О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2516
Гр. София, 13.08.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 379/2025 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“ с БУЛСТАТ:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 689 от 26.11.2024 г. по в. т. д. № 522/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 260054 от 20.03.2024 г., постановено по т. д. № 10/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 14-ти състав, касаторът е осъден да заплати на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Дитсманн“ ЕАД, [населено място], сумата 314 162.53 лв., с която се е обогатил без основание, посредством усвояване на банкова гаранция № 51-200/4807/02.08.2017 г., издадена от „Инвестбанк“ АД, по нареждане на „Дитсманн“ АД, и с която последният се е обеднил, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска – 31.12.2020 г., до окончателното плащане, както и разноските по делото.
В жалбата се излага, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. т. 2 – 3 ГПК.
Според касатора искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим, защото ищецът „Дитсманн“ ЕАД разполага с иск срещу лицето, чието изпълнение е обезпечил посредством учредяване на банковата гаранция - Църква „С. В. Георги“, т. к. то е приело извършените от ищеца по сключения договор за строителство СМР без забележки, но не е платило своевременно за тях. Евентуално счита, че не са налице всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД - не е налице обогатяване на едно лице за сметка на друго, още повече - при липса на основание. След подробно излагане на фактически и правни съображения относно неоснователността на иска, касаторът моли въззивното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се основава на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1. Ако основание за усвояване на банковата гаранция е акт за установяване на публично държавно вземане, който бъде отменен, но с мотиви, потвърждаващи наличие на фактически основания за издаване на АУПДВ/РФК (извършено е нарушение/налице е неизпълнение), може ли да се приеме, че издаденият АУПДВ/РФК е годно основание за усвояване на банковата гаранция?; 2. При доказано (мотиви в решение на ВАС) формално основание за неизпълнение на административния договор, за чието обезпечаване е учредена банкова гаранция, допустимо и законосъобразно ли е усвояване на последната, ако административният акт бъде отменен?; 3. Налице ли е неоснователно обогатяване на бенефициера при учредена в негова полза банкова гаранция, ако усвоените средства по банковата гаранция не влизат в неговия патримониум, а са собственост и реално се възстановяват на трето лице?; 4. В гражданското право какво се определя като формално основание за отказ от плащане по административен договор (предвид мотивите на ВАС в решението по адм. д. № 10094/2021 г.) и може ли този формален характер (според тълкуването относно първата част от въпроса), да доведе до липса на основание за усвояване на банкова гаранция, учредена като обезпечение на административния договор? и 5. Допустимо ли е наредителят да се позовава на обстоятелства извън безусловна банкова гаранция, по-конкретно - на такива, свързани с административно договорно отношение, обезпечено с банкова гаранция, за да поддържа неоснователно разместване на имуществени блага при заплащане на сумата по банковата гаранция?
По отношение на всички въпроси се твърди наличието на допълнителния критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава и на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с доводи, че съдът се е произнесъл при явна необоснованост и грубо нарушаване на правилата на формалната логика: при очевидно незаплащане на разходите от страна на Църквата, което ги прави нормативно недопустими за възстановяване от ДФЗ, се създава „триада“ с изпълнителя по договора за изпълнение на СМР, при която ДФЗ следва да възстанови банковата гаранция, като по този начин реално ще заплати недопустимите за възстановяване разходи и то на 100 %, без същите да са подложени на преценка - дали съответстват на договорените с ДФЗ (като количество и качество), дали са отчетени с приемо-предавателни протоколи, дали са приети с акт обр. № 19 и т. н.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация „Дитсманн“ ЕАД, чрез процесуални пълномощници, изразява подробно становище за липса на сочените от касатора предпоставки за допускане до касационен контрол на въззивното решение и за неоснователност на жалбата, поради предявен допустим и основателен иск по чл. 59 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да достигне до обжалвания резултат, съставът на Софийския апелативен съд е приел за безспорно между страните, че: по силата на Договор за изпълнение на СМР по инвестиционен проект, финансиран от Програмата за развитие на селските райони от 18.05.2016 г., Допълнително споразумение № 1/17.07.2017 г. и Допълнително споразумение № 2/04.01.2018 г., между Църква „Св. В. Г. , в качеството на възложител, и „Дитсманн“ ЕАД (с тогавашно наименование „Енергоремонт – Холдинг“ АД), в качеството на изпълнител, е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което на ищеца било възложено извършването на СМР, вкл. доставка и монтаж на изделия и съоръжения, за реализирането на инвестиционен проект на възложителя, както и че финансирането на проекта е от Държавен фонд „Земеделие“ – Разплащателна агенция (чл. 1); за извършването на възложената работа страните са уговорили възнаграждение в размер на 475 559.79 лв. без ДДС (чл. 4, ал. 1 от Договора, изм. с чл. 1 от Допълнително споразумение № 1); в чл. 4, ал. 6 от Договора страните са уговорили в полза на изпълнителя право на авансово плащане; по отношение на авансовото плащане страните са препратили към изискванията за предоставяне на банкова гаранция, посочени в Наредбата към Подмярка 7.6. „Проучвания и инвестиции, свързани с поддържане, възстановяване и подобряване на културното и природно наследство на селата“; с Договор № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г. за безвъзмездна финансова помощ по Подмярка – 7.6 от Мярка – 7 „Основни услуги и обновяване на селата в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 г. – 2020 г., съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, между Държавен фонд „Земеделие“ – Разплащателна агенция и Църква „Св. В. Г. е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което на Църквата се предоставя безвъзмездна финансова помощ по Подмярка 7.6., в първоначално одобрен размер 616 911.65 лв. (чл. 1 и чл. 3, ал. 1 от Договора); страните са постигнали съгласие, че ползвателят на помощта има право на еднократно авансово плащане в размер от 10 до 50 % от стойността на одобрената сума при поискване и при предоставяне на обезпечения, едно от които е безусловна и неотменима банкова гаранция в полза на Фонда, в размер на 100 % от стойността на авансовото плащане (чл. 3, ал. 5); в чл. 9 от този договор страните са уговорили правото на Фонда да откаже пълно или частично изплащане на финансовата помощ, както и да изиска възстановяване на част или цялата помощ и условията за това; на 02.08.2017 г. е била издадена банкова гаранция за авансово плащане № 51-200/4807/02.08.2017 г. от „Инвестбанк“ АД, в качеството на гарант, с наредител – ищецът, и бенефициер – Държавен фонд „Земеделие“; гаранцията е издадена във връзка с предстоящото авансово плащане по сключения договор за финансиране между Фонда и Църквата и в изпълнение на задължението на Църквата да гарантира вземането на Фонда за авансово платената сума по договора за финансова помощ; за целта наредителят по банковата гаранция е гарантирал вземането на бенефициера до размера на 100 % от авансово изплатената сума по Договора за финансиране при неизпълнение на задължения от страна на Църквата – ползвател на финансовата помощ; с гаранцията банката се е задължила безусловно и неотменяемо, независимо от отношенията си с наредителя и независимо от отношенията между Църквата и Фонда, да заплати при първо писмено поискване сума до максимален размер от 314 162.53 лв., представляваща 100 % от стойността на авансово изплатена сума по Договора за финансиране; в гаранцията са посочени и условията, на които искането за плащане следва да отговаря; по силата на Анекс № l/08.10.2019 г. срокът на банковата гаранция е удължен до 19.04.2020 г. и е отразена промяната в наименованието на наредителя; на 18.09.2019 г. по сметката е постъпила сумата 314 250 лв., преведена от ищеца, от която сумата 314 162.53 лв. представлява залог за обезпечение по Договор за кредитен ангажимент, сключен между „Инвестбанк“ АД и ищеца; на 07.09.2017 г. Държавен фонд „Земеделие“ е извършил авансовото плащане в размер на 314 162.53 лв. в полза на Църквата по сключения Договор за финансиране; последната от своя страна на 18.09.2017 г., е заплатила на „Дитсманн“ ЕАД дължимото по сключения Договор за СМР авансово плащане в размер на 282 600 лв., за което е била издадена фактура № 3275/13.09.2017 г.
Въззивната инстанция е приeла за безспорни между страните и следните обстоятелства: с двустранно подписан Акт – обр. 19 за действително извършените СМР по Договор от 18.05.2016 г. са актувани като извършени и подлежащи на заплащане СМР на стойност 475 559.79 лв. без ДДС, като според Фактура № [ЕГН]/02.04.2019 г. от подлежащите на заплащане СМР в този размер е приспаднат изплатеният аванс в размер на сумата 235 500 лв. без ДДС, при което стойността по фактурата е разликата, възлизаща на сумата 240 059.79 лв. без ДДС или 288 071.75 лв. с вкл. ДДС; с писмо от 02.09.2019 г., изходящо от ДФЗ, Църквата е била уведомена, че във връзка с подадената заявка за окончателно плащане от 19.04.2019 г. се открива производство по издаване на акт за установяване на публично държавно вземане за сумата 314 162.48 лв., представляваща изплатено и подлежащо на възстановяване авансово плащане, като ползвателят на финансовата помощ е поканен в 7-дневен срок да заплати посочената сума; с Акт за установяване на публично държавно вземане № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01/27.03.2020 г. на Изпълнителния директор на ДФЗ е отказано изцяло изплащането на финансовата помощ по Договор № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г., сключен с Църква „Св. В. Г. , поради констатирана нередовност на документите, непълнота или неяснота на заявените данни, и е определено подлежащо на възстановяване от Църква „Св. В. Г. публично държавно вземане за изплатеното авансово плащане в размер на 314 162.48 лв., платимо доброволно в 14-дневен срок от връчването на акта; видно от писмо от 13.04.2020 г., изходящо от „Инвестбанк“ АД, писмо от 14.04.2020 г., изходящо от ДФЗ, писмо от 21.04.2020 г., изходящо от „Инвестбанк“ АД, писмо от 24.04.2020 г., изходящо от „Дитсманн“ ЕАД, и писмо от 14.05.2020 г. в резултат на отправено искане за плащане от ДФЗ до „Инвестбанк“ АД и представена декларация за наличие на неизпълнени договорни задължения от страна на ползвателя на финансовата помощ – Църква „Св. В. Г. , към бенефициера ДФЗ, на 27.04.2020 г. по предоставената банкова гаранция е усвоена сума в размер на 314 162.48 лв., с което установеното публично държавно вземане, с произход извършено авансово плащане, е възстановено; с Решение № 754/22.07.2021 г. по адм. д. № 455/2020 г. на АССО, влязло в сила с постановяване на Решение № 9269/20.10.2022 г. по адм. д. № 10094/2021 г. на ВАС, издаденият АУПДВ е отменен изцяло по жалба на Църква „Св. В. Г. , като преписката е върната на Изпълнителния директор на ДФЗ за произнасяне по заявката за окончателно плащане от 19.04.2019 г. при спазване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона; в резултат на съдебното решение по подадената заявка за окончателно плащане от 19.04.2019 г. е постановено Решение № 23/07/6/0/00101/4/01/03/01/18.01.2024 г., допълнено с Решение № 23/07/6/0/00101/4/01/03/02/14.02.2024 г., с които е одобрено изплащането на финансовата помощ в размер на сумата 295 387.11 лв., като същата е заплатена на Църква „Св. В. Г. .
При тези данни на първо място въззивният съд е приел, че първоинстационното решение е допустимо, доколкото произнасянето на СГС съответства на заявената за разглеждане искова претенция; същата черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, тъй като съобразно твърденията на ищеца ответникът се е обогатил със сума, с която ищецът се е обеднил, до което се е стигнало опосредено, а именно по силата на сключени договори между ищеца и Църквата, между Църквата и ответника и между ищеца и банката, предоставила банковата гаранция, т. е. не се твърди наличието на преки договорни отношения между ищеца и ответника. Ищецът е изпълнил договорното задължение на Църквата - ползвател по силата на Договора за финансиране да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция за извършеното авансово плащане по финансирането, като това задължение е било изпълнено в негов интерес, доколкото същият от своя страна е очаквал да получи авансово плащане от Църквата, в качеството на възложител на СМР по силата на Договора за изпълнение на СМР от 18.05.2016 г. и съдържащото се в него препращане към правилата за авансово плащане, уредени в чл. 14 от Наредба № 6/28.03.2016 г. за прилагане на Подмярка 7.6. Следователно, след усвояване на банковата гаранция за удовлетворяване на твърдяното като възникнало задължение на Църквата да възстанови полученото авансово плащане по договора за финансиране и реализиране на регресните права на банката срещу наредителя - ищец, е налице хипотезата на чл. 74 ЗЗД, уреждаща законовата суброгация на изпълнилия чуждото задължение в правата на кредитора по него. Възможността ищецът да претендира сумата, с която се е обеднил, от други лица по силата на вътрешните отношения с тях (договорни или други), не го лишава от възможността да предяви пряк иск срещу неоснователно обогатило се и за негова сметка лице, срещу което не разполага с друг иск за защита на правата си.
След като е формирал извод за допустимост на иска, съставът на въззивния съд е посочил, че единствените спорни между страните въпроси са основателно или неоснователно е усвояването на гаранцията от страна на ответника и довело ли е това до неговото обогатяване за сметка на обедняването на ищеца. В тази връзка съдът е обсъдил писмото от 14.04.2020 г., отправено до „Инвестбанк“ АД във връзка с искането за плащане по банковата гаранция, с което ДФЗ, като бенефициер, е декларирал, че от страна на ползвателя на финансовата помощ е налице неизпълнение изцяло на договорни и/или нормативни изисквания по Договор за финансиране от 19.04.2017 г., поради което са наложени санкции в размер на предявеното искане за плащане по гаранцията в размер на 314 162.48 лв. Видно от датата на това писмо, декларирането от страна на ДФЗ е извършено след като за налагане на посочените санкции, изразяващи се във връщане на изплатеното авансово плащане, срещу Църквата е бил издаден АУПДВ № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01/27.03.2020 г., както и след изтичането на посочения в него 14-дневен срок за доброволно изпълнение. С оглед горното съдът е заключил, че основанието, на което е извършено декларирането от страна на ответника при усвояването на банковата гаранция, е издаденият АУПДВ, който обаче е бил изцяло отменен с решение № 754/22.07.2021 г. по адм. д. № 455/2020 г. на АССО, влязло в сила на 20.10.2022 г. Отмяната е постановена както в частта, с която е установено подлежащо на плащане публично държавно вземане в размер на заплатеното авансово плащане, така и в частта, в която е отказано извършването на окончателно плащане по сключения Договор за финансиране № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г. Тъй като Актът е отменен като незаконосъобразен, то с това съдебно решение по задължителен за страните и за съда начин е установено незаконосъобразното определяне на публичното държавно вземане в размер на 314 162.48 лв., представляващо подлежащо на възстановяване авансово плащане по Договора за финансиране от 19.04.2017 г. Поради това съдът е приел, че след като отмененият АУПДВ е основанието, на което е извършено декларирането пред гаранта, то незаконосъобразно и без основание се явява и усвояването на предоставеното обезпечение за това вземане под формата на банкова гаранция, като същото подлежи на връщане. В подкрепа на горния извод съдът се е позовал и на чл. 55, ал. 3 от Регламент на Комисията № 908/2014/06.08.2014 г., предвиждащ механизъм на връщане на задържана гаранция. По горните съображения съдът е заключил, че задържането на сумата по обезпечението би довело до неоснователното обогатяване на ответника, а връщането следва да бъде извършено в полза на лицето, чийто патримониум реално е бил намален в резултат излизането на сумата, като това е именно ищецът. За налични са приети всички предпоставки за уважаване на предявения иск – обогатяване на ответника, посредством получаване на сума по обезпечение, без да е налице основание за задържането ; обедняване на ищеца, тъй като сумата е излязла от неговия патримониум; между обогатяването и обедняването не е налице пряка причинна връзка, като до тях се е стигнало в резултат на множество облигационни отношения, вкл. с трети лица, но с оглед постановките на т. 5 от ППВС № 1/1979 г. такава причинна връзка не е и необходима – достатъчно е обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от един факти или от обща група факти.
При съобразяване на решаващите правни изводи на въззивния съд настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за селектиране на касационната жалба
Съгласно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото (т. е. е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, като е направено изрично разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия (респ. по отношение на всеки въпрос, ако те са повече) са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, които също следва да са съответно посочени и обосновани от жалбоподателя.
В случая формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са изцяло относими към правилността на въззивното решение с оглед защитната теза на касатора за неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД, зададени са въз основа на извършената от касатора интерпретация на релевантните (според него) за спора факти, изрично поставени като условия на въпросите, поради което същите не могат да служат като общо основание за достъп до касационна проверка. Отделно от това част от въпросите касаят правното значение на обстоятелства, които изобщо не са обсъждани от въззивния съд при постановяване на съдебния му акт (например - мотивите на административния съд за отмяна на акта за установяване на публично държавно вземане, какво представлява формалното основание за отказ от плащане по административен договор и пр.) и съответно не са обусловили решаващата воля на съда за изхода от спора във въззивната инстанция. Липсата на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК освобождава касационния съд от задължението да преценява дали са налице релевираните от касатора допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Отсъстват и самостоятелните основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Няма вероятност въззивното решение да е недопустимо, като доводите на касатора в този смисъл са относими отново към правилността на въззивното решение. Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, на която касаторът се позовава, обеднелият не следва да разполага с друг иск срещу обогатилия се (а не срещу трето лице), в какъвто именно смисъл са и мотивите на въззивния съд. Липсват данни и за очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото от неговото съдържание не е видно същото да е постановено при допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона.
Предвид гореизложеното искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено, а с оглед на този изход на делото в производството по чл. 288 ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски за защитата му пред настоящата инстанция, представляващи уговорено и надлежно заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, в размер на 20 659.20 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 689 от 26.11.2024 г. по в. т. д. № 522/2024 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ДЪРЖАВЕН ФОНД ЗЕМЕДЕЛИЕ, БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на[Фирма 3], ЕИК[ЕИК], сумата 20 659.20 лв. - разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: