Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 38, ал. 6 от ЗЗЛД (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ) (ЗЗЛД). Образувано е по две касационни жалби.

Първата жалба е предявена от Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), чрез процесуален представител против решение № 1430/10.03.2015г., постановено по административно дело № 11783/2014г. по описа на Административен съд София – град. Касационният жалбоподател релевира възражения за необоснованост на първоинстанционното решение и иска да бъде отменено като бъде постановено ново по същество на спора, с което да се остави в сила административния акт – решение № Ж-721/29.10.2014г. на КЗЛД.. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Втората касационна жалба е депозирана от И. П. А. против решение № 1430/10.03.2015г., постановено по административно дело № 11783/2014г. по описа на Административен съд София – град. Касаторът навежда доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания съобразно чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на [фирма] срещу решение № Ж-721/29.10.2014г. на КЗЛД.

Ответникът – [фирма], чрез процесуален представител, оспорва основателността и на двете касационни жалби. Иска първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби и за правилност на първоинстанционното решение.

Върховният административен съд, състав на Пето отделение като прецени допустимостта на касационните жалби и наведените в тях отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни, при наличие на правен интерес и са процесуално допустими.

Разгледани по същество и двете касационни жалби са неоснователни.

С обжалваното решение, предмет на контрол за законосъобразност в настоящото производство, първоинстанционният съд е отменил решение № Ж - 721 от 29.10.2014г. на Комисията за защита на личните данни, с което е уважена жалба с рег. № Ж - 721 от 22.05.2014г. от И. П. А. срещу [фирма] и с което на [фирма] е наложена имуществена санкция в размер на 2 000 лв. на основание чл. 38, ал. 2 и чл. 42, ал. 9 от ЗЗЛД, в качеството й на администратор на лични данни за нарушение на чл. 23 от ЗЗЛД. За да постанови горното решение, първоинстанционният съд е обосновал извод за материална незаконосъобразност на административния акт. След анализ на съвкупния доказателствен материал, решаващият съд е установил, че от ответника по касация не е извършено приетото от КЗЛД нарушение на ЗЗЛД. В тази връзка незаконосъобразно и в противоречие със закона му е наложена и глоба, поради липсата на законово основание за налагането й.

Първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Правилен е извода на решаващия съд, че ответникът по касация не е извършил вмененото му нарушение по чл. 23 ал. 1 от ЗЗЛД, като „не е предприел технически и организационни мерки, за да бъдат защитени данните от случайно или незаконно унищожаване, или от случайна загуба, от неправомерен достъп, изменение или разпространение или от други незаконни форми на обработване". Законовият текст на чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД е пренесен бланкетно, поради което не може еднозначно да бъде съотнесено кое от описаните в чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД деяния е извършил администратора на лични данни, което води до нарушение на законови разпоредби. Горното представлява съществено нарушение на процесуалните правила, което е обусловило ограничаване правото на защита на лицето и е самостоятелно основание за отмяна на постановения акт. Неотносими са твърденията за неизползване на техника по замъгляване на образа, която е предвидена при обработване на лични данни, доколкото такава не е предвидена в Наредба № 1 от 30.01.2013г. за минималното ниво на технически и организационни мерки и допустимия вид защита на личните данни, която е издадена във връзка с приложението на чл.23 от ЗЗЛД.

Неоснователни са доводите, че представената фотография, без други специфични признаци, представлява разпространение на лични данни. За идентификацията на определено физическо лице, представянето на определени лични данни за него следва да бъде в такъв обем, който да позволи неговата идентификация, като представянето само на определени признаци като две имена или образ на лице, което не е публична личност не е достатъчно. В случай, че фотографираното лице се е почувствало засегнато от съществуването на неверни и позорни изявления по негов адрес, съществуващи в текстовите публикации, то е следвало да защити правата си по реда на частното обвинение предвид обстоятелството, че от такъв коментар ще бъде засегната неговата чест и достойнство (обект на защита чрез нормата на чл.147 и чл.148 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС)), а не неговите лични данни.

Използването на информация, свързана с показването единствено на външния вид на човек, без същата да бъде придружена с допълнителна информация, не го прави “разпознаваем” за неопределен кръг лица. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, във връзка с § 1, т. 16 от ДР на ЗЗЛД, в който е установена легална дефиниция на понятието "специфични признаци”. Във връзка с горното определение, от което се изпълва съдържанието на информацията представляваща лични данни, такива по отношение на заинтересованата страна не са разкрити.

Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. С оглед на гореизложеното, настоящият състав намира, че решаващият съд правилно е определил приложимата в казуса материалноправна норма спрямо конкретните фактически обстоятелства и е направил обоснован правен извод за незаконосъобразност на решението на КЗЛД.

Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на ответника, съдът намира същото за основателно в размер на 300 лева (лева), съгласно чл.8, ал.1, т.2 във вр. § 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид подадените две касационни жалби и с оглед принципа за съразмерност при определяне на разноските, в тежест на всеки от касаторите следва де се поставят разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева (сто и петдесет лева).

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - Пето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1430/10.03.2015г., постановено по административно дело № 11783/2014г. по описа на Административен съд София – град.

ОСЪЖДА Комисията за защита на личните данни да заплати на [фирма], вписано в търговския регистър с ЕИК[ЕИК], сума в размер на 150 лева (сто и петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА И. П. А. да заплати на [фирма], вписано в търговския регистър с ЕИК[ЕИК], сума в размер на 150 лева (сто и петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 38, ал. 6 от ЗЗЛД (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ) (ЗЗЛД). Образувано е по две касационни жалби.

Първата жалба е предявена от Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), чрез процесуален представител против решение № 1430/10.03.2015г., постановено по административно дело № 11783/2014г. по описа на Административен съд София – град. Касационният жалбоподател релевира възражения за необоснованост на първоинстанционното решение и иска да бъде отменено като бъде постановено ново по същество на спора, с което да се остави в сила административния акт – решение № Ж-721/29.10.2014г. на КЗЛД.. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Втората касационна жалба е депозирана от И. П. А. против решение № 1430/10.03.2015г., постановено по административно дело № 11783/2014г. по описа на Административен съд София – град. Касаторът навежда доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания съобразно чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на [фирма] срещу решение № Ж-721/29.10.2014г. на КЗЛД.

Ответникът – [фирма], чрез процесуален представител, оспорва основателността и на двете касационни жалби. Иска първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби и за правилност на първоинстанционното решение.

Върховният административен съд, състав на Пето отделение като прецени допустимостта на касационните жалби и наведените в тях отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни, при наличие на правен интерес и са процесуално допустими.

Разгледани по същество и двете касационни жалби са неоснователни.

С обжалваното решение, предмет на контрол за законосъобразност в настоящото производство, първоинстанционният съд е отменил решение № Ж - 721 от 29.10.2014г. на Комисията за защита на личните данни, с което е уважена жалба с рег. № Ж - 721 от 22.05.2014г. от И. П. А. срещу [фирма] и с което на [фирма] е наложена имуществена санкция в размер на 2 000 лв. на основание чл. 38, ал. 2 и чл. 42, ал. 9 от ЗЗЛД, в качеството й на администратор на лични данни за нарушение на чл. 23 от ЗЗЛД. За да постанови горното решение, първоинстанционният съд е обосновал извод за материална незаконосъобразност на административния акт. След анализ на съвкупния доказателствен материал, решаващият съд е установил, че от ответника по касация не е извършено приетото от КЗЛД нарушение на ЗЗЛД. В тази връзка незаконосъобразно и в противоречие със закона му е наложена и глоба, поради липсата на законово основание за налагането й.

Първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Правилен е извода на решаващия съд, че ответникът по касация не е извършил вмененото му нарушение по чл. 23 ал. 1 от ЗЗЛД, като „не е предприел технически и организационни мерки, за да бъдат защитени данните от случайно или незаконно унищожаване, или от случайна загуба, от неправомерен достъп, изменение или разпространение или от други незаконни форми на обработване". Законовият текст на чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД е пренесен бланкетно, поради което не може еднозначно да бъде съотнесено кое от описаните в чл. 23, ал. 1 от ЗЗЛД деяния е извършил администратора на лични данни, което води до нарушение на законови разпоредби. Горното представлява съществено нарушение на процесуалните правила, което е обусловило ограничаване правото на защита на лицето и е самостоятелно основание за отмяна на постановения акт. Неотносими са твърденията за неизползване на техника по замъгляване на образа, която е предвидена при обработване на лични данни, доколкото такава не е предвидена в Наредба № 1 от 30.01.2013г. за минималното ниво на технически и организационни мерки и допустимия вид защита на личните данни, която е издадена във връзка с приложението на чл.23 от ЗЗЛД.

Неоснователни са доводите, че представената фотография, без други специфични признаци, представлява разпространение на лични данни. За идентификацията на определено физическо лице, представянето на определени лични данни за него следва да бъде в такъв обем, който да позволи неговата идентификация, като представянето само на определени признаци като две имена или образ на лице, което не е публична личност не е достатъчно. В случай, че фотографираното лице се е почувствало засегнато от съществуването на неверни и позорни изявления по негов адрес, съществуващи в текстовите публикации, то е следвало да защити правата си по реда на частното обвинение предвид обстоятелството, че от такъв коментар ще бъде засегната неговата чест и достойнство (обект на защита чрез нормата на чл.147 и чл.148 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС)), а не неговите лични данни.

Използването на информация, свързана с показването единствено на външния вид на човек, без същата да бъде придружена с допълнителна информация, не го прави “разпознаваем” за неопределен кръг лица. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, във връзка с § 1, т. 16 от ДР на ЗЗЛД, в който е установена легална дефиниция на понятието "специфични признаци”. Във връзка с горното определение, от което се изпълва съдържанието на информацията представляваща лични данни, такива по отношение на заинтересованата страна не са разкрити.

Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. С оглед на гореизложеното, настоящият състав намира, че решаващият съд правилно е определил приложимата в казуса материалноправна норма спрямо конкретните фактически обстоятелства и е направил обоснован правен извод за незаконосъобразност на решението на КЗЛД.

Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на ответника, съдът намира същото за основателно в размер на 300 лева (лева), съгласно чл.8, ал.1, т.2 във вр. § 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид подадените две касационни жалби и с оглед принципа за съразмерност при определяне на разноските, в тежест на всеки от касаторите следва де се поставят разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева (сто и петдесет лева).

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - Пето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1430/10.03.2015г., постановено по административно дело № 11783/2014г. по описа на Административен съд София – град.

ОСЪЖДА Комисията за защита на личните данни да заплати на [фирма], вписано в търговския регистър с ЕИК[ЕИК], сума в размер на 150 лева (сто и петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА И. П. А. да заплати на [фирма], вписано в търговския регистър с ЕИК[ЕИК], сума в размер на 150 лева (сто и петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.