№ 60640

[населено място], 23.07.2021 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И.

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

разгледа докладваното от съдия Декова

гр. дело №672 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Н., чрез процесуален представител адв.Г., срещу въззивно решение от 19.10.2020г., постановено по в. гр. д.№11130/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 03.01.2019г. по гр. д.№27753/2018г. на Софийски районен съд в обжалваната част за уважаване на предявените от „Т. С. ЕАД срещу Г. Н. Н. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

В изложението към жалбата се сочи, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата „Т. С. ЕАД не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е працесуално допустима - подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от „Т. С. ЕАД срещу Г. Н. Н. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5119,18 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. и за дялово разпределение за периода от м. май 2014г. до м. април 2017г. и сумата от 605,84 лева – лихва за забава за периода от 15.10.2015г. до 01.12.2017г., както и законната лихва върху главницата, дължима от 30.04.2017г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните по делото, че през процесния период ответникът е бил собственик на топлоснабдения имот, намиращ се в [населено място], поради което въззивният съд е приел, че същият е бил битов клиент за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №279192. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът са упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл.150 от закона, въззивният съд е приел, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Изложил е съображения, че дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Позовал се е на становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС, че поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него. Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.

Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД. Посочил е, че с оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за установено, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. За установяване доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото писмени доказателства и са изслушани и приети в първоинстанционното производство заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи. Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза, което съдът е възприел, че дължимите суми за доставена в имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т. е. спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Установено е, че от отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в абонатната станция; че през процесния период третото лице - помагач е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен № 279192. Въз основа на заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза е установена и стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която възлиза общо на 5119,18 лв. Въззивният съд е посочил, че ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че е платил на ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна енергия за процесния период, не е ангажирал по делото доказателства за извършени плащания. Съдът е посочил, че в чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ОУ/2014 г. и ОУ/2016 г. е предвидено, че клиентите заплащат цена за извършената услуга дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, а съгласно чл. 22, ал. 2 – възнаграждението за извършеното дялово разпределение се заплаща на продавача. Приел е, че в настоящия случай услугата дялово разпределение е извършена, въз основа на събраните по делото доказателства, от които се установява, че за топлоснабдения имот са съставени изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач отчети на уредите, като съгласно кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява и размерът на посоченото вземане за процесния период.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите в общата жалба сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: 1“Може ли потребител на топлоенергия да бъде осъден за неплатени сметки за определен период при Общи условия за доставка на топлоенергия ако писмено не е потвърдил тези условия, както изисква чл.16, ал.1 ЗЗД?“ и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 2“Длъжен ли е потребителят да заплаща топлоенергия когато му е доставена от търговец без да е направена от потребителя поръчка“, който въпрос касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона.

По първия от поставените въпроси касаторът не е посочил съдебната практика, на която счита, че въззивното решение противоречи, поради което не е налице соченото от него основание за допускане на касационно обжалване - ТР № 1/19.02.2010 г. Отделно от това, съгласно специалния закон - чл.150, ал.2 ЗЕ /Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)/ общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

По втория от поставените въпроси касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 КТ, но не е аргументирал успешно поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно от 19.10.2020г., постановено по в. гр. д.№11130/2019г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: