Образувано е по касационна жалба на Б. Н. Б. срещу Решение № 5000 от 25 юли 2017 г. по адм. дело № 12582/2016 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отменена, по жалба на И. З. В. и С. З. – П., Заповед № РД–50-43 от 9 септември 2013 г. на главния архитект на Столична община, район „Банкя“.
В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост на атакувания съдебен акт, а при условията на евентуалност – за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли се за обезсилване на обжалваното решение, евентуално – за отмяната му.
Ответниците И. З. В. и С. З. – П., чрез общия им пълномощник адв. С. Г., оспорват касационната жалба като изразяват становище за неоснователността й. Претендира се присъждане на разноски на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА) в размер на минимално предвидените по Наредба № 1 от 2004 год. Представен е списък по чл. 80 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. От другите ответници – Н. Б. Б. и главния архитект на район „Банкя“ – Столична община не е постъпило становище.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Производството пред Административен съд - София–град е образувано по жалби на И. З. В. и В. М. М., на С. Н. З. – П. и на М. Г. У. срещу Заповед № РД–50-43 от 9 септември 2013 г. на главния архитект на Столична община, район „Банкя“, с която, на основание чл. 153, ал. 3 ЗУТ, е презаверено Разрешение за строеж № 206 от 23 октомври 2008 г., издадено от главния архитект на Столична община – район „Банкя“ и влязло в сила на 5 декември 2008 г., на обект „Жилищна сграда блок 2, в УПИ [номер] от кв. 65, по плана на [населено място] като е посочено, че заповедта се счита за неразделна част от строителното разрешително.
Съдът е приел за процесуално допустими само жалбите, подадени от И. З. В. и С. Н. З. – П. срещу процесния административен акт, тъй като другите жалбоподатели не са изпълнили дадените от съда указания за внасяне на държавна такса. Производството е продължило само въз основа на жалбите на В. и З. – П.. По същество е установил, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен административен орган, в рамките на законовите му правомощия – по арг. от чл. 216, ал. 2 ЗУТ, при спазване на установената форма, която отговаря на императивните изисквания на чл. 59, ал. 2 АПК. Не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, но е констатирал, че обжалваният пред него административен акт е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби, поради което на основание чл. 146, т. 4 АПК го е отменил като незаконосъобразен.
Касационните оплаквания за недопустимост на оспореното решение са неоснователни.
Съгласно чл. 153, ал. 5 ЗУТ (в редакцията към ДВ, бр. 101/2015 г., сега – ал. 11) отказът за презаверка на разрешението за строеж се съобщава по реда на АПК на заинтересуваните лица по чл. 149, ал. 2 ЗУТ и подлежи на обжалване по реда на чл. 215 от закона в 14-дневен срок от съобщаването. Нормата е с процесуален характер и предвид липсата на преходна разпоредба, уреждаща висящите производства, следва да се приложи и по отношение на настоящото производство. Това обстоятелство е съобразено от административния съд, който с протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание от 15 март 2017 г., е определил като предмет на оспорване Заповед № РД–50-43 от 9 септември 2013 г. на главния архитект на Столична община, район „Банкя“ за презаверяване на Разрешение за строеж № 206 от 23 октомври 2008 г. В същото определение съдът изрично е разгледал допустимия ред и срокове за оспорване на административния акт. Правилно е прието, че на съдебно обжалване не подлежат единствено и само отказите за презаверка на разрешенията за строеж с изтекъл срок, с оглед нормата на чл. 153, ал. 5 ЗУТ – налице е позитивен акт, уважаващ искането за удължаване на срока на процесното разрешение за строеж и той се разглежда по общите правила за оспорване по АПК.
Неоснователни са и доводите за неправилност на решението.
От приобщения доказателствен материал по делото, включително и от приетата съдебно-техническа експертиза, е установено, че презаверяването е определено от промяна на строителството, изразяващо се в допуснато допълване на разрешението за строеж от 21 октомври 2008 г. от главния архитект на СО – район „Банкя“ за промяна по време на строителство за обект: жилищна сграда в УПИ [номер], кв. 65, по плана на [населено място], по част „Геодезия“ – трасировъчен план. При тези данни законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая трябва да е спазено изискването на чл. 154, ал. 5 ЗУТ за представяне на нотариално заверено съгласие на заинтересуваните страни по чл. 149, ал. 2 ЗУТ. Следва да се отбележи, че допълването на презавереното разрешение за строеж е направено на основание чл. 154, ал. 5 ЗУТ, което изрично е отразено и в самия административния акт. Допускането на извършеното изменение след издаване на разрешението за строеж изисква то да е придружено с нотариално заверено съгласие от всички съсобственици на поземления имот, което, както правилно инстанцията по същество е установила, не е давано по реда на чл. 154, ал. 5 ЗУТ.
Обоснован е и изводът на съда, черпен от заключението на вещото лице, че в одобрената част „Архитектура“ не е спазено изискването на чл. 43, ал. 1 ЗУТ за изграждане на достатъчно паркоместа. Предвижданията в проекта са за 19 броя, но следва да са 21 места за паркиране с оглед нуждите на двете сгради в имота – по 1 брой за всяко жилище и 10% допълнителен брой места за посетители. Позоваването на чл. 43, ал. 1 ЗУТ от съда е правилно и посоченото нарушение на нормата се подкрепя от доказателствените източници по делото.
В контекста на горното, заключението на съда за материалната незаконосъобразност на заповедта съответства на закона. При липсата на заявените касационни основания решението следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора, искането на процесуалния представител на ответниците по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. с. представения списък по чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК е основателно в минималния му размер по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният административен съд, състав на II отделение, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5000 от 25 юли 2017 г. по адм. дело № 12582/2016 г. по описа на Административен съд - София–град.
ОСЪЖДА Б. Н. Б., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА), да заплати на адв. С. Д. Г. от САК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 600 (шестстотин) лева. Решението е окончателно.