Производството е по гл. ХІІ на АПК във вр. с чл. 160, ал. 6; чл. 144, ал. 1 и чл. 106 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на териториалния директор на ТД на НАП - Пловдив, представен от юрисконсулт С. Х.а, срещу решение № 1589/10.07.2014г. на Административен съд Пловдив по административно дело № 947 по описа за 2014 г., с което е прогласена нищожността на акт за установяване на задължение № 26001112572/22.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Пловдив. Инвокира се неправилност на съдебния акт поради противоречие с материалния закон. Според касатора административният акт е валиден; правомерно е издаването му на основание чл. 106 от ДОПК и не е било дължимо установяването на задълженията да се извърши с ревизионен акт. Настоявайки на съответствието с материалния закон на определянето на задълженията иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на оспорването срещу установяващия ги акт. Претендира деловодни разноски.

Ответникът по касация М. К. П., чрез повереника си адв. К. В. отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на направените за касационното производство разноски.

Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за основателност на жалбата.

Като обсъди доводите на страните и извърши проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното:

С оспорения пред АС Пловдив акт за установяване на задължение са определени в тежест на М. К. П. задължения за ДДС в размер 234 лева и за закъснителна лихва в размер 62.72 лева в резултат на извършена корекция на декларирания в подадена от него СД по ЗДДС за данъчен период м. 03.2011 г. резултат. По установяванията на органа по приходите Памуков е сключил три договора за наем – от 29.07.2008 г.; 01.07.2010 г. и от 01.10.2010 г., с които е предоставил възмездно за ползване свое недвижимо имущество. В ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ е декларирал доход от отдаване под наем на недвижимо имущество, но макар да е ДЗЛ по ЗДДС не е начислил ДДС за м. март 2011 г. за облагаемите по чл. 9, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 от ЗДДС доставки на услуги с ДО 1 170 лева /сбор от наемните цени по трите договора за наем/. Това опущение е квалифицирано като несъответствие на СД с изискванията за попълването й, както и на данните по СД с информацията по ГДД за 2011 г. След изчерпване на реда за подаване на коригираща справка-декларация по чл. 103 от ДОПК, органът по приходите е извършил корекция на декларирания резултат за периода от 0 лева на 234 лева и е установил задължение за лихва върху него.

При липса на спор по фактите, първостепенният съд е приел, че с АУЗД не е извършена корекция на грешка при попълването на декларацията, с която задълженото лице само е изчислило дължимия данък, а са установени нови факти и обстоятелства и е възникнал правен спор между данъния субект и администрацията за характера на предоставените услуги по предоставяне под наем на недвижимо имущество. Задълженията за ДДС следвало да бъдат установени с ревизионен акт, постановен в ревизионно производство, а не с акт за коригиране на СД. Позовал се е на разпоредбите на чл. 108, ал. 1 и чл. 106, ал. 3 от ДОПК. Подмяната на реда за установяване на публичните задължения е определил като съществено нарушение, обуславящо нижожност на заключителния акт в административното производство. Първоинстанционният съдебен акт е правилен.

Актът по чл. 106, ал. 1 от ДОПК е средство за изправяне на грешки в декларирането на задълженото лице при самоизчисляване на основана и дължимия данък или ЗОВ по чл. 105 от ДОПК. Съдържанието на корекцията по хипотеза засяга или основата за определяне на задължението или размера му /вж. чл. 106, ал. 1 от ДОПК/. Затова и допустимостта на разпорежданата правна промяна е обусловена от бездействието на задълженото лице само да поправи несъответствието в декларацията си по реда на чл. 103 от ДОПК. Това е и причината поправката с нова декларация извън срока за деклариране да поражда правни последици /чл. 103, ал. 2 във вр. с чл. 104, ал. 3 от ДОПК/. Деклариране вън от срока, което не отстранява несъответствия, не поражда правни последици за целите на данъчното облагане, дори деклараторът да е поканен към това от органа по приходите – чл. 103, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 104, ал. 3 от ДОПК.

С акта по чл. 106, ал. 1 от ДОПК не се установяват предпоставките за съществуването на публичните задължения, а основата и размерът им. С арг. от чл. 106, ал. 3 от ДОПК установяването на публичните задължения се осъществява в ревизионно производство. Само част от ревизия следва да бъдат процесуалните действия на органите по приходите, насочени към установяване на задължения за данъци и за ЗОВ /вж. чл. 110, ал. 2 от ДОПК/.

В случая процесуалните усилия на администрацията са насочени към установяването на извършени от задълженото лице облагаеми доставки на услуги в д. п.м. 03.2011 г., та с това да се обвърже задължението му за начисляване на ДДС, елемент от което е включването на размера на данъка в СД при определяне на резултата за съответния данъчен период /чл. 86, ал. 1, т. 2 от ЗДДС/. Както правилно отбелязва административния съд това установяване не е ограничено до съпоставката с данни получени от трети лица или администрации, при което да се очертае несъответствие в СД, преодолимо с поправка от задълженото лице или с корекция от орган по приходите.

Щом се установяват данъчни задължения, актът за установяването им е ревизионният /чл. 108, ал. 1 от ДОПК/, който е заключителен в производство по гл. XV от ДОПК. Освен спецификите на динамичния фактически състав на ревизионното производство в съпоставката му с това за поправка на грешки в декларирането, различно е съдържанието на заключителния акт /вж. чл. 120 от ДОПК/, както и компетентните органи по приходите. След 01.01.2013 г. РА се издава от органа възложил ревизията и ръководителя на ревизията, докато актът по чл. 106, ал. 1 от ДОПК се издава еднолично от орган по приходите.

Както сочи и касатора, липсата на компетентност на издателя има за последица нищожност на административния акт. Прогласяването й от административния съд е съобразено с материалния закон. Правилното първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора на ответника по касация се дължат деловодни разноски в размер 300 лева.

Воден от горното, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1589/10.07.2014г. на Административен съд Пловдив по административно дело № 947 по описа за 2014 г.

ОСЪЖДА ТД на НАП Пловдив да заплати на М. К. П. деловодни разноски в размер 300 лева. Решението не може да се обжалва. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Ф. Н. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Б. Ц./п/ М. С. Б.Ц.