Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

С решение № 918 от 21.05.2015 г., постановено по адм. д. № 2494/2014 г. Бургаският административен съд е отхвърлил жалбата на Д. М. Т. против Акт за установяване на задължение по декларация № 3374/13.08.2014 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП – Б., потвърден с решение № 102/24.10.2014 г. на директора на ТД на НАП – Б.. Осъдил е Д. М. Т. да заплати на ТД на НАП – Б. сумата от 300 лв., представляващи разноски по делото.

Срещу това решение е подадена касационна жалба от Д. М. Т. от [населено място], чрез пълномощника й адв.. А. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде уважена жалбата й. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът – директорът на Териториална дирекция на Национална агенция по приходите (ТД на НАП) – Б., не изразява становище по касационната жалба.

В съдебно заседание страните по делото, редовно призовани, не се представляват.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Изводът на данъчния орган и на съда, че са налице основанията на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) (ЗЗО), са правилни и законосъобразни.

Върховният административен съд, в настоящия състав като обсъди направените оплаквания, намира следното:

Касационната жалба е подадена в 14-дневния преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.

С обжалваното решение състав на Административен съд – Бургас е отхвърлил жалбата на Д. М. Т. против Акт за установяване на задължение по декларация № 3374/13.08.2014 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП – Б., потвърден с решение № 102/24.10.2014 г. на директора на ТД на НАП – Б..

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че Т. упражнява адвокатска професия след пенсионирането си и следва да внася здравноосигурителни вноски като самоосигуряващо се лице съобразно чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ), която разпоредба предвижда лицата да се осигуряват авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица и окончателно върху доходите от дейността и доходите от работата без трудово правоотношение. Обосновал е извод, че жалбоподателката като задължително здравноосигурено лице по смисъла на чл. 33, ал. 1, т. 1 от ЗЗО е била длъжна да внесе здравноосигурителни вноски в общ размер на 302.40 лв. за периода от 01.01.2013 г. до 31.07.2013 г. и периода от 01.10.2013 г. до 30.11.2013 г., съобразно размера на месечния осигурителен доход, равен на минималния, а не 228.80 лв., изчислени на база доходите, декларирани с годишната данъчна декларация. По тези съображения е направил заключение за законосъобразност на оспорения акт, издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП – Б.. Административният съд е обсъдил и неприложимостта към конкретния казус на решение № 5 от 29.06.2000 г. на Конституционния съд. Обжалваното решение е правилно.

От фактическа страна е установено, че Д. Т. е пенсионер от 04.10.2009 г. и е упражнявала свободна професия – адвокат в периода 01.01.2013 г. – 31.07.2013 г. и в периода 01.10.2013 г. – 30.11.2013 г. Жалбоподателката е подала Годишна данъчна декларация, в която е отразено, че е получила доход в размер на 2872.50 лв. С декларация обр. 6 за 2013 г. Т. е декларирала здравно-осигурителни вноски в размер на 228.80 лева, изчислени спрямо дохода, който е декларирала, поради което със съобщение изх. № 0-348/10.07.2014 г. е поканена в ТД на НАП – С. да отстрани нередовностите в подадената от нея декларация обр. 6, тъй като дължимите здравни осигуровки са в размер на 302.40 лв. с оглед изискването сумата да не е по-малко от минималния месечен размер на осигурителния доход, поради което следва да се подаде допълнителна декларация обр. 6 за разликата от 73.60 лв. Д. Т. не е подала допълнителната декларация обр. 6, с оглед на което инспектор по приходите към ТД на НАП – Б. е издал акт за установяване на задължение (АУЗД) по декларация № 3374/13.08.2014 г. в размер на 140.85 лв. здравноосигурителни вноски за довнасяне след корекцията, 24.01 лв. лихви или в общ размер на 164.86 лв. Т. е оспорила издаденият АУЗД пред директора на ТД на НАП – Б., който с решение № 102/24.10.2014 г. е потвърдил първоначалният административен акт.

В разпоредбата на чл. 33, ал. 1, т. 1 от ЗЗО е посочено, че здравноосигурени лица са всички български граждани, които не са граждани и на друга държава. В чл. 40 от ЗЗО са диференцирани редът, начинът на внасяне на здравноосигурителната вноска, определена по чл. 29, ал. 3 от ЗЗО и доходът, върху който се внася, като са изброени категориите субекти, които именно в това качество на здравноосигурени лица са задължени да внасят такива вноски. В разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗОО е предвидено, че лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия, се осигуряват върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния размер на осигурителния доход за тези самоосигуряващи се лица, определен от Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване, и окончателно върху доходите от дейността и доходите по т. 3, през календарната година, съгласно справката към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 9 от Кодекса за социално осигуряване. В чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЗО е уредено здравното осигуряване на пенсионерите, като е предвидено, че дължимите от тях здравноосигурителни вноски са за сметка на републиканския бюджет. Правилно съдът е приел, че тази категория лица не получават доход от трудова дейност, а само такъв от пенсия. В конкретния случай няма спор, че жалбоподателката има качеството пенсионер, но също така притежава и качеството на лице, регистрирано като упражняващо и свободна професия – адвокат, т. е. реализира доход и от трудова дейност. Именно посоченият критерий в случая определя приложимостта на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, а не тази на т. 4 от същата разпоредба, тъй като касационната жалбоподателка получава доход като работещ пенсионер. В разглежданата хипотеза същата дължи здравноосигурителна вноска, която е независима от вноската за нея като пенсионер и която е за сметка на републиканския бюджет. В този смисъл е и трайната съдебна практика, цитирана в обжалваното решение.

Настоящият състав намира, че възражението на касаторката, че с АУЗД й е вменено задължението да заплати здравноосигурителни вноски, начислени върху нереализирани от нея доходи съгласно подадената от нея годишна данъчна декларация, е неоснователно. Съгласно чл. 6, ал. 2 КСО доходът върху който се дължат осигурителни вноски включва всички възнаграждения и доходи от трудова дейност. Съгласно чл. 6, ал. 8 КСО осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. От цялостния прочит на този текст се стига до извода, че годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ (ЗАКОН ЗЗД Д. В. Д. НА ФИЗИЧЕСКИТЕ ЛИЦА) има само ориентировъчно значение, тъй като окончателния размер на месечния осигурителен доход не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Несъмнено тези разсъждения се отнасят и при определяне на дохода върху който се определя здравноосигурителната вноска. Текстът на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) изисква месечният доход, служещ като база за определяне на здравноосигурителните вноски да не бъде по-малък от минималния размер на осигурителния доход на посочената група лица, определен със Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване и годишно върху доходите от дейността. Предвид изложеното сумата за здравноосигурителни вноски, внесена от Т. за периодите от 01.01.2013 г. до 31.07.2013 г. и от 01.10.2013 г. до 30.11.2013 г. не отговаря на изискванията на ЗЗО, поради което оспореният акт е постановен при правилно прилагане на материалния закон.

Възражението, направено и в касационната жалба относно приложимостта на Решение № 5 от 29.06.2000 г. по конституционно дело № 4/2000 г. на Конституционния съд на Р. Б, е обсъдено от първоинстанционният съд и неговите изводи се споделят от настоящия съдебен състав. С посоченото решение е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от КЗОО в частта за работещите пенсионери, като е прието, че тази категория лица не подлежат на задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт, т. е. касае общественото осигуряване. По аналогия не може да се приеме приложимост на това решение по отношение на задълженията по ЗЗО. Разпоредбите от закона, регламентиращи тези задължения не са били атакувани и не са били предмет на обсъждане от Конституционния съд на РБ.

По изложените съображения решението на Бургаския административен съд е правилно и не са налице релевираните в касационната жалба пороци и касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 918 от 21.05.2015 г., постановено по адм. д № 2494/2014 г. по описа на Административен съд – Бургас. Решението не подлежи на обжалване.