О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 60305

гр. София,14.07.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1103/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Л. Х. и М. Г. Х., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Е. П. Я., срещу въззивно решение № 2946/02.11.2020 г. по гр. д. № 1077/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че решението е очевидно неправилно, както и че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се въпросите: 1.Към кой момент е настъпил ефектът на промяната в собствеността на придаваемите части към урегулиран поземлен имот при действието на ЗТСУ (отм.) /противоречие с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г., ОСГК на ВС/; 2. Допустимо ли е въззивният съд да приложи императивни материалноправни норми, за нарушението на които няма оплакване във въззивната жалба /противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/; 3. Следва ли въззивната инстанция да направи собствена преценка на доказателствата и да обсъди всички направени във въззивната жалба оплаквания /противоречие с решение № 146/13.06.2018 г. по гр. д. № 278/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 113/17.10.2019 г. по т. д. № 2820/2017 г. на ВКС, II т. о.; 4. Проявено ли е отчуждителното действие на регулационния план за придаващите се към парцел *, по плана на [населено място] от 1967 г. по отношение на 40,00 кв. м. от имот пл. № * в кв. 121 по плана от 1967 г., които се владеят от ответниците към настоящия момент и са отразени като част от парцел *, имот пл. № * в кв. 121 по плана от 1967 г. на [населено място] и по които минава оградата между двата имота /противоречие с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г., ОСГК на ВС/; 5.Представлява ли липсата на искания по реда на чл. 266 ГПК основание съдът да мотивира неоснователността на предявения иск в решението си /противоречие с определение № 383/22.05.2018 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на ВКС, III г. о. и решение № 314/07.03.2017 г. по гр. д. № 2499/2016 г. на ВКС, IV г. о./; 6. Представянето на нечетливи копия с отговора на исковата молба представлява ли нередовно процесуално действие и следва ли срокът за вземане на становище и оспорване на представените доказателства да се счете за преклудиран за някои от доказателствата, преди да се даде възможност на ищеца да се запознае с всички представени от ответника писмени доказателства.

Ответниците по касационната жалба И. Д. Б. и Т. А. Б. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 2981/20.07.2020 г. по гр. д. № 1159/2018 г. на Районен съд - Разлог, с което е отхвърлен предявеният от Г. Л. Х. и М. Г. Х. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ответниците И. Д. Б., Т. А. Б. и [община], че към момента на влизане в сила на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-33/15.05.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК, ищците са били собственици на 40,00 кв. м. от имот пл. № * в кв. 121 по плана на [населено място] от 1961 г., неправилно заснети в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-33/15.05.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК от 2006 г. като част от поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: [населено място], [улица], с площ 371,00 кв. м., поради непълнота и явна фактическа грешка.

Въззивният съд е анализирал множестовото писмени доказателства във връзка със собствеността на процесните имоти. Приел, че от нотариален акт № 190, том I, дело № 474/1963 г. се установява, че ищецът и брат му И. Х. са закупили от Г. Кутлина при равни дялове от дворно място с пл. № *, парцел * кв. 121 по плана на [населено място] от 1961 г. Впоследствие (през 1968 г.) Г. Х. прехвърлил своя дял на брат си - А. Х.. Чрез публично завещание от 17.10.1947 г. Д. Б. е завещала на сина си Д. Б. 1/4 ид. ч. от дворно място с изградена в него къща с обща площ от 448 кв. м. С нотариален акт № 190, том I, дело № 329/1973 г. последният е признат за собственик на имот с пл. № * по плана на [населено място]. По силата на договор за доброволна делба от 14.07.2008 г. ответникът И. Б., като наследник на Д. Б., се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор *** и площ от 371 кв. м. Липсват доказателства претендираните 40 кв. м. от процесния имот да попадат в имота на ответника, с оглед приетите по делото технически експертизи, според които части от имот с пл. № * по плана от 1961 г. не попадат в парцел * по плана от 1967 г. Ответният имот пл. № *, отреден за парцел *, е изцяло идентичен с имот с пл. № * по плана от 1961 г., който пък от своя страна е образуван от имоти по КП от 1922 г. : част от имот с пл. № *, част от имот с пл. № * и стара улица. Освен това ответниците са установили правото си на собственост върху ПИ с идентификатор *** по ККР от 2006 г. в неговите пространствени предели. По делото е установена идентичност на парцел *, имот с пл. № *, кв. 121 по плана от 1967 г., с парцел *, кв. 126 по плана от 1990 г. и с отразения към момента в ККР от 2006 г. ПИ с идентификатор № ***, поради което в случая е изключена възможността за непълнота или грешка. С оглед изготвените по делото експертизи е прието, че не е установено наличието на придадени площи от ищцовия към ответния имот, както и че изместването на оградата между имотите увеличава площта на парцел *, без да ощетява парцел *. По оплакванията във въззивната жалба е прието, че първоинстанционният съд не е нарушил процесуалните правила като не е открил производство по чл. 193 ГПК във връзка с оспорените писмени доказателства. Дори и да е налице нарушение, същото не е съществено, тъй като за обстоятелствата, удостоверени с оспорените документи, са събирани множество доказателства. Неоснователни са и останалите оплаквания за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения. Дори такива да са налице, те са отстранени във въззивната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Така поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първият и четвъртият от тях засягат правилността на обжалваното решение, доколкото те са отнесени към съществуването, съответно несъществуването, на спорното материално право, каквато преценка не може да бъде направена в производството по допускане на касационно обжалване. Следователно, тези въпроси не представляват общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са по съществото на спора и отразяват оплакванията на касатора за неправилност на решението поради необоснованост, вследствие на неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Преценката за правилност на тези изводи изисква анализ на доказателствата по делото, което е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба.Петият въпрос касае процесуалното поведение на страната и процесуалната й възможност да попълни делото с доказателства в съответната инстанция при спазване на предвидените в ГПК преклузии. Въззивният съд не е посочил, че искът е неоснователен поради липса на искания по реда на чл.266 ГПК, а че във въззивното производство не са събрани нови доказателства. При това положение преценката на настоящите касатори да не поискат доказателства във въззивното производство в някоя от хипотезите на чл.266 ГПК е тяхна и не може да се отрази на процесуалните действия на въззивния съд, т. е. да предпостави негови съществени процесуални нарушения.

Вторият въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, поради което същият не представлява обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящото производство е образувано по предявен от ищците иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. С въззивното решение съдът е приел, че така предявеният иск е недоказан, доколкото по делото не са установени уредените в посочената правна норма материални предпоставки (правнорелевантни юридически факти). Съдът не е изложил мотиви относно характера на установената в чл. 54, ал. 2 ЗКИР правна норма и необходимостта същата да бъде приложена служебно. Следва да се посочи, че така обосновано соченото от касаторите основание съдържа вътрешно противоречие. От една страна се твърди, че след излагането на мотиви относно отчуждителния ефект на регулационния план и отразяването на регулационните граници по отменения дворищнорегулационнен план като имотни в последващия кадастрален и регулационен план въззивният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР. От друга страна в изложението се посочва, че тази норма не е императивна, поради което въззивният съд не е следвало да се произнесе по нея служебно, без да бъде надлежно сезиран. В случая следва да се вземе предвид и обстоятелството, че настоящото производство е образувано по предявения от касаторите иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, който е разгледан от въззивния съд. Наличието на подобни логически несъответствия в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на решението до касационно обжалване.

Третият въпрос е решен от въззивната инстанция в съответствие с цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е направил всичко това, като е посочил, че препраща на основание чл. 272 ГПК към констатациите в първоинстанционното решение, предвид съвпадението на фактическите изводи с тези на районния съд, както и поради липсата на нови доказателства по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК.Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е изложил мотиви по спорните въпроси във въззивното производство.Проследил е регулационните промени по отношение на процесните имоти /от 1922г. и впоследствие/ като е възприел като компетентни заключенията на СТЕ. Като краен извод е приел, че не е установена материалноправната легитимация на ищците за спорните 40 кв. м. по плана от 1961г., респ. невярното им отразяване по КК от 2006г.

Соченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с шестия формулиран въпрос не е мотивирано. Не е посочено какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в посочените от касатора правни норми, каквито данни в случая липсват. Следователно касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за допуснати процесуални нарушения и неправилна преценка на доказателства. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че в случая не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства на ответниците по касация И. Д. Б. и Т. А. Б. следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на общо 800 лева за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2946/02.11.2020 г., постановено по гр. д. № 1077/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

ОСЪЖДА Г. Л. Х. и М. Г. Х. да заплатят на И. Д. Б. и Т. А. Б. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 800 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: