8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2146

гр. София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 1453 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Д. Б. Б., чрез адв. С. Г. против определение № 14 от 11.01.2024г. постановено по ч. гр. д. № 453/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С обжалваното определение е потвърдено определение № 2808 от 09.11.2023г. постановено по гр. д. № 1537/2023г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което на основание чл. 130 от ГПК е върната исковата молба на Д. Б. Б. с ЕГН [ЕГН] за признаване за установено в отношенията между него и И. Д. Б. и Н. Б. Б., че ищецът не произхожда и не е заченат от Б. Н. Б., п. на 19.06.2005г., както и за признаване за установено в отношенията между ищеца и Д. Г. А., че ищецът е заченат и произхожда от К. Г. К., п. 10.2022г. като е прекратено образуваното въз основа на нея производство като процесуално недопустимо.

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, както на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по релевантен правен въпрос в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, обективирани в решения по дела Capkin v. Turkeyq, no. 44690/09, 15 October 2019 и Jaggi v. Switzerland, no. 58757/00, 13 July 2006, в които е прието, че интересът на индивида да открие своя произход не изчезва с възрастта, а точно обратното.

Жалбоподателят поддържа на следващо място, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи решаващите му изводи правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и по които липсва практика на съдилищата, както следва:

1/ Кой баланс между отделните заложени лични и публични интереси е справедлив при предявяване на иск за установяване на произход, след като са изтекли предвидените в закона срокове?

2/ Какви са обективните критерии, въз основа на които съдът следва да извърши своята преценка за наличието или липсата на справедлив баланс между личните и публичните интереси във връзка с предявен иск за установяване на произход?

Частният жалбоподател, за да обоснове основанието за допустимост под формата на очевидна неправилност на акта се позовава на нарушение на принципа на равенство на страните, доколкото без да посочи конкретни основания, е предпочел интереса на ответната страна пред неговия интерес.

Ответник по молбата не е бил конституиран, поради което процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е изпълнена.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството, въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба ищецът се е позовал на чл. 8, § 1 от ЕКЗПЧОС, съгласно която разпоредба, всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

Съобразил, че съгласно чл. 62, ал. 4 от СК, детето може да оспори бащинството от навършването на четиринадесетгодишна възраст до една година от навършването на пълнолетие, а съгласно чл. 69 от СК произходът от бащата може да се установи с иск, предявен от детето до три години от навършване на пълнолетието.

Посочил, че в настоящия случай посочените срокове са изтекли повече от 20 години преди предявяването на исковете.

Исковата молба е била основана на фактически твърдения, а и от данните по делото приел за установено, че ищецът е роден през 1981г. по време на брака на неговата майка с Б. Н. Б., поради което и последният е записан като негов баща в съставения акт за раждане. В края на м. октомври 2022г. с ищеца се е свързало лице, което му съобщило, че е бил близък приятел на неговия биологичен баща К. К., п. октомври 2022г., който много често му споделял, че ищецът е негов син и му разказвал детайли от връзката си с майката на ищеца и случки от детството на ищеца. Приел много емоционално новината, че е възможно през целия си живот погрешно да е считал Б. Б. за свой баща, а при разговор с майка му, тя потвърдила факта, че К. К. е негов баща. Поради късното узнаване на това обстоятелство и пропускането на сроковете по чл. 62, ал. 4 от СК и чл. 69 от СК, предявява исковете на основание чл. 8 от ЕКЗПЧОС, позовавайки се на чл. 6, § 2 и § 3 от ДФЕС.

При тези твърдения и установени по делото факти, въззивният съд е отчел, че към момента на предявяване на исковете, ищецът е на 42 години, развита личност, създала своите отношения със семейството си, вкл. с вписания в акта му за раждане баща, починал през 2005г., когато ищецът е бил на 24 години. При преценката на баланса на интереси, съобразил обстоятелството, че лицето, което ищецът се домогва да установи, че е негов биологичен баща, вече е починало и дори да се проведе успешно иск за установяване на бащинство против наследниците му, ищецът не би могъл да установи отношения с него. От друга страна, производството по установяване на бащин произход от К. К. би довело до значителни емоционални, вероятно негативни, преживявания в семейството на това починало вече лице, при това – несигурен краен резултат, предвид обстоятелството, че самият К. К. приживе, в един значителен период от време, не само не е предприел никакви действия да докаже, че е баща на ищеца, но дори не е направил опит да установи контакт с ищеца, вкл. след неговото пълнолетие и след смъртта на вписания в акта му за раждане баща през 2005г. Само по себе си това обстоятелство, както и твърдението на ищеца, че някакво лице му е съобщило, че К. К. бил споделял, че ищецът му е син, посочил, че създават съмнение доколко сериозна е предоставената на ищеца информация и следва ли тя да бъде основание за накърняване на емоционалните сфера на лицата от семейството на К. К.. По изложените съображения, че преценката на справедливия баланс на интересите на ищеца и на засегнатите от така предявените искове лица не обосновава директно прилагане на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, и доколкото и двата иска – по чл. 62, ал. 4 от СК и по чл. 69 от СК са недопустими поради предявяването им след изтичане на преклузивните срокове, вторият иск – и на основание чл. 71 от СК, заключил, че правилно производството по делото е било прекратено като процесуално недопустимо.

Доводът на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е неоснователен. Съгласно тази разпоредба на ГПК, на това основание се допуска до касационно разглеждане въззивно решение, което е постановено в противоречие на актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз. Посочените актове, противоречие на обжалваното определение, с които се твърди са постановени от Европейският съд по правата на човека, а не от СЕС. Поради това посочените от касатора решения на Европейския съд по правата на човека /правораздавателна институция на Съвета на Европа, със седалище Страсбург/, който не е Съда на Европейския съюз /със седалище Люксембург/, не са основание и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Повдигнатите от частния жалбоподател правни въпроси за това, кой е справедливият баланс при предявяване на иск за установяване на произход след като са изтекли преклузивните срокове и какви са критериите, въз основа на които съдът следва да извърши преценка на справедливия баланс между личните и публични интереси, сочени като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото са обосновани с липсата на правна регламентация на основанията за преценка кога предявяване на такъв иск /извън фиксираните от закона срокове/ е допустимо и кога не, както и с директното му позоваване на чл. 8 от ЕКЗПЧОС и поддържаният в тази връзка довод, че релевантен за отделния случай следва да се приеме момента на узнаването, а не регламентираният в закона срок.

Позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е неточно и непълно, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на това основание.

Въпросите относно „справедливия баланс“ и „критериите за прилагането му“ се поставят от жалбоподателя на плоскостта на питането доколко предвидените в националното законодателство преклузивни срокове /чл. 62, ал. 4 и чл. 69 от СК/ са съобразени с установената в чл. 8 от ЕКЗПЧОС защита на правото на личен и семеен живот, част от което право е и правото да се познават възходящите, и с практиката на ЕСПЧ.

Уредбата на произхода в СК/2009г. е основана на принципите на стабилност при установяване на условията и формалното отразяване на майчинството и бащинството, и на истинност на произхода, чието потвърждение е допускането от СК на възможността детето да оспорва презумпцията за бащинство – чл. 62, ал. 4 от СК, както и да установява произхода от бащата – чл. 69 от СК, при липса на пречката за установяване на произход – чл. 71 от СК. Тази регламентация на произхода показва, че приоритет в националното законодателство има принципът на стабилност на надлежно установения произход. Съгласно ППВС № 5/1978г., при решаване на спорове за произход по СК, съдилищата са длъжни да имат предвид извънредно важното значение на произхода и правилата за установяването и оспорването му за гражданското състояние и семейното положение на личността и в тази връзка задължително следва да спазват основните начала за стабилност на надлежно установен произход, за ограничена легитимация на страните и ограничената, изрична допустимост само на предвидените от закона искове за произход, както и преклузивните срокове за тяхното предявяване.

Към настоящия момент е налице ясна законодателна уредба, фиксираща сроковете, в които могат да се предявят исковете по чл. 62 от СК от легитимираните правни субекти. Съгласно чл. 62, ал. 4 от СК /ред. ДВ, бр. 103/20/ детето може да оспори бащинството от навършването на четиринадесетгодишна възраст до една година от навършването на пълнолетие. Същевременно въпросът как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 62, ал. 4 от СК преди изменението й с ДВ, бр. 103/20 /предвиждаща, че детето може да оспори бащинството до една година от навършването на пълнолетие/ е разрешен в задължителното за съдилищата в страната ТР № 2 от 5.02.2015г. по т. д. № 2/2014г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че искът за оспорване на бащинство е личен, а срокът за предявяването му е преклузивен. Правото да оспорят презумпцията за бащинство принадлежи само на изрично посочените в закона правни субекти – лицата, обвързани от родствената връзка по силата на установената в чл. 61 от СК презумпция за бащинство, като всеки един от тях следва да разполага с възможността да вземе решението дали да предяви иска по свое вътрешно убеждение, доколкото правните последици от постановеното решение ще рефлектират върху гражданскоправния му статут. Ето защо е прието, че срокът за предявяване на иска по чл. 62, ал. 4 от СК започва да тече от навършване на пълнолетие.

В разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС от друга страна е предвидено, че намесата на държавните власти в упражняването на правото на личен и семеен живот е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защита на обществения ред, здравето и морала и за защита на правата и свободите на другите. С оглед предвидената в разпоредбата на чл. 8 от Конвенцията защита на правото на „личен живот“ се поражда необходимостта от постигане на справедлив баланс между конкуриращите се интереси на лицето и общността като цяло. Поначало ограниченията на индивидуалното право на личен живот са оправдани от съображения за правна сигурност в семейните отношения, като съображението за това кое е в най-добрия интерес на детето е от първостепенно значение; в зависимост от неговото естество и сериозност, най-добрият интерес на детето може да надделее над тези на родителите.

В практиката си, включително и в цитираните от частния жалбоподател решения, ЕСПЧ приема, че основната цел на чл. 8 е да защити индивида от произволни действия на публичните власти. Границите между позитивните и негативните задължения на държавата по тази разпоредба обаче не се поддават на точно определяне. Принципните положения и в двата случая обаче са сходни – следва да се обърне внимание на справедливия баланс, който трябва да се постигне между конкуриращите се интереси на индивида и на общността като цяло. Балансиране се изисква и по отношение на конкуриращи се частни интереси. Изразът „всеки“ в чл. 8 от Конвенцията се отнася, както за детето, така и за предполагаемия баща. Макар от една страна хората да имат право и жизненоважен интерес да знаят своята самоличност, от друга страна, не може да се отрече интересът на предполагаемия баща да бъде защитен от твърдения относно обстоятелства, които датират от много години. В допълнение, към този конфликт на интереси, могат да се появяват и други интереси, а именно тези на трети лица – основно тези на семейството на предполагаемия баща и общите интереси за правна сигурност /Backlund v. Finland, no. 36498/05, 06 юли 2010/. Държавата се ползва с определена свобода на преценка, а съществуването на преклузивен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията, като въвеждането на срок е оправдано от желанието да се осигури правна сигурност по отношение на семейните отношения и да се защитят предполагаемият баща и неговото семейство от застаряващи искове. При преценка дали естеството на абсолютния срок и начинът, по който той се прилага в съответната държава членка е съвместим с Конвенцията релевантно значение ЕСПЧ отдава на конкретният момент, в който ищецът узнава за биологичната реалност; дали е било позволено правната презумпция да надделее над биологичната и социалната реалност и ако е така, дали при тези обстоятелства това е съвместимо със задължението за осигуряване на „ефективно“ зачитане на личния и семейния живот, като се вземат предвид свободата на преценка, оставена на държавата и установените факти и желания на засегнатите лица /Silva and Mondim Correia v. Portugal, no.72105/14 and 20415/15, 03 октомври 2017/.

В конкретния случай, по делото е установено, че ищецът е мъж на 42 години, като исковете за оспорване на бащинство, както и за установяване на произход от баща са предявени след изтичане на предвидените в закона преклузивни срокове. Както презюмираният, така и евентуалният биологичен баща към момента на предявяване на исковете са починали. Исковете са предявени срещу наследниците на презюмирания и на евентуално биологичния баща. Твърдението на ищеца е, че е узнал от непознат мъж през м. октомври 2022г., че К. К. е неговият биологичен баща, а на 01.09.2023г. е предявил исковете си. При тези факти прекратяването на производството по предявените искове безспорно лишава ищеца от възможността да разбере дали действително К. К. е негов биологичен баща и следователно представлява намеса в правото му на зачитане на личния живот. В обжалваното определение БАС, след обстоен анализ на всички факти и обстоятелства по делото, приел, че тази намеса е в съответствие със закона /основава се на чл. 62, ал. 4, чл. 69 и чл. 71 от СК/ и преследва легитимна цел /правна сигурност, определеност и устойчивост в семейните отношения; гарантиране на правната сигурност на наследниците на предполагаемия баща и неговото семейство/, както и че намесата с оглед конкретиката на случая е пропорционална на преследваните цели /евентуалният биологичен баща е починал към момента на предявяване на исковете; производството би довело до значителни емоционални, вероятно и негативни преживявания в семейството на починалото лице при един несигурен краен изход на делото; липсата на сигурност за достоверността на информацията, провокирала предявяването на исковете приел, че не оправдава да се допусне накърняване на емоционалната сфера на третите лица от кръга на семейството на починалия К. К./.

При отчитане конкретните особености на случая и преценка на различните интереси – на ищеца и на ответниците по делото, съдът при преценка на основанията за допустимост на касационното обжалване намира, че ограничението на възможността на частния жалбоподател за оспорване на бащинство и за установяване на произход от баща представлява пропорционално балансиране на съответните засегнати конкуриращи се интереси. Изборът на законодателя да ограничи тази възможност във времето не може да бъде квалифициран като неразумен или произволен, нито като непропорционален предвид заложените конкретни интереси. При тези обстоятелства, доколкото е налице ясна законова разпоредба, ограничаваща срока на оспорването и установяването на произход – която в разглежданата хипотеза, предвид установения приоритет на принципа за стабилност на произхода пред принципа за истинност на биологичната връзка между родителя и детето и конкретните обстоятелства, не съставлява непропорционална намеса в правата по чл. 8 от ЕКПЧОС на частния жалбоподател и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обжалваният акт не е постановен в явно нарушение на закона /нито на принципа на равенство на страните/, извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не е налице вероятност същият да е очевидно неправилен.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че по делото не са установени основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, поради което такова не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 14 от 11.01.2024г. постановено по ч. гр. д. № 453/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.