О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60158
Гр. София, 13.07.2021 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 07.04.2021 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д.№ 1416 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ТЕРЕМ-ИВАЙЛО ЕООД с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 258/30.04.2020 г. по в. гр. д. № 679/2019 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 515/09.04.2019 г. по гр. д. № 702/2018 г. на Великотърновския районен съд, в обжалваните части. С тях: 1/ касаторът е осъден да заплати в полза на[Фирма 1] с ЕИК[ЕИК] сумата от 21 168 лв. – общ размер на направени необходими разноски за периода от м. октомври 2016 г. до м. декември 2017 г. за съхранение и опазване на бойни части от изделия, предадени по развален договор за изработка № 811 от 30.10.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 07.03.2018 г. до окончателното й изплащане; 2/ е отхвърлен насрещният иск на касатора срещу[Фирма 1] за присъждане на сумата от 13 028.23 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди от неизпълнение на задължението по чл.3 ал.1 б.В от посочения договор.
В касационната жалба са изложени подробни оплаквания за неправилност на въззивното решение, като необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, въз основа на които се претендира отмяната му, с присъждане на сторените разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени следните въпроси, като разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни; 2/ Има ли задължение възложител /изправна страна по договор/ да приеме обратно предадени за преработка вещи по същия договор след неговото разваляне или за възложителя възниква единствено право, което, ако той реши, може и да не упражнява; 3/ При преценка на допустимостта на първоинстанционното решение относно предмета на исковата претенция, въззивният съд длъжен ли е да изследва съдържанието на изявеното от ищеца в производството или е достатъчно да обсъди само съдържанието на първоинстанционното решение. По първия въпрос се поддържа противоречие с незадължителна практика на ВКС /вкл. по стария ГПК/ и ВС, а по третия – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.№ 1/2013 г. По втория въпрос не се обосновава допълнителното селективно основание. Изложени са и оплаквания, че обжалваното решение е в противоречие с разпоредбите на чл.20 ЗЗД, чл.68 т.Б ЗЗД, чл.87 ЗЗД, чл.95 ЗЗД. По отношение на произнасянето по насрещния иск не са формулирани въпроси - сочи се противоречие с материалноправни и процесуалноправни норми като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, противоречие с цитираното по-горе тълкувателно решение, релевира се и довод за недопустимост.
[Фирма 1], чрез процесуален пълномощник, в срока по чл.287 ал.1 ГПК възразява, че касационната жалба е частично недопустима /срещу решението по насрещната искова претенция, с оглед ограничението в чл.280 ал.3 ГПК/, а по отношение на останалата й част намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. Изразява и становище по съществото на касационната жалба. Претендира разноски по списък.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение констатира, че касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК. Не подлежи на касационно обжалване обаче въззивното решение в частта по насрещния иск с цена под 20 000 лв., на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.2 ГПК, поради което жалбата в тази част е недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част същата е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и изискванията за допустимост са налице.
За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съдебният състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел в решението си, че по предмета на спора във въззивното производство първоинстанционният съд е формирал правилни фактически и правни изводи, поради което възприема изцяло мотивите му и препраща към тях, на основание чл.272 ГПК. Отделно от това е обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба, като е приел следното:
Според въззивния съдебен състав, решението на районния съд е постановено при правилна преценка на фактическата обстановка и приетите по делото доказателства, доколкото същите са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и е направена обоснована преценка какви факти се установяват въз основа на тях. На следващо място е намерил за правилно приетото от първата инстанция, че сключеният между страните договор № 811 от 30.10.2012 г. е породил действие, с оглед неговата действителност, а впоследствие е бил надлежно развален. Въззивният съд е посочил, че още с доклада по делото, направен в с. з. на 23.01.2019 г., съдът съобразно твърденията и възраженията на двете страни е приел за безспорно между тях, че процесният договор е развален. Процесуалният представител на ответното дружество /сега касатор/ не е възразил срещу така направения доклад по делото и приетото за безспорно обстоятелство. Същото се установява и от приложените по делото доказателства, а именно - отправените от ответника до ищеца[Фирма 1] две нотариални покани - от 11.06.2015 г., връчена на представител на ищеца на 16.06.2015 г., и от 18.08.2015 г., без данни за момента на връчването й. С първата покана ответникът е отправил искане до ищеца да осъществят среща и да обсъдят възможностите по отношение изпълнението на договора, предвид неизпълнението на същия до момента от страна на ищеца, въпреки многократните покани за това от страна на ответника. Видно от приложения констативен протокол от 30.06.2015 г., на тази дата не се е явил представител на ищеца. С оглед на това /в какъвто смисъл са и показанията на управителя на ответното дружество към този момент/ кредиторът - ответник по делото, като изправна страна, е отправил до ищеца втората покана от 18.08.2015 г., с която е направил изявление за разваляне на договора поради неизпълнение от страна на[Фирма 1], като е посочил, че поканата представлява едномесечно предизвестие. Въпреки че в поканата е отправено уведомление за прекратяване на договора, по съществото и характера си това изявление представлява такова за разваляне на облигационната връзка, предвид сочените обстоятелства и основание – неизпълнението на длъжника. Страните не спорят, че тази покана е достигнала до ищеца, макар да липсват доказателства за датата на връчването й, като най-късният момент за разваляне на договора е изтичането на срока на предизвестието, което обстоятелство е обявено за безспорно между страните.
За несъстоятелно е прието оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е съобразил уговорката в чл.15 ал.2 от договора, че при възникване на обстоятелства по т.2 и т.3, страните трябвало да се срещнат и да обсъдят последствията и тогава да решат дали договорът да бъде прекратен. Посочено е, че това е предвидена възможност, а не задължение на страните. Несъстоятелно според въззивния съд е и оплакването, че съществували несъответствия и между показанията на бившия управител на дружеството и представеното копие на нотариалната покана. В показанията си свидетелят е изложил, че освен поканата от м. юни 2015 г. не е отправял като представител на ответното дружество друга покана. Видно обаче от приложената покана от 18.08.2015 г., същата е била представена пред нотариус на 14.08.2015 г. именно от управителя на ТЕРЕМ-ИВАЙЛО ЕООД, като документът не е бил оспорен досежно неговата автентичност от страна на ответника, поради което удостоверява фактите, посочени в него.
За неоснователно е счетено следващото оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е приел договора за развален и поради настъпването на производствения инцидент в завод „Миджур“ на 01.10.2014 г. Изложени са съображения, че безспорно на тази дата е настъпил тежък инцидент в завода с характеристиката на непреодолима сила по смисъла на чл.8 от договора, като това на осн. чл.89 ЗЗД представлява обективна невъзможност за изпълнение задълженията на длъжника, която води до разваляне на договора по право. Дори да се приеме, че договорът не е развален на това основание, то същият е развален на осн. чл.87 ал.1 ЗЗД - поради неизпълнение от страна на ищеца.
За неоснователно е прието и становището на жалбоподателя, че е неправилна дадената от районния съд правна квалификация на иска по чл.96 ал.2 ЗЗД. Изложени са съображения, че правната квалификация на предявения иск е дейност на съда, при която същият се ръководи от твърденията на ищеца и от наведените от него обстоятелства, на които се основава искането. С решението си съдът е длъжен да се произнесе по очертания с исковата молба предмет на спора, като същият бива посочен от ищеца чрез излагане на обстоятелствата, на които се основава искането му и сочените от него твърдения. При постановяване на решението съдът на първо място трябва да изясни какъв е предметът на спора - какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него, тъй като предметът на делото и видът на търсената защита предопределят предмета на решението, което трябва да съвпада с предмета на делото. С оглед сочените от ищеца обстоятелства и наведените от него твърдения, дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения главен иск е приета за правилна.
Не е споделено и оплакването, че неправилно районният съд е приел наличието на забава на кредитора - ответник. Според въззивния съд, за същия след разваляне на договора от 30.10.2012 г. е възникнало правото да получи обратно даденото - бойни части от изделия, а за ищеца - задължението да му ги предаде. За последното обаче на ищеца е било необходимо съдействието на кредитора, тъй като вещите към момента на разваляне на договора са се намирали в складовете на завод „Миджур“ и ответникът е следвало да организира /предвид вида на вещите/ обратното им получаване, като се снабди с изискуемите по ЗОБВВПИ разрешения за транспортиране и съхранение. През периода м. декември 2014 г. - м. ноември 2017 г. многократно ищецът е отправял за това искания до ответника, като е изразил готовността си да изпълни задължението си за предаване обратно на ответника на получените по договора бойни части, получил е съответното разрешение от наблюдаващия прокурор /писмо от 02.02.2015 г./ и е канил за това ответника, но същият не му е дал нужното съдействие, а само е посочил, че не притежава разрешение за съхранение на взривни вещества - писмо от 03.10.2017 г., което обстоятелство не го освобождава от задължението да съдейства на длъжника, респективно е ирелевантно досежно изпадането му в забава.
Като неоснователно е квалифицирано от въззивния съд оплакването за неправилност на решението на първата инстанция досежно размера на разходите по съхранение на процесните вещи и доказването им чрез нагласени договори за наем между свързани лица, като не било преценено, че в складове № 4 и № 6 се съхранявали вещи и на друго дружество. Въззивният съд е намерил за голословни и неподкрепени с доказателства горните твърдения на ответника, а по отношение на останалите оплаквания е посочил, че районният съд е взел предвид обстоятелството, че площта от складовете, заемана за съхранение на бойните части, собственост на ответника, е 70 %, съразмерно на която е изчислена и стойността на заплатените разноски за наем.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение, съобразно въведените от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК, не следва да се допуска, по следните съображения:
Нито в касационната жалба, нито в изложението към нея касаторът е уточнил, кои според него са доказателствата, необсъдени от въззивния съд. Предвид правилата на ограничения въззив – чл.269 ГПК, извън проверката по валидността и допустимостта на обжалваното решение съдът е ограничен от посоченото в жалбата. Съставът на окръжния съд е разгледал всички оплаквания и възражения във въззивната жалба и съответно е преценил относимите към тях доказателства. Препратил е и към мотивите на районния съд, в чието решение е извършена пълна преценка на доказателствения материал по делото. С оглед горното въпросът за правомощията на въззивния съд не е разрешен в противоречие с трайно установената практиката на ВКС по чл.290 ГПК.
Вторият въпрос не удовлетворява общото селективно основание на чл.280 ал.1 ГПК. Същият няма правен характер, тъй като е обусловен от релевантните по спора факти и е относим изцяло към правилността на обжалваното решение, която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Освен това по начина, по който е формулиран, въпросът не съответства и на изразената от съда правна воля, респективно няма значение за изхода по конкретното дело. На последно място, по този въпрос липсват и въведени в предмета на касационното производство допълнителни селективни основания.
Третият въпрос касае допустимостта на обжалваното решение, за която съставът на ВКС следи служебно /съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК/. Съдът не намира обжалваното решение за вероятно недопустимо, а и поставеният въпрос не съответства на изложените в него мотиви, от които е видно, че решаващият състав на Великотърновския окръжен съд е преценявал не само съдържанието на първоинстанционното решение, но и заявеното от ищеца в исковата молба. Освен това, оплакванията във въззивната жалба са били за неправилност на правната квалификация на разгледания иск, а същата, според трайната практика на ВКС, вкл. цитираното от касатора тълкувателно решение, сама по себе си не води до недопустимост на постановения съдебен акт.
Предвид този изход от спора в касационната инстанция, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски в размер на 1 400 лв., представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на ТЕРЕМ-ИВАЙЛО ЕООД с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 258/30.04.2020 г. по в. гр. д. № 679/2019 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта, касаеща отхвърления насрещен иск на касатора с цена 13 028.23 лв.
В тази част определението подлежи на обжалване с частна жалба в 1-седмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС, ТК.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 258 от 30.04.2020 г. по в. гр. д. № 679/2019 г. на Великотърновския окръжен съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ТЕРЕМ-ИВАЙЛО ЕООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на[Фирма 1] с ЕИК[ЕИК] сумата 1 400 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
В горните части определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: