възражението за съпричиняване, като същите са обусловили волята на съда, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора. Съгласно установената практика, обективирана в решение № 17/06.03.2015 г. по гр. д. № 3174/2014 г. на ВКС, IV г. о., и която се споделя изцяло от настоящия състав, с отговора на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, а когато не стори това, съгласно чл. 133 ГПК той губи възможността да го направи по-късно. С изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК невъведените от ответника възражения срещу предявения иск се преклудират, в т. ч. възражението за съпричиняване от страна на пострадалия от деликт, поради което възраженията не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Когато с отговора на исковата молба ответникът е посочил обстоятелствата, на които основава възражението си; когато е въвел твърдения, от които следва определено възражение, съдът е длъжен с доклада по делото да определи правната квалификация на възражението – чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответникът не е длъжен да даде правната квалификация на твърдяните от него насрещни права и възражения. Когато той е въвел своевременно твърдения за насрещни права или за факти, осуетяващи възникване на претендираното от ищеца право; за факти опорочаващи правопроизводящия факт или погасяващи възникналото вече право или отговорността на ответника за него или за факти, отлагащи изискуемостта на вземането, то възражението е въведено своевременно, а определянето на точната му правна характеристика е задължение на първоинстанционния съд, докладващ делото. Така, когато в отговора на исковата молба ответникът е въвел твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вредите, то възражението за съпричиняване е заявено своевременно и съдът е длъжен да се произнесе по него. В случая съдът не се е отклонил от посочената практика, поради което допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е изключена.

Третият въпрос, касаещ определянето на степента на небрежност на работника, е обусловил решаващите изводи на съда, но същият не е решен в противоречие с установената практика на ВКС. В цитираните от касатора решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на ВКС, IV г. о. и други служебно известни на настоящия състав - решение № 178/02.01.2019 г. по гр. д. № 4579/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 54/24.03.2016 г. по гр. д. № 3804/2015 г. на ВКС, III г. о., се приема, че при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица/добрият стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. За да е налице груба небрежност следва пострадалия да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Преценката е конкретна и зависи от фактите по делото. Колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване. В случая тази практика е взета предвид от въззивния съд, който е изследвал поведението на касатора, като е съобразил действията му, довели до настъпването на процесната трудова злополука.

Четвъртият и петият въпроси не отговарят на изискванията към общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е възприел в мотивите си.

По шестия въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви към решението и да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните също не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с оглед на цитираните в изложението решения на ВКС, дейносттта на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на спора и в тази връзка въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните по делото факти, да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, като следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му. В случая въззивния съд е изложил подробни собствени мотиви и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка и в съвкупност на събраните доказателства, като ясно е посочил кои конкретни обстоятелства е взел в предвид при определяне на степента на съпричиняване от страна на работника на трудовата злополука.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 421/29.10.2024 г. на Окръжен съд – Хасково, постановено по в. гр. д. № 531/2024 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: