О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60320

София, 14.07.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА

Членове: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр. дело № 1882 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Ж. Й. Г., чрез пълномощника му адв. К. К., касационна жалба срещу съдебно решение № 1363 от 9. 11. 2020 г. по в. гр. д. № 2222/2020 г. на ОС – Варна в частта, с която квотите на съделителите от коляното на Й. Ж. Г. – Ж. Й. Г. и Ж. Й. Г. в допуснатите до делба имоти са определени в размери по 6/36 ид. ч. за всеки от тях. Поддържа се неправилност на решението в тази част, поради постановяването му в нарушение на чл. 235 и 236 ГПК - при необсъждане на всички събрани по делото доказателства, ангажирани от касатора във връзка с възражението му за придобивна давност, поради необоснованост на фактическите изводи и поради противоречие с чл. 79, ал. 1 ЗС. Твърди се, че при определяне размерите на квотите на съделителите от коляното на Й. Ж. Г., не е съобразено, че касаторът е придобил по давност наследствения дял на майката на страните М. И. Г., поч. 2000 г., възлизащ на 1/9 ид. ч., чрез владение продължило повече от десет години, при което дяловете на посочените съделители възлизат на 4/46 (1/9) ид. ч. за Ж. Г., придобита по наследство от баща й Й. Ж. Г., поч. 1997 г., и на 8/36 (2/9) ид. ч. за Ж. Г., от които 1/9 придобити по наследство от Й. Ж. Г. и 1/9 по давност. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответницата по касационната жалба Ж. Й. Г., с подаден чрез пълномощника й адв. Т. Е. отговор, изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която квотите на съделителите Ж. Й. Г. и Ж. Й. Г. в допуснатите до делба имоти са определени на по 6/36 ид. ч., съставът на градския съд е приел, че общият наследодател на страните Ж. Г. Д., починал 1950 г., е оставил като наследници децата си В. Ж. М., С. Ж. Х. и Й. Ж. Г., както и съпругата си Д. Й. Д., починала 1966 г. и оставила за наследници В., С. и Й. Ж.. Синът на общия наследодател Й. Ж. Г. е придобил по наследство и реституция по ЗСПЗЗ 1/3 ид. ч. от процесните земеделски имоти, възстановени на н-ци на Ж. Д. с РПК № 06/27 от 3. 04. 1995 г. След смъртта на Й. Ж. Г., настъпила 1997 г., неговата 1/3 ид. ч. е била наследена от съпругата му М. И. Г. – 1/9 ид. ч., сина му Ж. Й. Г. – 1/9 ид. ч. и дъщеря му Ж. Й. Г. – 1/9 ид. ч. След смъртта на М. И. Г., настъпила 2000 г., нейната 1/9 ид. ч. е наследена от децата й Ж. Г. – 1/18 ид. ч. и Ж. Г. – 1/18 ид. ч. Така, Ж. Г. притежава общо 3/18 (6/36) ид. ч. – 1/9 по наследство от баща си и 1/18 по наследство от майка си и Ж. Г. притежава 6/36 ид. ч. - 1/9 по наследство от баща си и 1/18 по наследство от майка си.

Във връзка със саморъчното завещание от 15. 08. 1998 г. срещу Ж. Г. е било образувано наказателно производство - ДП № 2065/2016 г. по описа на ОД-МВР-Варна, за престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, което е прекратено с постановление от 17. 12. 2018 г. на прокурор при РП - Варна. В мотивите към постановлението е прието, във че завещанието от 15. 08. 1998 г., че същото не е написано и подписано от М. И. Г.. Завещанието от 15. 08. 1998 г. е представено от съделителя Ж. Г. и в настоящото делбено производство, истинността му е била оспорена от Ж. Г., открито е производство по чл. 193 ГПК, дадени са указания, че доказателствената тежест за установяване истинността му е на Ж. Г., но последният не е ангажирал доказателства, поради което саморъчното завещание е изключено от доказателствата по делото и е прието, че Ж. Г. не може да се легитимира като собственик на 1/9 ид. ч. от делбените имоти на основание завещателно разпореждане.

За неоснователно е прието възражението на Ж. Г. за придобиване по давност на притежаваната от майка му М. Г. 1/9 ид. ч., чрез владение, упражнявано от 5.11. 2007 г. (обявяване на саморъчното завещание, оставено в негова полза от М. Г.) до предявяване на иска за делба на 5. 03. 2019 г. В тази връзка съдът е съобразил, че съсобствеността произтича от наследяване и с приемането на наследството, част от което е и владението като фактическо състояние, владението продължава от наследниците по право, като всеки наследник е владелец на собствената и държател на останалите идеални части. Не е доказано Ж. Г. да е преобърнал държането на наследствената 1/9 ид. ч. от майка му М. Г. във владение с едностранни действия, насочени срещу другия наследник Ж. Г. и демонстриращи по явен и недвусмислен начин намерението за своене на тази 1/9 ид. ч. Сключването на договор за аренда съставлява управително действие и само по себе си не може да обоснове извод за упражнявано явно и несъмнено владение по отношение на наследниците, несключили договора и неполучили аренда, а и в случая договорът за аренда е подписан и от Ж. Г.. Прието е, че намерението за своене следва да се демонстрира спрямо другия наследник, а не само по отношение на арендатора, а и по делото е установено, че след като Ж. К. разбрала, че брат й получил по-голяма парична рента, е подала жалба в прокуратурата за съставяне и използване на неистинско завещание и е предявила иск да присъждане на част от получената аренда. Тези изводи са базирани на събраните по делото гласни и писмени доказателства: на свидетелските показания, установяващи, че имотите са отдавани под аренда от всички наследници на общия наследодател, както и че част от свидетелите знаят от Ж. Г., че вземал по-голяма аренда от Ж. Г.; на договор за аренда от 14. 09. 2010 г., подписан от всички наследници, в който е посочен видът и начинът на формиране на арендното плащане, но не и размерите или частите от същото, дължими на всеки от арендодателите поотделно; удостоверение, издадено на 7. 05. 2019 г. от арендатора „С. А. ООД, в което е посочено за колко декара е изплащана аренда на Ж. Г. от сключване на договора на 17. 09. 2010 г. до 7. 05. 2019 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, точка 1 и 3 ГПК:

1. Какво е значението на отдаването под аренда на наследствен имот „за протичане на явно и несъмнено владение по отношение на същия в полза на претендиращия придобиване право на собственост в резултат на 10-годишно давностно владение“.

2. Каква е доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи.

3. Какво е значението на сключването на договор за аренда към фактическия състав на оригинерното придобивно основание давност.

Първият и третият въпроси са поставени във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и по двата въпроса, тъй като същите не са решени в противоречие с посоченото и представено от касатора решение № 68 от 16. 06. 2017 г. по гр. д. № 4312/2016 г. на ВКС, 2 г. о.

В същото е изразено становище, че владението би могло да се осъществява лично и чрез държател в лицето на земеделска кооперация, на която имотът е бил предоставен за ползване, тъй като нормата на чл. 68, ал. 1 ЗС изрично допуска владението да се осъществява чрез другиго, като видът на договорното правоотношение, по силата на което е било отстъпено ползването – наемно или по договор за аренда, е без значение, тъй като и в двата случая фактическата власт се упражнява от държателя със знанието и зачитането на правата на лицето, предоставило им същата.

Изводите на въззивния съд в обжалваното решение не противоречат на това становище – нито се отрича възможността владението да се упражнява чрез другиго, на когото владелецът е предоставил държането на имота на договорно основание, нито е направен извод, че при упражнявано владение чрез другиго е от значение е видът на договора, с който е предоставено облигационно право на временно ползване на вещта. Прието е от въззивния съд, че в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността произтича от наследяване, отдаването на наследствените имоти под аренда от един от тях е действие на обикновено управление. Този извод е съответен на трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (например решение № 8 от 19. 02. 2014 г. г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, 2 г. о.), според която сключването на договор за аренда, както преди, така и след приемането на чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието, съставлява управително действие по отношение на общата вещ и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение по отношение на несключилите договора и неполучилите гражданските плодове наследници.

По първия и третия въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Както бе посочено по-горе, по въпросите е формирана единна и непротиворечива практика на ВКС, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос, тъй като същият не е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 132 от 21. 03. 2018 г. по гр. д. № 272/2017 г. на ВКС, 2 г. о. В решението е прието, че доказателственото значение на частните свидетелстващи документи следва да бъде преценено от съда по вътрешно убеждение, като по отношение на фактите, за установяване на които са представени, тези документи следва да бъдат обсъдени съвкупно с останалите събрани по делото доказателства и изводи да се формират с оглед всички обстоятелства по делото. Действията на въззивния съд не противоречат на така дадените разяснения. Изводът, че не е доказано съделителят Ж. Г. да е преобърнал държането на наследствената 1/9 ид. ч. от майка му М. Г. във владение с едностранни действия, насочени срещу другия наследник Ж. Г. и демонстриращи по явен и недвусмислен начин намерението за своене на тази 1/9 ид. ч., е направен след съвкупна преценка на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, включително и на издаденото от дружеството-арендатор удостоверение. Съобразено е, че намерението за своене следва да е демонстрирано по отношение на другия съсобственик, а не в отношенията с трети лица, какъвто е арендаторът, както и че за придобиване по давност на идеалната част на друг наследник следва да е проведено пълно и главно доказване на обстоятелството, че държането на чуждата идеална част е трансформирано във владение чрез доведени до знанието на другия наследник едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се отрича владението на другия наследник и да се демонстрира намерение за своене. Съобразено е, че договорът за аренда е подписан от всички наследници, включително и от Ж. Г., като в същия не са посочени размерите на дяловете им, нито са определени арендните възнаграждения по отношение на всеки от наследниците. Съобразено е, че след като е узнала през 2016 г., че брат й е представил неистинско саморъчно завещание на арендатора и въз основа на него са му били изплащани по-големи арендни възнаграждения от изплатените на нея, е пуснала жалба в прокуратурата и е предявила иск за присъждане на припадащата й се част от получените от брат й арендни възнаграждения. В този смисъл, удостоверението е обсъдено наред с останалите събрани по делото доказателства и е извършена преценка на всички установени по делото обстоятелства.

По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателят Ж. Й. Г. ще следва да бъде осъден да заплати на съделителката Ж. Й. Г. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1363 от 9. 11. 2020 г. по в. гр. д. № 2222/2020 г. на ОС – Варна в частта, с която квотите на съделителите Ж. Й. Г. и Ж. Й. Г. в допуснатите до делба имоти са определени с размери по 6/36 ид. ч. за всеки от тях.

ОСЪЖДА Ж. Й. Г. да заплати на Ж. Й. Г. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: