Р Е Ш Е Н И Е

№ 364

гр.София, 24 юни 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

Н. Д.

при участието на секретаря Невена Пелова

и след становище на прокурора от В. К. СОФИЯНСКИ

като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело №415/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане от осъдения В. Г. А. чрез упълномощения защитник адв. Д. Т. за възобновяване на ЧНД № 616/23 г. по описа на Софийски окръжен съд и за отмяна на постановеното по делото решение № 37/01.04.2024 г., потвърдено с Решение № 135/22.04.2024 г. по ВЧНД № 525/2024 г. на Софийски апелативен съд и връщането му за ново разглеждане от друг съдебен състав, като се посочи стадия от който да започне новото съдебно производство.

В искането за възобновяване се излагат съображения за неговата допустимост по аргумент за това, че постановеното по делото решение е от категорията съдебни актове по чл. 419, ал.1 от НПК, към които го причислява и практиката на ВКС. В насока неговата основателност се излагат доводи за необсъждане от страна на въззивния съд, (който е потвърдил определението на първата инстанция) на правната квалификация на деянието по чл. 253 от НК, с което не са изпълнени указанията на ВКС, дадени в отменителното касационно решение при първото разглеждане на делото, което се оценява като липса на мотиви и препятства проверката на правилността на въззивния съдебен акт. Допуснатото съществено процесуално нарушение, липса на мотиви, което според защитата е от категорията на абсолютните процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.3, т.2, пр.1, вр. ал.1, т.2 от НПК налага да се възобнови наказателното дело като се отменят решенията на окръжния и апелативен съд, с които е признат и приет за изпълнение съдебния акт на издаващата държава спрямо осъдения А. и делото да се върне за ново разглеждане от съответният стадий на производството, по преценка на ВКС.

Пред настоящата касационна инстанция осъденият А. и упълномощеният защитник адв. Т. поддържат искането за възобновяване на делото по подробно изложените в същото аргументи за неговата допустимост и основателност.

Защитникът на осъдения А. поставя акцент върху неизпълнението на задължителните указания на ВКС от страна на въззивната инстанция за обсъждане на разликите във фактическите състави на престъпленията по чл. 253 и чл. 215 от НК, като сочи, че по същество в потвърдителното й решение са изложени съображения само за практическите последици от прилагането на отделните материалноправни разпоредби от НК, без да се изложат надлежни мотиви за приложимият материален закон, по който следва да се квалифицира деянието. Искането за връщане на делото за ново разглеждане се мотивира с характера на допуснатото процесуално нарушение, което е от категорията на абсолютните, като алтернативно защитата се позовава на правомощията на ВКС по чл. 425, т.4 от НПК за изменение на решението в полза на осъденото лице с касационният съдебен акт.

Осъденият А. в последната си дума пред ВКС моли да се върне делото за ново разглеждане, алтернативно – да се намали приетото за изпълнение наказание. Заявява, че през 2011 г. е бил уведомен от прокуратурата на РБ, че процесният автомобил му е бил откраднат и му е бил издаден протокол, че същият му се връща в качеството на добросъвестен купувач.

Пред ВКС представителят на ВП намира искането, което е подадено при условията на чл. 422, ал.1, т.5 от НПК за неоснователно. Счита, че искането на осъдения и неговата защита за излагане от въззивния съд на подробни съображения относно принципните разлики между престъпните състави по чл. 253 и чл. 215 от НК ( което е самоцелно, с оглед липсата на промяна в правното положение на осъдения и в двете хипотези) не може да се оцени като процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е довело и до нарушение на материалния закон. Намира изложените от апелативния съд мотиви в насока правната квалификация на деянието по чл. 253, ал.4, вр. ал.2 от НК за достатъчно пълни и ясни, както и за изцяло съобразени с изложените съставомерни факти в удостоверението по чл.3 от Закона и решението на чуждия съд. Сочи, че във въззивното решение се съдържат съображенията на съда, по които е достигал до крайния си извод по въпроса за правната квалификация на деянието, което позволява да се проследи процеса по формиране на волята му за постановяване на решението, поради което намира, че решението на САС следва да се остави в сила и да не се уважава искането за възобновяване.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение след като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните от съдебно заседание и в пределите на правомощията си по чл. 425 от НПК, намери следното:

Искането за възобновяване на наказателното дело е направено от процесуално легитимирана страна, осъдено лице срещу решение, постановено по реда на чл. 12 Закона за признаване изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода(ЗПИИСАННЛСМВЛС), което спада към категорията актове по чл. 419, ал.1 от НПК по аргумент от законовите му последици, с които се решават въпроси по признаване и изпълнение на присъда на чужд съд, които се решават със съдебните актове по чл. 457, ал.2 от НПК, които подлежат на проверка по реда на гл. 33 от НПК. Искането е подадено в 6-месечния срок по чл. 421, ал.3 от НПК от влизане в сила на решението по чл. 12 от Закона ( решението на окръжния съд е влязло в сила на 22.04.2024 г., потвърдено е с решение на САС от същата дата, което не подлежи на обжалване, а искането за възобновяване е изпратено във ВКС чрез ОС – София, където е постъпило на 25.04.2024 г. ).

Разгледано по същество искането е неоснователно.

Настоящото касационно производство е второ по ред след като с решение на ВКС, 3-то НО № 396/01.11.2023 г. по н. д. №671/23 г. е отменено по реда на възобновяването решение №12/27.01.2023 г. по ЧНД № 774/2022 г. на Софийски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание.

С отмененото решение на окръжния съд в производство по реда на чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС е признато и прието за изпълнение от компетентен орган на Р. Б. Р. № 120/18 г. на Тричленен апелативен съд тежки престъпления в Тракия, Р. Г. РГ) от 19.04.2018 г., в сила от 07.08.2021 г., с което българският гражданин В. Г. А. е осъден на общо наказание лишаване от свобода за срок от 8 (осем) години ( по 365 дни = 2920 дни) за извършени на територията на издаващата държава престъпления „изпиране на имущество, придобито от престъпление“ и „ползване на неистински официални документи“ , съгласно чл. 1,5, пар.1,14,18, 26, пар.1а, 27,45,47,84, пар. 2а, 94, пар.1,216, пар.1,2, 372 от НК на РГ и чл. 1,2, пар.2, сл. Б и В, 3 слу. К, 4, 45, пар.1а, 5,48 З.3691/2008 при първоначален строг режим на изтърпяване, като при изпълнение на наказанието е приспадната изтърпяната част от това наказание и предварителното му задържане в издаващата държава.

След отменителното решение на ВКС пред ОС – София е било образувано ЧНД № 616/23 г., по което е постановено Решение № 37/01.04.2024 г. по описа на същия съд, 8-ми наказателен състав, с което Решението на Тричленен апелативен съд тежки престъпления в Тракия, Р. Г. РГ) е признато и прието за изпълнение в РБ, с което българският гражданин В. Г. А. е осъден на общо наказание лишаване от свобода за срок от 8 (осем) години (по 365 дни = 2920 дни) за извършени от него престъпления по наказателното законодателство на Р. Г. - „изпиране на имущество придобито от престъпление“ и „ползване на неистински официални документи“ (подробно описани в решението на СОС), съответно за престъплението „изпиране на имущество, придобито от престъпление“ наказание от 7 ( седем ) години лишаване от свобода, съответстващо на престъпление по чл. 253, ал.4, вр. ал.2 от НК на РБ и за престъплението „ползване на неистински официални документи“ наказание от 2 ( две) години лишаване от свобода, съответстващо на престъпление по чл.316, вр. чл. 308, ал.2 от НК на РБ. С решението на СОС общото наказание от осем години лишаване от свобода е постановено да се изтърпи при първоначален общ режим на изтърпяване, като при изпълнение на наказанието е приспадната изтърпяната част от това наказание и предварителното му задържане в издаващата държава.

С решение № 135/22.04.2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), НО, 3-ти състав решението на СОС е било потвърдено изцяло.

На първо място следва да се уточни предмета на искането за възобновяване, който се отнася само до престъплението „изпиране на пари“, което е прието за съответно на престъплението „изпиране на имущество, придобито от престъпление“ по законодателството на издаващата държава и не касае документното престъпление по чл. 316 от НК, поради което и предмет на проверка от ВКС в настоящото производство за възобновяване е само частта от решението на апелативния съд, която се отнася до първото престъпление, което е включено в определеното с решението на издаващата държава общо наказание, / което е увеличено с една година/ прието за изпълнение от българската държава.

В искането за възобновяване се съдържа оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на мотиви към решението на апелативния съд в частта относно извода на съда за приложимата правна квалификация на престъплението „изпиране на пари“ по смисъла на българският наказателен закон, квалифицирано по чл. 253, ал.4, вр. ал.2 от НК на РБ, което е прието за съответстващо на първото престъпление от решението на издаващата държава, а именно „изпиране на имущество, придобито от престъпление“. С оглед допуснатото процесуално нарушение се поддържа и нарушение на материалния закон при определянето на правната квалификация на деянието.

За целите на преценката на основателността на релевираното основание за възобновяване, което препраща към касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК следва на първо място да се изясни вида и характера на производството в рамките на което е постановено решението, предмет на искането за възобновяване.

Решението на САС е постановено в производство по чл. 12, ал.10 от ЗПИИСАННЛСМВЛС по обжалване на решението на окръжния съд за признаване и приемане за изпълнение на решението на издаващата държава по отношение на българския гражданин В. Г. А. и за приспособяване на наложеното му наказание. Решението на окръжния съд е постановено в производство по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, който закон съгл. пар. 2 от ДР въвежда изискванията на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 г. за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз (ОВ, L 327/27 от 5 декември 2008 г.), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес.( РР 2008/909/ПВР).

Съгласно цитираното Рамково решение в отношенията между държавите членки, въвели изискванията на РР 2008/909/ПВР се прилага този закон, вместо Конвенцията за трансфер на осъдени лица от 21 март 1983 г. на Съвета на Европа и Допълнителния протокол към нея от 18 декември 1997 г.

За разлика от международноправните актове, които заменя въведеното със ЗПИИСАННЛСМВЛС РР 2008/909/ПВР се основава основно на принципа на взаимно признаване, който означава, че по принцип компетентният орган на изпълняващата държава признава решението, което му е предадено, и незабавно предприема необходимите действия за изпълнение на наказанието, ( чл. 8, пар.1 от РР 2008/909/ПВР) като условието за двойна наказуемост представлява изключение от принципа за признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието.

Цитираното условие за признаване и изпълнение на територията на РБ на съдебен акт, постановен в друга държава членка е въведено с чл. 8, ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, съгласно който текст съдебният акт на чуждата държава следва да се отнася за деяния, които съставляват престъпления и по българското законодателство, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат. Едновременно с това в ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че двойната наказуемост по ал. 1 не се изисква за изчерпателно изброени в същата престъпления, когато в издаващата държава те са наказуеми с лишаване от свобода за максимален срок не по-малко от три години или съответна по продължителност мярка, включваща лишаване от свобода (текстът кореспондира на чл. 7, пар.1 от РР 2009/299/ПВР).

Видно от приложеното по настоящото дело Удостоверение по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС (Приложение 1) престъплението, което е прието за съответно на престъплението по чл. 253, ал.4 от българският Наказателен кодекс е посочено в т.2 от същото удостоверение като вид престъпление, за което не се изисква двойна наказуемост. В т.2 от Удостоверението по чл.3 са изброени престъпленията по чл. 7 от РР 2009/299/ПВР, които дават основание за признаване на съдебното решение на издаващата държава и изпълнение на наложеното наказание при условията на това рамково решение и без проверка за двойна наказуемост.

Издаващата държава е посочила, че това престъпление попада в категорията престъпления по т.2 от Удостоверението, за които не се изисква проверка за двойна наказуемост – а именно съгласно формулировката от РР 2009/299/ПВР, съпоставена с отбелязването на вида престъпление се касае за „изпиране на имущество, придобито от престъпление“, като преводът на български език на същото престъпление като „узаконяване на продукти на престъпление“ не променя факта, че се касае за престъпление, за което не се изисква двойна наказуемост, тъй като съдържанието на удостоверението е част от РР 2009/299/ПВР и от ЗПИИСАННЛСМВЛС. В издаденото удостоверение се съдържа и информация, че за това престъпление в законодателството на издаващата държава се предвижда наказание лишаване от свобода или мярка изискваща задържане не по-малко от три години, което е второто изискване за престъплението да не се изисква проверка за двойна наказуемост.

В производството пред окръжния съд е представена информация от издаващата държава с текстовете от приложимите закони относно наказанието за това престъпление, (чл. 45, ал.1а, 5 Закон 3691/2008 г.) от които се установява, че предвиденото в издаващата държава наказание за престъплението „изпиране на пари“ е до десет години лишаване от свобода и парично наказание, като това престъпление е „тежко“, което има своето определение в текста на чл. 18 от Наказателния кодекс на РГ, а именно, че предвиденото наказание за тежко престъпление е лишаване от свобода над 5 г.

При тези фактически данни по делото, се налага извода, че първото престъпление, предмет на Удостоверението по чл. 3 е от категорията престъпления, за които не се изисква проверка за двойна наказуемост, респективно за изпълняващата държава не е налице изискване да проверява и установява налице ли са условията по чл. 8, ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС когато постановява решение за признаване и изпълнение на съдебния акт на издаващата държава, тъй като приложимият законов текст за тези престъпления е чл. 8, ал.2 от този закон.

Р България не е заявила при приемане на РР 2009/299/ПВР или в по-късен момент в декларация, нотифицирана на Генералния секретариат на Съвета, че няма да прилага пар. 1 на чл. 7 от същото рамково решение относно липсата на двойна наказуемост на посочените в този текст престъпления, /съгласно информацията от Официалния вестник на ЕС/ което означава, че за този вид престъпления се прилага текста на чл. 7, пар.1 от РР 2009/299/ПВР, респективно чл. 8, ал.2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС.

В принципен план цитираното рамково решение се основава на взаимното доверие в правните системи на другите държави членки, поради което решението на компетентния съдебен орган в издаващата държава трябва да се спазва и по принцип не следва да има преразглеждане или адаптиране на това решение, (т. н. принцип на „продължаване на изпълнението“) с изключение на случаите на несъвместимост на характера или срока на наложеното в издаващата държава наказание със закона на изпълняващата държава. В случаите когато издаващият орган е определил престъплението, за което е издадено удостоверението по чл. 3 от Закона като вид престъпление, за което не се изисква проверка за двойна наказуемост, изпълняващият орган следва само да провери дали престъплението попада в категорията престъпления по чл. 7, пар.1 от РР 2009/299/ПВР, съответно по чл. 8, ал.2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, в който е въведен текста от рамковото решение .

Следва да се подчертае, че за оценка на условията по член 7, параграф 1 от РР 2009/299/ПВР от значение са само определението за престъплението и максималното наказание съгласно правото на издаващата държава членка. Изпълняващият орган трябва да признае посочените от издаващия орган данни в удостоверението.( Известие на Комисията — Наръчник относно трансфера на осъдени лица и наказанията лишаване от свобода в Европейския съюз2019/C 403/02).

В решението си по дело C-289/15, Grundza , Съдът на ЕС е дал тълкуване на член 7, пар.1 от от РР 2009/299/ПВР като е заключил, че „условието за двойна наказуемост представлява изключение от правилото на принципа за признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието. Поради това приложното поле на основанието за отказ от признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието, изведено от липсата на двойна наказуемост, посочено в член 9, параграф 1, буква г) от Рамково решение 2008/909, трябва да се тълкува стриктно, за да се ограничат случаите на отказ от признаване и изпълнение“.

В настоящият казус тълкуването по чл.7, пар.3, дадено в същото преюдициално заключение по дело C-289/15 относно целта на преценката за двойна наказуемост от компетентния орган на изпълняващата държава е неприложимо, тъй като се касае за престъпление, включено в списъка от престъпления по чл. 7, пар.1 от РР 2009/299/ПВР, съответно по чл. 8, ал.2 от българският закон, което не изисква двойна наказуемост.

Това обстоятелство определя неоснователността на възражението на защитата от искането за възобновяване по делото, че решаващите съдилища неправилно са приспособили първото наказание от седем години лишаване от свобода към престъпление по чл. 253, ал.4, т.2 от НК и е следвало да определят друга правна квалификация на деянието, тъй като престъплението, за което е постановена присъдата в издаващата държава е от категорията престъпления, които изключват проверка за двойна наказуемост. За тези престъпления, в случаите когато издаващата държава ги е посочила в т.2 на Удостоверението по чл.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, както се посочи по-горе, от изпълняващата държава се проверява само срока на наказанието, предвидено в законодателството на издаващата държава и определението за престъплението, които изисквания са удовлетворени спрямо това престъпление, което в Р. Г. се наказва с лишаване от свобода от 5-10 години и е от категорията престъпления, включени в т.2 от Удостоверението. При това положение контролираните съдилища не са имали задължение да проверяват наличието на двойна наказуемост за първото престъпление, предмет на Удостоверението по чл.3 и да излагат съображения за това, а само да извършат проверка на размера на предвиденото наказание в издаващата държава за това престъпление и определението на самото престъпление. Видно от мотивите към решенията на СОС и САС такава проверка е била извършена в рамките на съответните производства и резултата от същата, който е довел до признаване и изпълнение на акта на издаващата държава е подробно мотивиран в постановените съдебни актове, поради което не се констатира допуснато съществено процесуално нарушение при тяхното постановяване, както и нарушение на материалния закон по изложените по-горе съображения за квалификацията на престъплението, предмет на настоящото искане.

С оглед изложеното, независимо, че решаващите съдилища неправилно са извършили проверка за двойна наказуемост на престъплението „изпиране на имущество придобито от престъпление “ , за което осъденият е бил признат за виновен с влязлата в сила присъда на издаващата държава, крайният извод от решенията им е правилен, поради което не са налице основания за възобновяване на производството по делото пред първия или въззивния съд.

Не са били налице основания за приспособяване на размера на наложеното за това престъпление наказание от седем години лишаване от свобода, тъй като предвиденото в НК на РБ наказание за престъплението по чл. 253, ал.4, т.2 от НК, което е лишаване от свобода от три до дванадесет години и глоба съответства на приетото за изпълнение наказание за престъплението по гръцкият наказателен закон от седем години лишаване от свобода и не надвишава определеният с присъдата на издаващата държава размер на лишаването от свобода.

С оглед изложеното, решението на САС, с което е потвърдено решението на първата инстанция за признаване и приемане за изпълнение на решението на издаващата държава в частта относно определянето на наказанието за престъплението „изпиране на имущество, придобито от престъпление“, включено в общото наказание по отношение на осъдения В. А./ което е в размер на осем години, поради увеличаване с една година на общото наказание лишаване от свобода от издаващата държава/ е правилно и не са налице основания за неговата отмяна, поради което искането за възобновяване следва да се остави без уважение.

Неоснователно е и възражението за неспазване на указанията от предходното решение на ВКС, с което делото е било възобновено на процесуално основание – поради неизясняване на обстоятелството дали производството пред гръцкия съд е протекло с участието на осъденото лице или в негово отсъствие, като съдът е посочил, че в това касационно производство не може да проверява приложението на материалния закон, която проверка е от компетентността на решаващите съдилища при новото разглеждане на делото.

Горните съображения обосновават извод за неоснователност на направеното от осъдения В. А. искане за възобновяване, поради което същото следва да се остави без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. Г. А. чрез упълномощения защитник адв. Д. Т. за възобновяване на ЧНД № 616/23 г. по описа на Софийски окръжен съд и за отмяна на постановеното по същото дело решение № 37/01.04.2024 г. по описа на същия съд, 8-ми наказателен състав, потвърдено с Решение № 135/22.04.2024 г. по ВЧНД № 525/2024 г. на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: